Георги Неделчев
Моят живот в „Плейбой“ (60)

Епилог

Тази година вече не съм на вълна Чък Кърия, който звучеше в колата ми в края на февруари 2007-а, когато реших да напусна „Плейбой“. Предпочитам вместо джаз да слушам хаус сетовете на Роджър Санчес от неговото радиопредаване, както и албумите на „Дийп Диш“, Денис Ферер и други диджеи в този стил. Сигурно е от прилива на адреналин, който чувствам напоследък.

Когато минавам покрай някогашния си офис в квартал „Хиподрума“, изпитвам невероятна носталгия. Това бяха едни от най-хубавите години в живота ми. Не изпитвам никаква носталгия обаче, когато се промъквам с колата из уличките покрай последния и все още актуален офис на „Плейбой“ в квартал „Изток“.

В онзи бизнес център „Прима“ се чувствах на мястото си, но в кооперацията на „Чарлз Дарвин“ — не съвсем. Може да е от архитектурата на сградата, а може и да е от нещо друго.

В своя живот винаги съм търсел постигането на някаква поне елементарна хармония, навсякъде, където е възможно. Когато получаваш нещо, трябва да даваш. Когато имаш права, имаш и задължения. Когато спиш с една жена, го правиш не само защото ти го искаш, а защото си сигурен, че и тя го иска. Или най-малкото, изкусно се преструва, че е така. Когато носиш отговорност, ти трябва и свободата за самостоятелни решения. За да получаваш смс-и, в които почитателки гальовно те наричат „мистър Плейбой“, трябва вътрешно да си убеден, че отговаряш напълно и цялостно на тази квалификация.

Казано на друг жаргон, желателно е налягането на една външна среда да е сходно с налягането на средата отвътре. Иначе се получава експлозия или имплозия. И двете са нещо неприятно.

Суетата да си част от империята на заека с щръкналите уши е голяма и е свързана с много удоволствия. Най-голямото от тях е свързано не с безкрайните турове по нощни барове в компанията на най-сексапилните момичета, нито в подаването на изискана черно-бяла визитка с култовото Playboy лого върху нея. За мен тези 42 месеца бяха хубави най-вече заради усещането, че всичко това е част от работата ми, че именно с нея, с онова, което върша зад компютъра си, а не с плейбойския лайфстайл, съм полезна част от тази митологизирана институция.

В момента, в който усетих, че от полезен елемент мога да се превърна в паразитиращ, реших, че трябва да се махна. За да запазя легендата истинска. За да мога с чиста съвест да напиша книга като тази и да разказвам на приятели какъв е бил моят живот в „Плейбой“.

Уискито „Джак Даниълс“ ще продължи да има същия любим вкус за мен. Джазът и хаус музиката в лексуса ще продължат да ми доставят все същата наслада, а на съседната седалка все така ще са кръстосани чифт красиви женски крака. „Плейбой“ не е просто списание, нито империя, нито нещо, с което можеш да се хвалиш или от което да се срамуваш. Това е преди всичко умението на един мъж да живее красиво, приятно и достойно. Е, аз не съм сигурен, че съм успял и успявам, важното е, че нищо не може да ме спре да продължавам да опитвам.