Георги Неделчев
Моят живот в „Плейбой“ (59)

Последни месеци

Навлязох в 2007-а със смътното усещане, че едва ли ще я завърша в плейбойския офис. Дали заради инфарктната седмица около корицата с тризначките, дали заради напрежението около Playcars преди това или просто заради цялостния дискомфорт, който чувствах на новия адрес в квартал „Изток“ — не можех да определя. Бях сигурен само в едно — че е нужна сериозна промяна, която да пресече това увеличаващо се вътрешно недоволство.

Работата ми все повече се изпълваше с рутина. Все по-често се налагаше да вземам търговски и тактически, вместо творчески и стратегически решения. Усещах, че сам си налагам цензура срещу всяка по-дръзка и некомерсиална идея. Започнах да чакам с нетърпение решителния разговор с издателите си, който щеше да маркира работата ни през новата година. Тази среща се отлагаше и отлагаше, седмица след седмица.

По принцип приемах това за добър знак. Когато шефовете избягват да се виждат с тебе, значи нямат причини за недоволство и проблеми за разрешаване. Аз обаче имах и с всеки изминал ден нарастваха.

Имах нужда от повече самостоятелност във взимането на решения, а вместо това тя намаляваше. Исках да мисля преди всичко за съдържанието на списанието — така, както мислех през първите 3 години, и да не се занимавам толкова много с преговори, менажиране, имейл кореспонденция. Екипът ни работеше под все по-голямо напрежение, а компенсации срещу това, ако не броим прекрасния нов офис, не се очертаваха. Назрял беше моментът да поискам повече доверие и прерогативи като главен редактор на все по-печелившо и разрастващо се списание.

Дните в очакване на тази делова среща течаха изнервящо бавно, но все пак интересно. Февруарският брой с Лиляна излезе с нова графична концепция — вече бяхме създали традиция с Андрей по това време на годината да сменяме шрифтовете и дизайна на рубриките. Освен с хубавите снимки на Лили, той предизвикваше интерес и заради поредното издание на класацията „Топ 10 български плейбои“. В нея начело вече беше Валери Божинов, прясно ангажиран с фолк певицата Алисия, следван от VIP Brother звездата Киро Скалата и бизнесмена Христо Сираков.

За следващия месец отново се очертаваше търговски удар. Започнахме преговори с една от най-популярните фолк певици — пищната Рени. Тя щеше да се окаже моята последна корица, но до излизането на броя с нея в края на февруари все още не подозирах това. Подготвях и поредната класация на „50-те най-желани жени в България“, която винаги предизвикваше голям отзвук в медиите.

Когато реших, че е по-добре да напусна, имах опция да направя още един брой като главен редактор. Нещо като лебедова песен, в която да си излея душата. Предпочетох обаче да не го правя. Струваше ми се твърде себична идея — като че ли това списание е лично мое и трябва да се разделям патетично и драматично с него. Не ми се правеше брой, в който вместо положителна енергия, щяха да доминират емоциите на сбогуването и на накърненото ми редакторско его. Предпочетох да изляза в едномесечен отпуск и веднага да започна да мисля за други неща.