Дончо Цончев
Малкият водолаз (17)

Тези, които се обичат

Той беше плувал само две-три минути по посока на Острова, когато забеляза, че този край на морето е най-хубавият от всички други. Дъното постепенно ставаше все по-плитко, водата все по-топла и светла. Спря за малко да се порадва на околността. Тогава видя пред себе си цяло ято от червени рибки, които полека си плуваха.

— Червенушке! — извика той.

Рибките си заминаха, без никоя от тях да се обърне.

Скоро мина второ ято, още по-голямо от първото, и момчето отново извика:

— ЧЕРВЕ-НУУУУУУУУУУШ-КЕЕЕЕЕЕЕЕ!

Тогава една от червените рибки се отдели от ятото и тутакси доплува при него. Тя беше почти само очи, имаше копринени перки и дълга-дълга прозрачна опашка. Застана пред скафандъра му и не каза нито дума.

Малкият Водолаз също нищо не каза, защото всички думи, които сега му идваха на ума, му се струваха незначителни.

И като стояха тъй дълго един срещу друг, в пълната със слънчеви отблясъци вода, без думица дори да разменят, момчето почувствува още веднъж колко много обича своята рибка.

Тогава то я взе в ръцете си и като я пазеше, както се пази пламъче на свещичка, тръгна по златното пясъчно дъно.

Вървя малко така и полека седна на една бяла скала, сред китни и шарени водорасли. Тук приближи рибката до лицето си и в прозрачната морска вода плувна техният тих шепот.

— Дълго ли ме чака?

— Мога да те чакам цял живот.

— Мисли ли за мен?

— Аз винаги ще мисля за теб.

— Забавих ли се много?

— Не знам. Не помня. Нямам нищо важно в паметта си, освен онази ранна утрин, когато ти ми махна с ръка.

И още дълго плува този шепот в кристално бистрата морска вода, и кичестите водорасли леко се полюшваха, и тогава момчето разбра, че заради тези чудни минути си заслужава да пребродиш дори девет дълбоки морета.

После той бавно разтвори ръцете си и Червенушка полека заплува около него. Прозрачната й дълга опашка се вееше като сватбено було, а копринените й перки трепваха и блестяха. И други рибки дойдоха при тях — от шарените, сивите и червените — и те тъй затанцуваха във водата, и всичко беше много, много прекрасно.

Най-сетне, когато прелестният танц на рибките завърши и Червенушка отново се укроти в ръцете му, той мрачно наведе глава.

— Какво ти е? — попита го тя.

— Нищо — каза той. — Кислородът ми се свършва.

Рибката мръдна опашката си и каза, че нищо не разбирала от кислород.

— Аз не мога да дишам във водата като теб — обясни й момчето. — Ей това на гърба ми се казва кислороден апарат и водолазите дишат от него.

— И какво? — попита рибката с пеещия си глас.

— Нищо — каза момчето. — Моят кислород вече се свършва и аз трябва да се връщам.

— О! — каза тя и зарови лице в шепите му.

И след като постоя малко така, изведнъж дигна глава.

— Излез на Острова и там дишай! Не може ли?

Малкият Водолаз скокна.

— Може, разбира се! — извика радостно той. — Във въздуха мога да дишам колкото си поискам!

Тогава те забързаха към Острова и скоро Малкият Водолаз излезе на неговия бряг.

Оттук той видя как морето се разстила на всички страни, безкрайно и синьо. Свали скафандъра си и топъл вятър разчорли косата му. Клоните на дърветата по Острова весело шумоляха. Чуваше се чуруликането на пойните птички. По земята под слънцето лазеха забързани мравчици и по скалите се припичаха лениви гущери.

— О, Червенушке! — извика Малкият Водолаз. — Ела тук, да видиш колко хубав е животът на Земята! Ще се преселим на Острова и ще бъдем щастливи!

Червенушка беше дошла съвсем близо до брега, на най-плиткото място. Тя неспокойно шареше из водата.

Момчето се наведе и я грабна в шепите си с малко вода.

— Виж — каза той. — Ето ме без скафандър. Нали и такъв ме обичаш?

— Обичам те, безкрайно много те обичам, мой единствен Малки Водолазе! — заплака Червенушка с тънкото си пеещо гласче. — Но водата изтича между пръстите ти и аз вече се задушавам! Не мога да дишам във въздуха като теб, дори и само няколко минути! Какво ще правим сега?

Изведнъж Малкият Водолаз се наведе над нея и прошепна:

Слушам, слушам железата;

от тяхната песен пленен,

чакам, чакам с тишината

да дойдеш отново при мен.

Тя се притисна още по-силно към дланите му, но в това дреме водата от шепите му бе изтекла съвсем.

Като видя как малката рибка се гърчи на сухо, момчето я пусна обратно в морето. А там Червенушка се гмурна в дълбокото като стрела. Тя направи няколко кръга, да се съвземе, след това отново се върна на плиткото.

— Защо се обичаме тъй много, моя незабравима Червенушке? — прошепна Малкият Водолаз, като седна на брега и се наведе над водата. — Защо тъй много се обичаме, когато ти си родена в Морето, а аз на Земята? Всичка ли, които се обичат, са тъй разделени?

И момчето дълго стоя на брега на Пустинния Остров, надвесено над Голямото Синьо Море, и преди да стане от своето място, една малка сълзичка полека капна в прозрачната чиста вода.

После Малкият Водолаз бързо нахлузи скафандъра си, провери кислородния апарат и отново нагази по обратния път.

— Да те изпратя ли? — съвсем тихичко попита малката червена рибка Червенушка, която все тъй го чакаше във водата.

— Не — каза той. — Само ме целуни.

— През стъклото ли?

— Толкова можем.

Тогава тя мина бавно покрай скафандъра му, погали се нежно по стъклото пред неговото лице и го целуна.

След това Малкият Водолаз бързо и без да се обръща, заплува към онзи бряг, от който беше тръгнал в ранната утрин.

— Знам, че ще се върнеш! — извика Червенушка след него. — Ще те чакам!

Винаги!

 

 

В тази глава, която е шестнадесета поред и последна от книгата за Малкия Водолаз, се разказва как той, след като се раздели с Червенушка, срещна красивите звезди и грозните миди и тук се случиха много важни неща, сред които най-силно блестеше едно мъничко бисерче, та затова тя ще се нарича