Георги Неделчев
Моят живот в „Плейбой“ (5)

Валери Найденов и Мъжете

Назначаването ми за главен редактор на българския „Плейбой“ породи интересен казус с един мой бивш началник.

Създателят на вестник „24 часа“ — Валери Найденов, бе негов главен редактор в най-силните му години. В същия период аз бях част от отдел „Оживление“ (отговорен за шоубизнеса и култовата тогава последна страница) начело с вездесъщия Милен Марчев.

После пътищата ни, така да се каже, се разделиха. Валери напусна пресгрупата и отиде да прави вестник „Континент“ заедно с част от редакторите и репортерите. По една или друга причина, аз не пожелах да съм сред тях. И то не защото не уважавах Найденов — напротив. Той винаги ще си остане мой пример за подражание по отношение на журналистика и стил. Просто не ми харесваше компанията от хора, която реши да го последва, вместо да остане в пресгрупата при Петьо Блъсков.

Та впоследствие, когато „24 часа“ бе купен от немския концерн „ВАЦ“ и Блъсков напусна, Валери Найденов изненадващо бе поканен от германците да се върне. Нищо, че до този момент бе известен като най-яростния противник на „немския журналистически ботуш“ в България.

Тогава Валери, или може би по-скоро някои от приближените му, съставиха един „черен списък“ от редактори, които трябваше да бъдат уволнени успоредно с тяхното завръщане във вестника. Сред тези редактори, досещате се, беше и моята скромна милост, въпреки че от чисто професионална гледна точка Найденов нямаше никаква разумна причина да се разделя с журналист като мен.

По това време Милен Марчев вече беше станал главен редактор на седмичното списание „Сега“, а аз бях се издигнал до шеф на въпросния отдел „Оживление“ — един от най-силните екипи, смея да твърдя, работили някога в българската преса. Там, освен мене, работеха Ники Бетов, който по-късно се отдаде на инженерното си образование и стана важна технологична „клечка“ някъде по чужбина, Анита Димитрова (днес пише за музика и кино във вестник „Сега“) и неподражаемият Светльо Дукадинов, бивш кукувец от най-ранното поколение на студентското предаване.

Но Валери предпочете да си разчисти пътя от „нелоялните“ редактори като моя милост, Иван Бакалов, Красимир Миланов и др.

Напускайки „24 часа“, отидох за кратко да работя в една филмова къща, след което за няколко месеца в списание „Сега“, за да се стигне до създаването на вестник „Монитор“ през есента на 1998-а.

Разказвам всичко това, за да стане ясно защо Найденов имаше всички основания да се чувства гузен пред моя милост и защо е изпитвал съвсем основателен дискомфорт, когато поех списанието, на което той сътрудничеше — „Плейбой“.

През въпросната есен на 2003-а, Найденов вече не бе главен редактор на „24 часа“ и бе по-известен като водещ на сутрешния блок на „Нова телевизия“, заедно с някогашната си подчинена от вестника Ива Петрони. Статиите му в рубриката на „Плейбой“ — „Мъжете“, бяха, и все още са, образец за съвършена коментаторска публицистика. Бих казал, че са на световно ниво, така че и през ум не ми минаваше да ги спирам, та белким получа реванш от бившия си гуру, който ме беше уволнил.

Той явно не мислеше така. Беше казал на заместника ми Христо Кьосев да ми предаде, че се чувствал уморен. Не бил сигурен, че иска да продължава да пише, но ако все пак искам, да му се обадя на еди-кой си телефон.

Звъннах му веднага. Разбира се, оказа се, че не е чак толкова уморен.

— Валери, аз не виждам причини нашата съвместна работа да не продължи. За мен твоите статии са едно от най-силните неща в „Плейбой“ и много държа те да останат.

— А готов ли си да ми удвоиш хонорара? — беше отговорът отсреща.

— Удвояване в момента не мога да гарантирам, но при всички случаи ще помисля за осезаемо увеличаване.

— Добре, така да бъде. Скоро ще ти изпратя статията за новия брой на редакционния имейл.

С това, де факто, директните ни контакти приключиха. Найденов си изпращаше статиите редовно — вярно е, че винаги в последния момент, изнервящо късно, и след неколкократни есемес напомняния от Кьосев. Но все пак ги изпращаше и бяха страхотни, без изключение. И все още са.

На няколко пъти се заканвах, след поредното драстично закъснение от графиците, да пусна броя без неговата статия. Но винаги когато тя пристигнеше, беше написана толкова добре и беше толкова актуална като тематика, че се налагаше да правим всичко възможно, за да излезе.        През следващите 3 години се видях лично с Валери само веднъж. Вече не бяхме в НДК, а в друг офис, в бизнес център „Прима“ в „Хиподрума“. Беше дошъл да получава хонорари от касата. Поиска да му дам стари броеве, които липсвали в архива му. Каза, че е доволен от новия начин, по който илюстрираме „Мъжете“.

— Така изглежда много по-добре, а и има повече място за текст. На практика една публицистична теза трудно може да бъде разгърната в по-малко от 4000 знака.

— Именно затова въведохме илюстрациите на Ина Бъчварова — за да се отличават от останалите статии и за да има повече място. Радвам се, че си доволен, Валери.

Почти всеки месец получавах писма и имейли по повод неговите статии. Стараех се да му ги препращам и той нерядко им отговаряше в някое от следващите си писания, с нескрито удоволствие и суета. Личеше си, че читателите и особено читателките се вълнуват доста силно от неговите констатации и аргументи. Много от тях признаваха, че си купуват „Плейбой“ само заради неговите статии, както и заради тези на Симона Мирчева от реципрочната коментаторска рубрика „Жените“.

За мен Найденов ще си остане един наистина гениален писач с чудовищна обща култура и неповторим стил. Мениджърските му умения и способността да комуникира с хора обаче, не са на същото ниво.

За разлика от него, Петьо Блъсков например е гений на комуникацията. Винаги намира най-точния подход към всеки човек и успява за отрицателно време да му втълпи всеки свой възглед, който пожелае. В поведението на Блъсков има нещо мъжкарско, войводско, безпардонно и същевременно ларж^[1]. При Найденов, ако трябва да се изразя по-образно, женските хормони имат по-осезаемо присъствие.

Най-големият му професионален проблем е, че винаги е предпочитал около него да има пърхащи репортерки и редакторки, които да го величаят по повод и без повод, без риска да го засенчат с каквото и да било. Конкретни примери не искам да давам, но в гилдията имената им са известни.

Ето защо, в крайна сметка Валери Найденов, при цялата си гениалност като автор, е, и ще си остане една доста самотна фигура. В момента е главен редактор на новия всекидневник „Класа“ и тази самота там си личи по-добре от всякога. В някои откъслечни заглавия или коментари наистина си личи неподражаемият му стил, но като цяло общото ниво е посредствено, без живец и самочувствие…