Георги Неделчев
Моят живот в „Плейбой“ (57)

„Направи за мене нещо откачено…“

Едно от нещата, които най-много ме дразнят, е да ме изваждат от анонимност на публични места. Вниманието, което хората обръщат на титлата „главен редактор на Плейбой“ е разбираемо, но ме нервира. Не обичам да парадирам къде и какво работя, въпреки че повечето хора явно очакват именно това. Не си спомням да съм се възползвал някога от ефектната титла — ако не броим случаите, в които съм подкупвал катаджии със списания, след като ме спрат за превишена скорост.

А най-досадно ми е било да ме разконспирират в заведение, където съм с компания.

При певици като Ивана обаче такива не минават. Изобщо не те пита искаш ли да се знае какъв си или не искаш. Директно преминава към действие. Опасна жена.

Не е свикнала да си има вземане-даване с хора, които не обичат да парадират. Контактува най-вече с такива, които обичат. Така че можеш ли да я съдиш?

Една нощ сме в „Син сити“ в смесена компания. Имам смътния спомен, че е било 8 декември или 14 февруари. Дали пък не беше 8 март? Не знам защо, но този тип изкуствени празници винаги са се смесвали в съзнанието ми. Но все едно — подобна вечер беше.

Ивана излиза на подиума да пее. Нашата маса не е от най-централните, по-скоро е „на втора линия“. Периферното й зрение обаче, работи не по-зле от гласа й. Още след втората си песен казва на диджея да спре синбека и изстрелва следната тирада:

— Сега искам да направя едно специално съобщение. Обръщам се към всички момичета в заведението. Чувате ли ме добре? И така, скъпи момичета, тази вечер ще имате една много специална причина да танцувате повече и по-добре от всякога. И тази причина не съм аз, а един човек, който е сред нас, и който ще може да ви оцени по достойнство. Това е главният редактор на списание „Плейбой“, той седи ето на онази маса и ще следи внимателно изявите на всяка една от вас. Най-добрите ще бъдат възнаградени от него! И така, ще помоля момичетата да се качат тук при мен на дансинга. Да, ти, ти също, и вие там, не сядайте, ами идвайте насам! Хайде, по-бързичко!

Дикцията й е перфектна, като на радиоговорителка. Миглите й са толкова големи, че като примигва с тях, вентилацията в заведението значително се подобрява.

После Ивана поглежда към мен и подвиква встрани от микрофона:

— Качи се да кажеш нещо!

Правя й знак с ръка, че не искам нищо да казвам. Но все пак гледам да не се държа темерутски. Окуражавам я с усмивка и одобрителни жестове.

— Ще трябва да дадеш награда! Може би бутилка шампанско! — продължава да ми подвиква Ивана встрани от микрофона.

Ще давам ами, къде ще ходя. Като ми е такава работата…

Вдигам палец нагоре, че съм съгласен за шампанското. Ивана моментално обявява наградата по микрофона.

Секунда по-късно пространството около нея се изпълва с танцуващи жени. Не съм сигурен, че знаят на кого точно трябва да се харесат, но се стараят повече от нормалното. Аз съм по-скоро сконфузен от новата си роля на еднолично жури. Вместо да гледам и оценявам момичетата от моята компания, които танцуват около масата ни, извивам врат и неотлъчно следя дансинга. От съседните маси гледат към мене. Иди им обяснявай, че всичко това не е част от програмата. Ивана беше толкова убедителна и говореше толкова гладко, че направо си изглеждаше по предварителен сценарий.

Сервитьорите явно слушат внимателно какво се говори по микрофона, защото един от тях пристига при мене с обявената от Ивана награда. Казвам му да задържи бутилката при себе си и после да я връчи на момичето, което ще спечели конкурса. Девойките продължават да се кълчат около Ивана. Те гледат към нея, а тя — към мене и ми смига. Ето какво било да се чувстваш като важна мутра в „Син сити“.

Една от танцьорките, облечена в къса леопардова рокличка, се справя видимо по-добре от останалите. Прилича на професионалистка, нищо чудно и да работи към заведението. Ако е така, не е честно. Може би се надява, че ще пие шампанско вместо аматьорките, но не е познала.

Набелязвам си съвсем друга фаворитка — миловидна девойка с вид на студентка, обута в бели панталони.

В паузата между два куплета Ивана се доближава до мен и ме пита кой печели танцовия конкурс. С леки въпросителни жестове сочи към леопардовата рокличка.

— Не, не — клатя пръст аз. — Белите панталони, белите панталони! — и соча към шматката, която изобщо не подозира, че е фаворитка на журито.

Обявяването на победителката е съпроводено с крясъци на възторг от нейната студентска компания. Самата тя изглежда хем стъписана, хем щастлива от неочакваната победа. Това им дай на жените — да се състезават със себеподобни и по възможност да печелят. Нищо не може да зарадва едно момиче толкова, колкото триумфът над конкурентка. В каквато и да било дисциплина. Ако са замесени мъже, още по-добре.

После победителката идва до моята маса с бутилката шампанско в ръка. Поздравяваме се взаимно. Очевидно си мисли, че от нея се очаква да ми обръща специално внимание или да ме черпи. С видимо облекчение разбира, че такова нещо не се очаква и съм почти изцяло погълнат от хората в компанията си.

„Бясно карай на червено, направи за мене нещо откачено…“, пее Ивана в този момент. Въздъхвам с облекчение, че изненадващият ми служебен ангажимент в „Син сити“ е приключил и вече мога да пиянствам на спокойствие.

* * *

Преди това с Ивана се бяхме виждали само веднъж на живо. Впрочем, тя беше и първата жена, удостоена с честта да даде голямото Playboy Interview за списанието. За мен, без никакво колебание, тя е една от най-умните и интересни дами в родния шоубизнес. Освен това е словоохотлива и никога не отговаря с клишета.

Дилян Марков беше заснел ефектни нейни снимки с бутилка току-що гръмнало шампанско в ръка. Ясно е кой неин хит се визираше с целия този наш стайлинг. Горе-долу по същото време в сръбския „Плейбой“ излезе аналогично интервю с тамошната турбофолк прима Цеца Величкович. Имаше и хубава фотосесия в секси тоалети. Като отчаян ход за вдигане на тиража (по принцип тяхното издание беше доста слабо и като журналистика, и като фотосесии), комшиите я бяха сложили и на корицата си. Трикът беше успешен, но доста евтин — да заблудиш случайните читатели, че вътре се крие гола сесия на въпросната суперзвезда. Тиражът се вдига, но такъв успех е мимолетен и фалшив. Същия номер можех да го приложа и аз с Ивана, и щеше да мине, но само веднъж. И после какво?

Заради въпросното интервю с нея, а и заради интервюто с нейния бос в „Пайнер“ Митко Димитров няколко месеца по-рано, често дочувах упреци, че съм „чалгизирал“ списанието. Неизменно им отговарях, че първо — попфолкът е основен, най-масов и печеливш отрасъл от българския шоубизнес, в който работят най-талантливите текстописци, режисьори, сценографи и оператори на клипове. Второ — концепцията на самото списание не е да бъде елитарно и да се харесва само на няколкостотин сноби в държавата. Да оставим настрани факта, че тези въпросните „анти чалга“ активисти не обичат да си харчат парите за каквото и да било. Публична тайна е, че малкото „снобски“ издания у нас, пропагандиращи елитарна и гей ориентирана лайфстайл култура и шоубизнес, почти не се продават и тиражите им отиват директно за бракуване месец след отпечатването им.

Конкретно по въпроса за интервюто с Ивана в разговор с журналистка от списание „Тема“ отговорих така: „Когато срещна толкова интересна личност и умна поп певица, колкото е Ивана — обещавам тутакси да я интервюирам“.

Впрочем, ето останалата част от текста, който седмичното издание публикува като част от своя разработка за бума на мъжки списания у нас.

Главният редактор на Playboy Георги Неделчев

(интервю за списание „Тема“, 27 януари 2007 г.)

„Във всяка жена намирам по нещо привлекателно. И това е голям проблем.“

— Жоро, разклати ли се комфортът на Playboy с появата на Maxim и FHM?

— Не. За съжаление не. Лично аз я очаквах с по-голяма надежда да се освежим. Няма нищо по-тягостно от комфорта, породен от липсата на съперничество, уверявам те.

— Конкуренцията повлия ли на съдържанието, на количеството реклама, на самочувствието на екипа?

— Ние в Playboy не сме хора, които се радват на чуждите неуспехи. Самочувствието ни е достатъчно високо, а колкото до рекламата ни — тя се увеличава — и като брой страници, и като приходи, и това може лесно да се провери. Казвал съм го и друг път — излизането на нови мъжки списания ни утвърди още повече, защото за много хора стана ясно, че тази работа не се оказа толкова лесна. И че явно ние се справяме по-добре, отколкото първоначално им се е струвало.

— Защо мъжките списания по западен лиценз държат по-високо летвата като текстове и дизайн в сравнение с женските и т.н. general?

— По принцип мъжът е по-претенциозен купувач и читател. По-рядко си дава парите за списания, но даде ли ги — иска да са на ниво и да не му губят времето с празни приказки. Обикновено чете почти всичко и то доста критично. Докато жените се радват на по-елементарни и леснопостижими неща — ефектна корица, подарък, опакован заедно със списанието, любопитен тест, хороскоп… Има и субективен фактор за това, което си забелязала. Просто за Playboy и Maxim, например, работят най-добрите и скъпоплатени журналисти, фотографи и дизайнери в страната.

— Кои са основните критерии една жена да попадне в Playboy? Личните ти критерии решаващи ли са при избора на момиче?

— Конкретно аз съм голям позитивист по отношение на жените. У всяка намирам по нещо привлекателно. Голям проблем. Затова избягвам да имам единствената дума по въпроса. А и мирогледът на едно списание никога не бива да съвпада с кръгозора на главния му редактор, въпреки че в България такива примери изобщо не липсват. Решенията за момичетата в Playboy се взимат колективно — редактори, фотографи, артдиректор, издатели.

— Кои са петте ви най-продавани корици?

— Освен историческия първи брой, излязъл през пролетта на 2002-а, сред най-продаваните са тези с Венета Райкова, Венета Харизанова, Зара, Камелия и тризначките от „Биг Брадър“. Мисля, че ги подредих хронологично.

— А най-зле приетите и най-критикуваните? Имаше остра реакция към тризначките в Playboy, беше ли подготвен за нея?

— Зле приети броеве не сме имали. Колкото до критикувани — какво значи критикувани? Ако се съобразяваме с мнението на вечния 1% мърморковци, които с пяна на устата оплюват една знаменитост, право пропорционално на нейната популярност, то тогава не би трябвало да издаваме никакъв Playboy. Питаш ме за броя с тризначките. Ти опита ли се да си го купиш отнякъде примерно седмица след излизането му на пазара и дали успя? Тризначките от една страна са биологичен феномен, който щеше да е интересен дори и ако бяха тотално неизвестни жителки на квартал „Еленово“. От друга — една от тях победи, при свободен национален вот, в най-гледаното риалити шоу в тази страна. Мислиш ли, че съм имал колебания относно корицата „Вяра, Надежда и Любов за Коледа“?

— Някои момичета се снимат в Playboy с надеждата да направят кариера или да съживят вече съществуваща такава. Не надценяват ли прекалено списанието като трамплин? Би ли дал примери за успешно капитализиране на плейбойската слава на родна почва?

— Примери има много, но всичко опира до личните качества. Риалити звезди като Зара и Силвия например се радват на добри кариери и популярност след нашата корица. Мариела от Star Academy обаче се позагуби, въпреки че е изключително красива и същевременно талантлива. Едва наскоро се заговори, че има записан сингъл. Хонорарите и участията на Камелия след Playboy нараснаха неколкократно. Жасмина от „Сделка или не“ често ми признава, че голяма част от изявите си напоследък дължи именно на тласъка, който Playboy й даде. Николета Лозанова, Playmate България 2006, е редовна участничка в тв шоута, видеоклипове на наши и чужди звезди, търсят я непрекъснато за фотосесии… Но, разбира се, има и момичета, които не са съумели да се възползват адекватно от славата, която списанието им носи. Пак казвам — въпрос на лични качества, на характер.