Георги Неделчев
Моят живот в „Плейбой“ (37)

Вторият Playmate кастинг

В края на май вече нямаше време за повече отлагане. Трябваше да пристъпваме към втория конкурс Playmate of the Year. Първото нещо в програмата бе кастингът за 12-те финалистки. За разлика от предишната година, този път с цялата организация бях ангажиран най-вече аз. Още от началото на годината бях започнал да съставям списък с предполагаеми участнички. Някои от тях междувременно се изявяваха в любимата ми рубрика „Бъдещи звезди“ (бившата „Читателка на месеца“) с уговорката, че ще си пробват шанса и за по-сериозен пробив в „Плейбой“ когато му дойде времето.

Сега поне имахме удобен офис и не се налагаше да събличаме кандидатките в неуютна зала на НДК, както през 2004-а.

Момичетата започнаха да прииждат още преди 10 сутринта. Посрещаше ги неуморимата Чая, една от най-отраканите и стабилни секретарки, които съм виждал. Бяхме се погрижили за сериозни количества кафе, сокове и соленки. За най-нервните извадих от шкафа си и бутилка „Феймъс Граус“, любим скоч на цялата редакция.

Имаше и специално отредена стая съблекалня. Нейните прозорци бяхме затъмнили с плакати и календари, за да скрием гледката от потенциални зяпачи в отсрещните офиси.

Пристигна и Къркеланов, носейки фотографското осветление. Целта беше да се направят по няколко тестови кадъра на всяка кандидатка и да взимаме решенията едва след като видим снимките.

Въобще, във всяко отношение кастингът бе с една класа над миналогодишния. Най-важното — списъкът от кандидатки беше съставян с месеци, а не в последния момент. От общо стотина мераклийки бях селектирал не повече от 40, които да видим на живо в редакцията.

Няма какво да се лъжем — когато на едно място се съберат повече от 5 момичета, настава суматоха. Някои удариха по две глътки уиски и се развеселиха. Други трепереха от притеснение. През цялото време типично по женски се оглеждаха критично една друга.

Раздадохме номера на всички, за да има ред при явяването им. Имаше и специално осигурени прашки и потничета с логото на Playboy — за да бъдат равнопоставени участничките. Време беше първите 5 да отидат в съблекалнята и да се приготвят за явяване пред журито.

И ето ги, излизат от стаята на графичните дизайнери. Оказва се, че всяка е решила въпроса със стайлинга си самостоятелно — напук на нашето специално раздадено облекло. Тук е моментът Къркеланов да се намеси. Той е и най-опитният в този офис, когато става дума за работа с модели.

— Момичета, така няма да се разберем. Едни със сутиени с подплънки, други със сутиени без подплънки, трети без сутиени. Тези потничета нали затова ви ги дадохме, за да сте еднакво облечени? Какво ще снимаме и показваме в „Плейбой“ — вас или сутиените ви?

— Ми най-добре да ги махнем тогава, и потниците и сутиените — полусериозно подхвърля една от девойките.

— Да, махнете ги. Надявам се поне, че прашките са еднакви при всички.

Първата девойка я помня много добре — Ани Петрова. Всъщност, тя малко се притеснява, точно заради жребия да бъде с номер едно. Но показва чудесно тяло и най-вече перфектни гърди. Едно много добро начало. Личи си обаче, че никога не е позирала професионално.

Открил съм я преди броени седмици в един сайт за начинаещи фотомодели, където си е сложила няколко автопортрета, направени с джиесем.

Тялото на Ани е супер, но изражението на лицето е странна смесица от притеснение и сконфузеност. Усмихва се добродушно, но в никакъв случай секси. По-късно това ще се окаже решаващо при взимането на решенията за финалната 12-ица. През следващата година обаче Ани ще заснеме няколко страхотни фотосесии в студио и ще се появи върху две страници от „Плейбой“ в рубриката „Бъдещи звезди“. Наскоро я видях и със страхотни снимки във FHM.

Следващите кандидатки са по-отракани в позирането. Има и професионални манекенки. Впоследствие разбираме, че едната не е питала техните дали одобряват участието й в „Плейбой“ кастинг. Явила се на своя глава. Накрая, след като научи, че я одобряваме за финала, се обади на майка си по телефона. И моментално получи забрана да участва. Така че се наложи да я заменяме с друга кандидатка.

Имаме налице и три стриптийзьорки. Искам да кажа — професионални. Защото, от известна гледна точка, всяко хубаво момиче е потенциална стриптийзьорка, па макар и спорадична.

Със стриптийзьорките никой не може да се мери по отраканост. Те са свикнали да позират, да ги гледат, наясно са кои стойки и физиономии най-много им отиват. Стриптийзьорката е перфектният „Плейбой“ модел. Единственият проблем е, че в излъчването им има нещо стандартно, унифицирано — циците и дупетата са различни, но имаш чувството, че гледаш една и съща жена. Губи се индивидуалният момент. Няма я и тръпката next door girl.

Тук е и Деница Стоянова, шматката от „Модерно предградие“. Неприлично дългокрака блондинка с физиономия тип Клаудия Шифър, хубава усмивка и много симпатична бенка на брадичката. От всички кандидатки тя изглежда с най-добри данни — точно като за „Плейбой“. Но изражението й е на паднала от Марс. Нонстоп. Коя съм аз, какво правя тук, какви са тези хора, какво искат от мен? Нещо такова. Тя просто няма намерение да печели каквито и да е конкурси. Но и няма нищо против да се явява, щом някакви хора толкова настояват… В крайна сметка на самия конкурс Деница се класира на пето място и спечели една специална награда — двуседмична ваканция в морски курорт, която така и не употреби. Не й се ходело.

Една пловдивска блондинка — Савина, е дошла на кастинга само за да придружава приятелката си Антония. За компания. Набитото око на Къркеланов не може да я пропусне току-така.

— Ами ти? Защо не се събличаш?

— А, аз не съм за кастинга, аз съм само придружителка…

— Как така придружителка, никаква придружителка, ти си потенциална плеймейтка! Хайде, не се прави, че не искаш да участваш — вижда се, че имаш желание!

И ето я и Савина само по розови прашки и по цици. Много малко й трябваше. Хубави цици и крака. Интересни очи. Излъчването й е нещо средно между Ума Търман и Елън Бъркин. Взимаме ги и двете с Антония в комплект за финалната 12-ица плеймейтки.

Албена, една Playmate от „Хепи“

Тук е и бъдещата „Мис Плейбой 2005“ Албена. По онова време, разбира се, не знаем, че ще бъде новата победителка. Но още в първите секунди на кастинга Къркеланов много я хареса. Албена се превърна в негова любимка и имаше защо — не само заради уникалния си естествен бюст.

Тя се беше кандидатирала за снимки в списанието още миналото лято — малко след първия Playmate конкурс. Беше изпратила снимки от морето, снимана по прашки сред едни камънаци. Кадрите бяха с много добро качество, почти професионални. Както разбрах по-късно, Албена помолила свой далечен познат фотограф да й ги направи специално за списанието.

Наистина впечатляващи гърди. За всичко останало мога просто да кажа, че беше ок. Повече от приемливо. Да кажем, че имаше нужда от малко фитнес.

Извиках я в офиса да поговорим. Трябва да е било някъде през септември 2004-а. Тоест, до въпросния втори Playmate кастинг имаше почти 9 месеца.

— Албена, ти имаш сериозен потенциал за наш модел и те съветвам да се прицелиш по-високо. Да не избързваме засега с публикуване на твои снимки. Вярно е, че вторият ни конкурс е още далече, но ако започнеш да се готвиш за него още отсега, имаш всички шансове да се представиш много добре.

— Ами добре, аз също си мислих за този конкурс, след като гледах тазгодишния…

— Не очаквай да ти кажа нещо повече. Не зная какви са точно шансовете ти. Нямам представа какви други кандидатки ще се явят на кастинга. Може да има и много по-хубави от тебе. Ще кажа само това, че ако намерим цели 12 по-добри кандидатки от теб, значи ще се получи един наистина световен конкурс. Не се смей. По моя преценка си напълно достойна да бъдеш една от финалистките, а оттам нататък всичко е Божа работа…

— Добре, нави ме. Ще се готвя за кастинга за плеймейт конкурса.

— Не е зле малко да наблегнеш на фитнеса.

— Да, знам, ще тренирам, обещавам.

— Откъде си и какво работиш?

— От Силистра съм. Работя като сервитьорка в „Хепи“, тук, в София.

— О, така ли? В кой ресторант? Ще дойда някой път да те видя.

— Ами заповядай. В ресторанта на „Раковска“.

* * *

През следващите месеци ходих няколко пъти да вечерям там. Не мога да кажа, че Албена се открояваше особено сред останалите сервитьорки. Почти всички бяха много хубави. Но все пак бях доволен, че за разлика от останалите клиенти, бях добре информиран за богатствата, скрити под нейната келнерска униформа.

На 4 април Албена дойде и на рождения ми ден в „Брилянтин“. Носеше метафорично плейбойски подарък — плюшен заек. Дори и тогава обаче тя си оставаше за мен не някаква близка приятелка, нито протеже. Просто една потенциална финалистка от плеймейт конкурса. С нито една своя дума не съм я карал да смята, че има сериозни шансове за нещо повече.

И ето я вече на кастинга, заедно с останалите кандидатки. Ниските удобни обувки от „Хепи“ са заменени с изящни високи чехли. Ходила е на солариум и има убийствен тен.

Моментът, в който застава само по прашки на маркираното с розова лепенка място, за да позира пред Васил, е съпроводен с масово възклицание в офиса. На фона на досегашните кандидатки, Албена е като завършен секссимвол от западно списание. Позира с предизвикателна усмивка — не като манекенка (повечето манекенки всъщност така и не се научават да се усмихват), не и като стриптийзьорка, не и като сервитьорка. Позира точно като модел на „Плейбой“. Къде се е учила на това не зная. Сигурно си купува списания момичето.

Извършила е и чудеса с талията и корема си. Пиърсингът на пъпа много й отива. Като гледам реакцията на останалите от редакцията, бързо си давам сметка, че досега съм подценявал Албена повече, отколкото е трябвало. Това може би е и първият момент, в който у нея се прокрадва предположението, че шансовете й да спечели титлата „Мис Плейбой“ са съвсем реални.

Тя обаче се съмняваше до последно. И по време на фотосесиите в „Русалка“, и докато траеха репетициите след това. Може би защото никой не отиваше при нея с „неприлично предложение“, никой не се опитваше да се пазари с нея, да й обяснява, че може да спечели колата, но при еди-какво си условие… Нормално беше обикновено момиче като нея да смята, че нещата са предварително нагласени в нечия полза, а нейното участие в цялата работа е по-скоро за чест, слава и запълване на бройката.

„Здравейти, аз съм Деси от Габрово“

Ето кой щеше да открадне сърцето на главния редактор през следващите месеци. По време на кастинга обаче все още нямаше такива индикации. Но все пак беше ясно, че към високата, дългокрака, късокоса и с леко крив нос Десислава изпитвам особена симпатия. А и тя наистина умееше да бъде център на внимание. Мекото й габровско произношение и днес отчетливо отеква в съзнанието ми и ме изпълва с умиление.

Сега, от дистанцията на времето, разсъждавам доста по-трезво за любовната си авантюра от лятото на 2005-а. Възможно ли е всичко да е било илюзия? Да съм бил меркантилно прелъстен, като по филмите? Възможно ли е да съм бил използван от една чаровна, но хитра и пресметлива габровка? Жоро в ролята на love fool? Ако попитате някой мой приятел, ще ви каже, че най-вероятно да.

Но дори и да приемем, че е вярно, какво от това? По-готино е да си използван, отколкото ти да използваш. Стига да можеш да си го позволиш, чисто технически. Понякога е полезно дори да си любовен глупак. Никой не може да обясни механизма, по който човек бива връхлитан от тази емоция в дадени моменти от живота си. Вероятно е чисто физиологическа потребност. Нуждата не толкова да получаваш, колкото да даваш, е нещо, без което развитото човешко съзнание не може да съществува пълноценно.

Каквато и да е истината, едно е безспорно — през предстоящото лято щях да бъда по-влюбен от всякога. Мога да позная това свое състояние по глупавата усмивка, която е на лицето ми. Сега, близо 3 години по-късно, когато погледна някоя своя снимка от онзи период, ми става трогателно смешно, но и същевременно носталгично.

На въпросния кастинг между мен и габровката Деси не се случи нищо интересно. Въпреки че ми беше видимо симпатична, не съм я фаворизирал по никакъв начин. Тя имаше достатъчно качества, с които да впечатли цялото жури — и то без да броим чара. Атлетично тяло, наперена стойка, голяма ефектна татуировка дракон, добре оформен стегнат бюст като на древногръцка статуя, дълги крака, вирнат нагоре задник без целулит…

Всичко това го бях виждал вече много пъти в подобен комплект, и не би ме впечатлило изобщо, ако не беше начинът, по който това момиче общуваше с мен, а и с всички останали.

Всъщност, вечерта след кастинга изобщо не й обърнах внимание. Само си дадох сметка вътре в себе си, че изпитвам нещо повече от симпатия към Деси и по-нататък с нея може да ми се случат интересни неща.

Една нощ с Боряна

Вместо да намеря начин да изляза с габровката, възползвайки се от това, че е в София, реших да обърна внимание на една от кандидатките, която не успя да се класира на кастинга. Всъщност, „реших“ не е точната дума. Просто така се случи.

Боряна е от Добрич, на 20 и няколко години — фина блондинка с малък бюст и маниери на добре поддържана провинциална мутреса от по-високия ешелон.

Има такъв типаж момичета от по-малките градове. Те отдавна са надскочили местното ниво, прелъстили са всеки по-заможен и интересен мъж там и са осъзнали, че това не ги задоволява. Усещат, че заслужават много повече от живота. Знаят, че там някъде в столичния град, има хора, среди, общности, които биха ги оценили по-пълноценно. Неизвестността на шоубизнеса ги привлича. Тръпката, че ще попаднат на място, където не са номер едно, и където ще трябва да се потрудят, за да бъдат забелязани и оценени, ги завладява все повече и повече.

По правило този тип жени имат леко изкривено мнение за себе си и физическите си качества. Заобикалящата ги среда ги ласкае твърде много и те в един момент загубват адекватни критерии. Започват да си мислят, че циците им са перфектни, че дупетата им са перфектни, че краката им са перфектни, а за лицата и косите (най-често подпомогнати от „екстеншън“) да не говорим.

Ето как, полека-лека, списание „Плейбой“ се превръща за тях в институцията, от която трябва да получат така необходимото допълнително признание. От едно по-високо, далеч по-високо от местното ниво. Правят си голи снимки в домашна обстановка — обути с най-хубавите си дантелени чорапи, възкачени върху чехли с 10-сантиметрови токчета, с перлени гердани върху циците. После снимките заминават към списанието по електронната поща или в писмо, чиято хартия неволно ухае на скъп тежък парфюм.

И ето я двайсет и няколко годишната Боряна на кастинга, изживяваща тежък сблъсък с конкуренцията на дузина 18–19 годишни наточени момичета. Те имат по-големи и стегнати цици, по-дълги крака, по-вирнати дупета и по-малко самочувствие от нея. Защото не са получавали толкова много признания от регионални плейбои.

Боряна е хубава и секси, но бързо разбира, че е вън от най-добрите 12. Не й се иска обаче софийско плейбойският експириънс в нейния живот да приключи току-така.

Аз, както винаги, съм подготвен за подобна ситуация. В края на краищата, „Плейбой“ редактор ли съм или лукова глава. Осигурил съм студио и фотограф, изключително точният пич Даниел Рачев, който е и професионален гримьор. Там всяка от отхвърлените на кастинга кандидатки може моментално да си направи фотосесия, каквато е сънувала. Това ще им осигури поне една публикация в любимото списание, както и „фотосешън експириънс“, който да запомнят за цял живот.

Към студиото на Даниел поемат няколко момичета, между които и Боряна. Междувременно аз се занимавам с инструктаж на одобрените финалистки — кога ще бъдат снимани, къде, какво трябва да знаят за плеймейт конкурса и така нататък.

Вече е към 8 вечерта. С Андрей обичахме да оставаме да работим до по-късно. Междувременно момичетата са си тръгнали и сме само двамата, всеки в своята стая.

В този момент Боряна се завръща от фотосесията при Рачев. Носи диск със снимките, за да ми ги покаже и да изберем кои евентуално да се публикуват.

Гримирана е толкова добре, че буквално сияе от кеф. Може би никога не се е чувствала толкова привлекателна. Същевременно разочарованието, че не е класирана сред 12-те на кастинга продължава да витае из въздуха.

— Много добре изглеждаш, Боряна.

— Да, така е, много съм доволна от фотографа. Жалко, че не бях в този вид на кастинга…

— Е, нищо де, не се ядосвай. Нямало е начин някой да бъде в този вид.

— Абе ядосвам се. Можеше да се представя и по-добре…

— Дай да видим снимките.

— Ето диска, и аз нямам търпение да ги разгледаме.

Зареждам кадрите на компютъра си, те са над сто, може би дори са двеста. Започваме да ги гледаме един по един. Сипал съм на мен и на Боряна по един 12-годишен „Феймъс“, както и на Андрей в съседната стая.

— Добре бе, Борянски, защо си толкова стресната на повечето кадри? Голямо притеснение, голямо чудо.

— Ох, май си прав, Жоро. Изглеждам леко неуверена…

— Ами да, погледни си и стойката — вместо да си изправена и изпъчена, на повечето кадри си отпусната и свита, сякаш някой те е съблякъл насила.

— Наистина така изглежда. Само на няколко снимки се харесвам.

— Има и хубави кадри, но са твърде малко на фона на общата бройка. Просто си личи, че нямаш никакъв опит в снимането и позирането… Което е жалко, защото иначе си готина мацка.

— Да, вярно е. Усеща се, че ми е сефте. Иначе толкова обичам да се снимам, но досега не бях влизала в професионално студио.

— Хайде да отидем да ги покажем и на Андрей и заедно с него да изберем 2–3 кадъра за публикуване.

На големия 23-инчов екран Lacie на артдиректора всичко изглежда още по-добре. Някои кадри с Боряна са убийствени. Тя е видимо доволна от начина, по който изглежда. Но има и доста разочароващи снимки, като поза и като изражение.

— Андро, виж я моля ти се наш’та, как се е притеснявала тук. Погледни само как се е прегърбила и как си е прибрала дупето навътре — сакън някой да не й го види… Или може би от страх да не й вкарат нещо изневиделица!

Сравнението е много точно и Боряна няма как да не се засмее, заедно с Андрей.

— Абе истината е, че, дупето ми е по-хубаво, отколкото е излязло тук. По-заоблено е. Искам да ви покажа, моля ви се.

И докато се усетим, тя вече е разкопчала дънките си и е извадила оттам дупето си, обуто в миниатюрни черни прашки. Стойката, която е заела, го прави закръглено като огромна праскова.

Дали само заради изпитото до този момент уиски смятам, че тази мацка не иска и няма да си тръгне току-така за Добрич?

— Ето, виждате как е.

— Ами да, по-различно е, отколкото на снимките. Доста по-секси стои сега. Много често става точно така, Борянски — като си видят фотосесията, девойките веднага искат да се снимат пак, за да се получат много по-добре нещата. Но не можем да си позволим студиото да работи нонстоп само за тази цел. Затова и не спирам да повтарям на всички кандидатки — снимайте се по-често, дори и с любителска техника, само и само да свикнете кои пози ви представят добре и кои — не толкова добре.

— Еми да, прав си, ама кой да ми каже на мен по-рано… — Боряна с мъка и едва ли не нежелание си закопчава обратно тесните дънки.

— Ще ви оставя с Андрей да доуточните кои кадри ще публикуваме, както и да им направите лека обработка на фотошопа. Аз отивам при уискито си в стаята, за да довърша онова, което пишех.

Половин час по-късно Боряна отново е при мен. Андрей си тръгва — отива на някаква вечеря. Аз съм приключил с работата и вече мисля как ще прекарам нощта след нервния кастингов ден.

Имам и чувството, че познавам блондинката в кабинета си от цяла вечност.

— Боряна, ти накъде си сега? Към гарата или някъде другаде?

— Ами нямам идея. Не знам как са автобусите за Добрич по това време. Чудя се дали да не си тръгна утре. Излиза ми се някъде в София тази вечер…

— Нека позная. Толкова много се харесваш така гримирана, че ти се струва грехота да прекараш остатъка от нощта в автобуса или в хотел.

— Ха-ха, да. Как разбра?

— Не си първата, която се чувства така след професионална фотосесия. И какво смяташ да правиш?

— Ами не знам. Предложи ти. Мислех, че имаш нещо предвид. А и си нося в багажа още един тоалет, за вечерно излизане.

— Усещам, че трябва да ти се отправи предложение.

— Правилно усещаш.

— Ами добре, хайде да те водя на вечеря, тъкмо ще те запозная с приятелката си. Тя няма да има нищо против, мисля дори, че ще си допаднете.

— Сигурен ли си? Неудобно се чувствам малко.

— По-неудобно отколкото днес на кастинга едва ли. Ей сега ще се обадя на Милена да се уговорим нещо. Ти през това време мисли къде ще нощуваш — в хотел, при познати или у нас.

Звъня на Милена. Тя изгаря от любопитство как върви кастингът — особено в качеството си на жена, която също е мислила дали да не се яви на него. Но в ролята на гадже на главния редактор сега не става, нали разбирате.

— Милена, отиваме на вечеря, ще мина след малко да те взема. Водя и компания — една от кандидатките. Тя е от Добрич и ще остане тази вечер в София.

— Охо, звучи интересно, дори доста интересно… — чувам отсреща, с характерното френско „р“ — Готина ли е?

— Ами да, готина е, нищо че не се класира. Ще видиш много скоро.

— Добре, хайде, след малко ще съм готова да ме вземете.

До мен Боряна е видимо въодушевена от телефонния ми разговор.

— Може би първо трябва да си намеря хотел.

— Не е проблем — стига да си убедена, че това искаш. Няма ли да ти е по-забавно да спиш у нас?

— А приятелката ти какво ще каже?

— Мисля, че и на нея ще й бъде по-приятно да си при нас, отколкото да те оставяме някъде сама. Впрочем, ще се убедиш лично. Ако почувстваш неудобство или отчужденост от нейна страна, отиваме и те настаняваме някъде, ок?

— Окей.

* * *

Взимаме Милена с таксито, запознавам ги. После вечеряме в един квартален ресторант. Разговорът върви в стил „Аз и гаджето ми открехваме Боряна как протича нощният живот в София“. Класическа сюжетна линия, която ще придобива все по-рутинен характер в запознанствата ми с нови и нови жени от провинцията.

Милена чисто по женски споделя на новата си приятелка какво е да си гадже на мистър „Плейбой“, който заглежда абсолютно всяка сервитьорка и минувачка. Прави и комплименти на Боряна колко добре изглежда в момента.

Знаейки добродушния характер на гаджето си, а същевременно и разкрепостените й разбирания по някои въпроси, изобщо не съм изненадан от подобен развой на събитията.

— Отиваме в „Брилянтин“ после, нали?

Гледам към Боряна, но тя мълчи с въпросителна физиономия. Милена отговаря вместо нея.

— Да, но първо отиваме у вас, за да й оставим багажа и да се понагласим…

Вече сме доста подпийнали, а нощта тепърва започва.

По време на „женската подготовка“ у нас, вече не е ясно коя от двете ми е гадже и коя — гостенка, с която сме се запознали същия ден. Боряна се преоблича пред нас съвсем непринудено. Това е добре познатата лекота на жена, която вече е била виждана без дрехи от наблюдателите наоколо.

— Много готино дупе имаш, Боряна — женско признание от Милена.

— И твоето не е никак лошо, да ти кажа.

И се пръскат с парфюми, а аз се облизвам като котарак пред чиния сметана. Събитията се развиват толкова бързо, че нямам време да се замислям дали има нещо нередно в цялата работа или няма.

В „Брилянтин“ сме тройката на вечерта. На мен тук това ми е навик. Представям си какво си мислят барманките и сервитьорките за мене и то открай време.

Милена и Боряна се опознават все повече. Вече съм спрял да броя уискитата и шотовете.

— Купонът тук няма нищо общо с този в Добрич… — казва ми блондинката в ухото, докато я държа за задника.

Тръгваме си към 3 и половина. Навън плющи невероятен дъжд. Докато извикам таксито и го накарам да паркира пред самия вход на бара, съм мокър до кости. Момичетата — също, но по-малко.

У нас мокрите дрехи са свалени много бързо. Боряна и Милена са облекли мои тениски, а аз съм навлякъл някаква омачкана риза и седя на любимото си място пред компютъра. Започваме да разглеждаме снимките на нашата гостенка от студиото. Тя ми е седнала на коляното, а Милена наднича иззад нас, излегната на голямото легло.

— Оф, не се харесвам на повечето кадри. Много дървени пози съм заела. А не съм такава в действителност, нали?

— Еми така е то, като не си тренирана… Но пак си достатъчно хубава, де.

— Миленче, я ме щракни сега пак, ето така както съм… — и й подава малкия любителски „Пентакс“.

Милена започва да я снима, така както е седнала на коленете ми. Боряна прави прелъстителни и самоуверени физиономии. Издава устни напред за целувка като истинска Мерилин Монро. Аз подсилвам ефекта, като надигам тениската й над гърдите. В момента изглеждат доста по-големи и хубави, отколкото на снимките. Може би защото у нас е значително по-топло от фотостудиото, а може би и заради нещо друго. В офиса на списанието и зърната й не бяха твърди като сега…

Разглеждаме кадрите на дисплея на апарата. Боряна е доволна от себе си. После тя започва да снима Милена, която само това и чака. На голямото легло се позира доста по-удобно, отколкото върху кльощавите ми колене.

Помагам й да се съблече. Първо тениската. Щрак, щрак, щрак. На любителските апаратчета това им е лошото, че чакаш поне няколко секунди, докато презареди светкавицата.

Милена има перфектно дупе и го знае. Не пропуска да го изтъкне и в момента. Позата, която е заела, ме улеснява значително в свалянето на прашките й. Щрак, щрак, щрак.

Колкото и да е странно, в момента ме привлича не „откритието на деня“ Боряна, а собственото ми гадже. Присъствието на друг човек наоколо усилва нагона ми към нея. Гледам я не само през своите, но и през още един чифт очи и си припомням нещо, което съм бил на път да забравя — че имам късмет с приятелката си.

Вече и аз съм на леглото, ризата е свалена от гърба ми, а Боряна продължава да снима. Нещата вървят към своята логична кулминация и завършек, по всички възможни начини и във всички нюанси на тези думи.

Най-готиното е, че Боряна се държи направо професионално. Тя явно си мисли, че за „Плейбой“ редактора и гаджето му подобни изпълнения са ежедневие и затова поведението й е на същото ниво. От един момент нататък се оказва, че аз съм най-големият аматьор наоколо, но нямам време да се засмея на тази констатация.

Заспиваме към 6 сутринта. Само час по-късно Боряна трябва да тръгва към гарата. Измъкваме се от къщи, без да събуждаме Милена и я изпращам с уговорката да се видим пак. Докато се прибирам към къщи си мисля, че май завиждам на блондинката, която пътува към Добрич в момента. Нещата, които е преживяла през последните 12 часа, със сигурност са я развълнували по начин, по който аз не съм се вълнувал от месеци.

Минути по-късно вече спя като труп до гаджето си. Леглото мирише на парфюма на неуспялата кандидатка за Плеймейт Боряна, както и на други неща.