Георги Неделчев
Моят живот в „Плейбой“ (39)

Вторият Playmate конкурс

Беше един доста дързък и амбициозен проект. На открито, в центъра на София, точно под кубетата на катедралата „Св. Александър Невски“. Периодът на дъждовете продължаваше и нямаше никакво намерение да спира. Щяхме ли да имаме късмет и да се радваме на поне няколко часа суша?

Подготовката, благодарение на домакините от „Планет“ и продуцентите от „Глобал филмс“, беше на ниво. Черното спортно „Субару“, предназначено за победителката, събираше погледите на всички. Зад него беше сцената, увенчана с прословутите заешки ушички, а най-отзад — осветената църква.

За щастие, дъждът спря точно навреме, за да започне конкурсът и телевизионният му запис. След миналогодишния токов удар в „Макси“, този път си бяхме взели поука и нямахме намерение да излъчваме директно в ефира.

Мадлен, в качеството си на миналогодишна „Мис Плейбой“, трябваше да седи до мен в журито. Закъсня ужасно. Шоуто вече беше започнало, камерите снимаха, Зуека и Рачков обявяваха един по един журиращите. Скоро щяха да стигнат и до Мадлен, а столът й зееше празен.

Ето, обявяват и моето име. Аз кимам с глава и в този момент тайно се надявам да снимат в едър план, за да не се вижда празното място до мен. Вече си мисля как ще се наложи спиране на записа, или просто ще обявят името на Мадлен, без да я показват по телевизията.

Но ето я, тя връхлита в същата секунда, в която Зуека казва „Мадлен Пенева!“. Облечена е в шармантна червена рокля, къса и с деколте. Маха към водещите и към камерите, широко усмихната и люлееща цици, така както само тя умее.

— Хайде бе, Мими, къде се бавиш… — гълча я после полушепнешком.

— Ох, Жори, задръствания, а и докато намеря къде да паркирам…

— Еми ти не се отделяш от тази кола. Мислех, че така и няма да дойдеш. Много хубава рокля, браво.

— Харесва ли ти? Специално си я купих днес за конкурса, от Morgan.

— Харесва ми, естествено. Ех, Мими, Мими, къде те намерихме такава…

— Ех, Жори, Жори. Поръчай ми едно мохито…

Конкурсът протича според очакванията ми, но все пак и с някои изненади за мен. Албена, която е с номер едно заради подреждането по азбучен ред на имената, се представя триумфално. Няма по-амбицирана участничка от нея. За сметка на това шматките Деница и Ивета дефилират като паднали от Марс. Те са две от най-хубавите и чаровни момичета, но някак си не се усеща мотивация да спечелят. Две истински гостенки от Космоса. Особено Деница, която изглежда по-дългокрака и красива от всякога.

Впрочем, с тоалетите, които им е измислила стилистката Кремена Халваджиян, всички изглеждат много добре — високи, стройни и спортни.

Голямата изненада е миньончето Мария. На сцената, качена върху високи токчета и отделена от останалите участнички, не си личи нито, че е по-ниска от тях, нито че не впечатлява с гръдна обиколка. Усмивката й е ослепителна, а контактът с публиката — като на холивудска звезда. Намигва наляво, намигва надясно, извива тялото си като професионална танцьорка, каквато всъщност не е и никога не е била. Марийка е от Видин, но е студентка във Варна. На финала попадна в последния момент, след като една от другите одобрени участнички се отказа от участие.

Повечето членове на журито са запленени от сладката Мария и така тя се издига чак до второто място в крайното класиране. Трета остава софиянката Доли — с пищен естествен бюст, малко дупе и обиграни маниери на стриптийзьорка, каквато всъщност и е.

Моята Деси е някъде в златната среда. Представя се добре, със самочувствие. Хубава стойка, уверени жестове, арогантна усмивка. На фона на останалите момичета изглежда повече като екстравагантна манекенка, отколкото като модел от „Плейбой“.

След конкурса се събираме в „Шугър“ под колоните на „Графа“. Само там ще се намерят достатъчно места за голямата компания, която се очертава да сме.

Има и сърдити момичета. Едната от трите стриптийзьорки ми се обажда по телефона, за да ми каже, че е разочарована от класирането. Според нейните приятели тя заслужавала да е поне в тройката.

— Муци, а ти какво очакваш да ти кажат твоите приятели? Че не си заслужавала ли? Приятелите са точно затова.

— Според тях съм се представила много добре.

— Така е, но и другите също се представиха. Никой не е казвал на журито как да гласува, така че не виждам на кого можеш да се сърдиш.

— Разочарована съм. Няма да идвам в „Шугър“. Приятно прекарване.

— Ами добре тогава, съжалявам.

В клуба е почти празно, което ни позволява да окупираме изцяло единия бар и да се развихрим. Поръчал съм по един литър от „Джак“, „Джони“ и „Абсолют“, плюс мартинита и шаркове за някои от девойките.

Къркеланов също е тук, и той като мен си е отдъхнал след напрежението около конкурса. Видимо е доволен от избора на победителката, аз също. Самата Албена все още не може да повярва какво се е случило. Гледа ме със смесица от уважение, възхищение и неудобство. Също така и прелива от любов към Деси, която — О, каква изненада! — не е била фаворизирана от главния редактор и журито.

— Видя ли сега, Албенски — ти, дето се съмняваше, че конкурсът ще е обективен?

— Кога съм се съмнявала бе, Жоре?

— Хайде, хайде. Съмняваше се, знам аз. Мислеше си, че има шашма, понеже никой не те закача и никой не води тайни преговори с тебе.

— Ха-ха.

— Смей се, смей се. Сега ще пиеш по един шот за всеки път, в който през главата ти се е прокрадвала мисълта, че победителката е нагласена. Предстои ти да изпиеш доста шотове!

Напиваме се зверски. Мадлен прави снимки с нейното апаратче, Деси — с моето. Къркеланов позира с предишната и новата „Мис Плейбой“. После аз, после и колегите ми от списанието. Пристига и гаджето на Мадлен. Този не се задържа дълго при нея, а и не заслужаваше.

По някое време излизам навън да търся банкомат, понеже в клуба не приемат кредитни карти. Олюлявайки се по тротоара на „Графа“ си давам сметка, че отдавна не съм се натрясквал така.

Когато си тръгваме от „Шугър“ Деси, като типична габровка, е успяла да прибере недоизпитата бутилка „Джак Даниълс“. Барманите, с които веднага е намерила общ език, дори са й осигурили плик, в който да я носи. От онези големите черни торби, предназначени за събиране на боклук.

— Опасна жена си ти бе, Деска.

— Ми, Жори, защо да им го оставями, а да не си го изпиим? А и ти точно това уиски обичаш.

— У нас има друго. Но нищо, добре, добре.

Не мога да преценя дали е разочарована от класирането си или не. Сигурно е разочарована, но по нищо не личи. Държи се на ниво. Впрочем, винаги се е държала на ниво.

Колкото и да съм пиян, през главата ми преминава и тази мисъл — от днес започвам нещо като втори, по-истински живот с Деси. Съжителство без голямата въпросителна около предстоящия конкурс „Мис Плейбой“.

Предстои ми едно лудо лято с нея.

Текст под една плажна снимка

(редакционно интро от Playboy №41, август 2005)

Измежду многото снимки, отразяващи конкурса Playmate България 2005, няколко уебсайта публикуваха и тази тук, на която позираме с бъдещата победителка Албена на плажа на „Русалка“ в началото на юни. Случи се така, че една позната видя кадъра в Интернет и веднага ме попита: „И какво, ти сега с нея ли ходиш?“.

Това за пореден път ме подсети за феномена, наречен българска мнителност^[1]. В страната, в която живеем, почти никой не вярва, че може да има ненагласени конкурси. Че главните редактори не спят с бъдещите победителки. Че самите победителки не се знаят далеч преди обявяването на имената им. Че кандидатките са подбирани не на принципа „танто за танто“. Че е възможно просто да организираш едно истинско шоу, в което няма губещи, а само печеливши.

Който иска да вярва. Кой разбрал — разбрал, както биха казали „Ъпсурт“.

Колкото до това „с кого ходя“ — това изобщо не е най-важното в случая. Ходя, с когото трябва, даже възнамерявам да отида на море с нея броени часове след като напиша последното изречение от този текст.

Лято с плеймейтка

Юли и август 2005-а бяха типично плейбойски месеци за вашия смирен разказвач. Голяма част от тях прекарах на морето с Деси. Бяхме почернели като цигани.

Ходим като светска двойка насам-натам — партита, коктейли, яхти. Журираме конкурси от веригата „Мис Флирт Плейбой“. Деси се пече по цици на „Какао бийч“, аз бройкам потенциални модели за списанието. Тук е и танцьорката Жана, с новите цици и лепенките от операцията, за която вече разказвах.

Вечер гледаме на живо кастингите за нови адреналинки, които се снимаха точно на „Какао“. Сред кандидатките е и плеймейтката Ивета, която се представя изключително силно. По-късно тя стигна до финалната шестица, но там отпадна поради липса на подходяща партньорка.

На „Какао“ аз изобщо не подозирам, че няколко месеца по-късно ще посрещна новата 2006-а година в компанията на друга кандидат адреналинка от Южното Черноморие, която ще ми стане гадже за около месец. Но това не е и толкова важно като сюжетна линия.

С Деси сме отседнали в несебърския „Иберостар Панорама“, където затвърждаваме у стотина немци и англичани представата за българите като за секси и разкрепостени същества. Десислава се излежава гола на балкона или по прашки край басейна. Хладилникът в стаята е плътно зареден с алкохол, който бива заменян за отрицателно време с нов и нов.

В София също сме всяка вечер на парти — например в „Боло“, на рождения ден на любимата ми „Мис България“ — Роси Иванова, на купон в „Тифани“, „Червило“ или „Брилянтин“.

Аз все още съм без кола — безгрижен и винаги леко пийнал клиент на таксита и автобуси от цялата страна. Заради Деси обаче, все по-често се замислям дали да си купя собствен транспорт. Започваме все по-често да гледаме рекламите и офертите във вестниците. На косъм съм от решението да взема един „Нисан Микра“, естествено розов, защото няма да го карам аз, а тя.

В крайна сметка изборът ми спира върху любимия ми сегашен „Лексус“. Правим тестова разходка с него, Деси кара за пръв път такава кола.

— Абе отначало не ми изглеждаше много привлекателна, но много бързо разбрах, че всъщност е резачка.

Приемаме това за комплимент и съгласие. Ще кара „Лексус“ вместо „Нисан“. Кой да предположи, че само броени дни по-късно с Деси ще се скараме и разделим, а аз ще остана с паркирана пред нас кола, която изобщо не мога да карам?