Георги Неделчев
Моят живот в „Плейбой“ (55)

Галя Литова, Playcars и Еделвайс…

От началото на октомври вече бяхме в нов офис. И то съвсем близо до дома ми — в квартал „Изток“. Можех да ходя пеша на работа, за не повече от 10 минути, по една от любимите ми улици — „Жолио Кюри“.

Издателската къща се разрастваше все повече и повече. Към „Плейбой“, „Грация“ и „Максим“ скоро щяха да се присъединят още две лицензни списания — „Джой“ и „ОК“. Разпределението върху двата просторни етажа на кооперацията беше следното — на единия са редакционните трудови колективи, а на горния — администрацията, която набъбваше неудържимо. Всеки месец там имаше назначения — пореден мениджър по рекламата, още един асистент на мениджъра по рекламата, мениджър по работата с клиенти, маркетинг мениджър, асистент на маркетинговия мениджър, ивент мениджър (такъв, дето организира най-различни събития и какво ще се яде и пие на тях), асистент на ивент мениджъра, асистент на мениджъра по дистрибуцията… Напълни се със служители с гръмки титли и неизяснени задължения. На долния етаж ние си стояхме в непроменен редакционен състав вече четвърта година и си бачкахме. С увеличаването на мениджърския екип журналистическата работа също нарастваше — непрекъснато идваха какви ли не заявки за платени публикации, скрита реклама, „бонуси“ към рекламни договори, които всъщност представляваха обслужване чрез статии на някои клиенти, и т.н. и т.н. За издателите това печелене на пари беше по-важно от всичко. Те затова и прибавяха нови и нови списания към портфолиото си — за да ги пълнят с реклами, платени PR публикации и бонуси към тях. Чиста работа, за която не се изисква дори да знаеш езика на страната, в която си издател.

На фона на изкараните като от калъп други списания, Playboy ставаше все по-странна част от тази медийна империя. В него имаше големи статии, големи интервюта, големи пикториъли, специфичен стил. Плюс нафукан главен редактор, който се гордее с всичко това и е убеден, че си върши работата добре. За шефовете това придобиваше все по-малко значение — особено когато виждаха, че пари могат да се печелят и без толкова редакторско старание и претенции. Затова и моето списание все по-трудно удържаше позициите си на „свещена крава“, която не бива да се пипа, понеже носела най-много авторитет и пари на собствениците си.

Заради всички тези процеси и тенденции, новият луксозен офис изобщо не ме радваше. Колкото и да се възхищавах на прекрасния квартал „Изток“, постепенно започнах да ходя с нежелание на работа. Не ми харесваше промененото отношение на мениджмънта към нашия екип. От една страна си го обяснявах с неговите нараснали амбиции и самочувствие. А и как може 4 други списания и редактори да докладват абсолютно всичко, което правят, страница по страница, а „Плейбой“ и Жоро Неделчев да не могат? Какво толкова са седнали да пишат в тези статии и не могат ли да се заменят с реклами? Какви са тия мастити и скъпоструващи външни автори? И защо има толкова много български фотосесии, за които харчим толкова пари — не може ли да взимаме нещо готово от Полша, Чехия, Германия или Щатите, там имат толкова хубави модели?

От чисто битова гледна точка, разделянето на издателството на два етажа допълнително нагнетяваше напрежението. Там горе бяха мениджърите, „които изкарваха парите“, а ние долу бяхме „онези, които ги харчат“, начело с моя милост, който ходи да дава интервюта по телевизии и радиостанции, а вечер излиза с манекенки.

Имаше и трета причина за подобно отношение — наближаваше краят на годината, когато по традиция трябваше да се договарят нови заплати и нови условия на работа. В такива моменти издателите обичаха да стават особено критични и мърморещи. Целта е да се почувстваш гузен, че нещо в работата ти не е съвсем наред, и съответно да нямаш претенции за увеличаване на заплатата. Класически трикове, на които аз принципно гледах с разбиране, но понякога наистина идваха в повече. Не за друго, а защото в един момент започваш да живееш с онова неприятно усещане, че си изял на някого десерта. И да имаш угризения, че просто си такъв, какъвто си.

Ето защо, така и не почувствах кабинета си в кооперацията на „Чарлз Дарвин“ като свой втори дом и все по-често предпочитах да работя вкъщи.

* * *

Във въпросния нов офис подготвихме първото издание на наградите за автомобили Playcars. Покрай тях се наложи, освен главен редактор да бъда и сценарист на церемонии. То не било чак толкова трудно. А и водещите на шоуто — Жасмина от „Сделка или не“ и Димитър Павлов от „10-те най“, помогнаха с каквото можаха. Гърците, естествено, се стискаха за техните хонорари и им предложиха смешно малки суми. За да излезем от неудобното положение, реших да прибавя към отпуснатия лимит и хонорар от редакционния бюджет — от парите, с които се възнаграждават автори на статии, фотографи, стилисти и модели. Съответно, за да избия отнякъде този преразход, в следващия месец трябваше да напиша поне една голяма статия повече, вместо някой външен сътрудник, и да се лишим поне от една българска фотосесия. От всичко това, естествено, страдаше съдържанието на списанието, но на никого от горния етаж не му пукаше за такива неща.

Самите награди Playcars бяха така разпределени, че да задоволят всички участващи фирми и марки. В края на краищата, пари са давали хората. По няколко хилядарки на представен автомобил, общо 40 и няколко коли.

Не беше никак лесно. Искахме хем да запазим максимален обективизъм (имаше си авторитетно жури, което гласуваше със специално изработени бланки), хем да не разочароваме някой клиент. Самият замисъл на наградите беше да се стимулират рекламодателите авто вносители да представят колите си в списанието. По възможност целогодишно. Затова и нямаше място за излишни сантименталности и пристрастия.

Накрая нагласихме нещата толкова майсторски, че наистина нямаше недоволни и обидени. А наградите изглеждаха по-обективно дори от тези на „Ауто Билд“. Те пък в това списание ако не толерират немските си коли, не могат… Но да не се отплесвам по тази тема.

* * *

В същия нов офис в квартал „Изток“ се сблъсках с явлението Галя Литова. Тя щеше да се появи на корицата на ноемврийския „Плейбой“.

Преди да се стигне до това решение имаше колебания, дискусии и, съвсем в тон с новия климат в издателството, съгласуване с ръководството.

Вариантите за ноемврийска корица бяха няколко. По принцип, за всеки месец имах по 3–4 опции, които поставях за обсъждане с колегите.

Последната дума винаги е на издателите. Преценката им обикновено се базира на външни впечатления, гледайки снимки, които аз им показвам, плюс кратък анализ на търговския потенциал, който всеки от вариантите за корица притежава.

В крайна сметка за този месец трябваше да се избира между две финални кандидатури — участничката в „Сървайвър“ Марго — амбициозна чалга певица, получила силиконови цици като награда от предаването „Горещо“, и Галя Литова, която народът помнеше от участието й във „ВИП Брадър“ същата пролет. През лятото манекенката беше нашумяла и покрай едно клипче в Интернет, което само за 2 месеца беше свалено на няколкостотин хиляди компютъра и гледано безброй пъти.

Плюсовете на Маргото бяха два основни. По-точно две — лява и дясна. Добре оформени и щедро показани дори в самото приключенско риалити. На гърците обаче, фолк певицата се стори прекалено закръглена и непредставителна. Прецениха, че корицата с нея няма да има комерсиален успех, колкото и популярно шоу да беше „Сървайвър“ по онова време.

Аз не желаех да влизам в спор с тях, макар и от други съображения. Моята логика беше, че най-интересното в Маргото наистина са циците й, а тя вече ги беше показала в праймтайма на националната телевизия. Тоест, читателят на „Плейбой“ нямаше да види нищо ново. А и в самото й поведение имаше твърде много ексхибиционизъм и амбиция да стане известна на всяка цена. Не ми се искаше списанието да изглежда просто като част от нейната схема по пътя към голямата слава. С две думи, Маргото за мен щеше да бъде комерсиален, но твърде очевиден избор. С него нямаше да впечатлим никого.

Затова и нямах нищо против, че гърците предпочетоха Галя Литова. Дългокрака, с изтънчена визия, освен това и най-одумваната българска манекенка на 2006-а. Имаше какво да покаже, а и какво да се разказва около нея.

Поведението на Литова в нашите кратки няколко срещи беше на ръба между нормалното и налудничавото. Първия път ми се стори напълно уравновесена, делова и сериозна. При следващата си поява в офиса ни, Галя се държа странно, съвсем в стила на едно свое участие в студиото на „Нова телевизия“ при Ники Кънчев, което беше напуснала преждевременно — с извинението, че отива до тоалетната. Когато се видяхме за трети път, вече нищо не беше в състояние да ме учуди.

Къркеланов се беше изтормозил доста, докато заснеме фотосесията с нея. Крайният резултат не бе особено вдъхновяващ. Беше се получило нещо като фешън сесия с елементи на еротика. Еротизмът, обаче, беше по-скоро случаен, отколкото търсен като ефект.

Донякъде имаше логика в това. Литова е свикнала да позира като модел, да показва дрехите, да излъчва повече финес и отчужденост, отколкото сексапил и провокативност. Ако за ноемврийската си корица търсехме една по-нестандартна, нетипично плейбойска фотосесия, може да се каже, че го бяхме постигнали. Не бях съвсем сигурен, че гърците ще останат доволни от търговския резултат, но в крайна сметка изборът „Галя вместо Марго“ беше преди всичко техен.

Самата Литова очевидно беше наясно, че не е породила особен възторг у никого с фотосесията си. Спомням си, че даже не можеше да повярва, че ще си получи хонорара от списанието без увъртания. До последния момент си мислеше, че нещо ще я изпързаляме, като компенсация за неохотно свършената от нея работа.

* * *

За мое и на мениджърите от горния етаж успокоение, следващия месец декември щяхме да имаме ослепителна, типично плейбойска корица. Бях уговорил за нея Еделвайс — рускиня, женена за българин в Италия, където от няколко години е един от най-популярните и харесвани секссимволи.

С мъжа й — фотографа Алекс Ломски — се запознах по Интернет. Той публикуваше снимки в няколко български сайта за фотография. Повечето кадри бяха с Еделвайс. Тя изглеждаше толкова впечатляващо, че повечето му колеги се усъмняваха в автентичността на снимките. На българина, особено ако е от фотографската гилдия, това му дай — да завижда и да се съмнява. А също така и да критикува. Критиките му са много компетентни, но това е само до момента, в който не го накараш сам да свърши онова, за което е упреквал другиго. Тогава изведнъж се оказва, че не го бива чак толкова много.

Та домораслите и нереализирани фотографи и фотографчета в интернет форумите нападаха Алекс непрекъснато — че е шарлатанин, че краде снимките на Еделвайс от западни списания и ги слага по родните сайтове, за да трупа евтина популярност. Аз бях сред малцината, които още от самото начало му повярваха и го поздравиха за амбициите да се развива като фотограф. Така постепенно се сближихме с Алекс и много скоро стигнахме до идеята да снимаме жена му за българския „Плейбой“.

За нейна чест, тя се съгласи, въпреки че тукашните хонорари са неизмеримо по-малки от италианските. Алекс от своя страна прие нашето условие Къркеланов, а не той да бъде автор на фотосесията. И двамата действаха от сантимент към България — страната, в която се бяха запознали, а и най-вече за престиж.

— Жоро, ние от този хонорар няма да забогатеем, но Playboy си е марка навсякъде по света. В Италия, където и да покажем корицата на това списание, ще си носи съответния ефект.

— Така е, Алекс. Радвам се, че си даваш сметка за това. Ех, защо всички не бяха толкова разбрани като вас…

Сесията на Еделвайс Васил засне в етнографския музей в Пловдив. После гърците гледаха кадрите с увиснали ченета. Аз изобщо не бях изненадан от това, което виждах. Бях добре подготвен от снимките, които Алекс ми беше показвал по интернет от Италия.

Имаше и нещо символично в това, че един европейски секссимвол като Еделвайс се появяваше на нашата корица само месец преди да приемат България в ЕС.

Този месец бяха запушени и устите на всички, които непрекъснато негодуваха, че за кориците си сме търсели повече сензации, отколкото красота и сексапил. „Толкова ли няма една красива жена, която да сложите? По улиците ходят много по-готини от тези, които снимате“. Това като го чуя направо ми става лошо. Неизменно отговарям — има хубави жени навсякъде, и то много, но и да ги сложим, ти няма да си купиш списанието заради тях. Ще си го купиш заради някоя сензация, даже и да не е толкова красива. А и още нещо — фотосесии за списания се правят не просто с хубави жени, а с хубави жени, които искат да се снимат. Малък, но съществен нюанс.

Същото важи и за конкурсите за красота или за Playmate. „Толкова ли няма хубави момичета по заведенията и улиците, че избраха точно тези?“. Ами избери ти бе, пич, иди и избери, уговаряй ги да участват, викай ги на кастинг, мотивирай ги, изтръгвай ги от ръцете на ревнивите им богати гаджета и на консервативните им родители, опитай поне веднъж, преди да критикуваш.

Въобще, откакто попаднах в „Плейбой“, се наслушах на какво ли не мърморене и на какви ли не съвети. Особено досадно беше положението, докато още не се бяха появили конкурентни списания като Maxim, FHM и Max. До този момент на всички им се струваше фасулска работа да се прави издание като Playboy. Получавах какви ли не писма, в които ми се даваше акъл за това или за онова, или се правеха сравнения със западни списания, които някой любознателен читател попрегледал на бензиностанцията OMV, докато му зареждали колата.

В момента, в който Playboy се сдоби с конкуренция в България, се разбра, че май изобщо не е толкова зле направено. И че да поддържаш тиражи от над 30–40 хиляди се оказва не толкова лесна работа.

Стана така, че писмата и имейлите, в които ми се даваше акъл от компетентни читатели, рязко намаляха. Може би са открили някъде другаде онова, което са търсели. А може и да не са открили.

Въпросът беше, че през онзи декември 2006-а никой не можеше да гъкне относно жената на корицата на списанието. Но познайте дали продажбите с ослепителната Еделвайс бяха толкова добри, колкото с някоя не толкова хубава участничка в „Биг Брадър“, примерно?

Цялата ми редакторска кариера в „Плейбой“ мина под знака именно на това противоречие. Доколко естетическите критерии трябва да доминират над търговските и доколко — обратното? От една страна ми се искаше да демонстрираме добър вкус, да възпитаваме читателите си какво е хубаво да се харесва и какво — не. От друга страна, таблиците с тиражите и продажбите непрекъснато ме притискаха да търся по-комерсиални решения.

Златното сечение беше да се търси баланс — на всеки 2 комерсиални корици — една или две „по-естетически“. Съдейки по стабилните тиражи на списанието през тези 3 години и половина, може и да сме го били намерили. А може и да не бяхме, важното е, че го търсехме упорито.