Георги Неделчев
Моят живот в „Плейбой“ (46)

Сензацията Камелия

Появата на Камелия върху златистата корица номер 46 беше пик в историята на списанието, ненадминат и до днес. До този момент само два пъти „Плейбой“ бе толкова коментиран в цялата страна — при премиерата си в България през пролетта на 2002 година и при корицата със Зара в апогея на риалити истерията в ранната пролет на 2005-а.

Бързам да кажа, че нямам кой знае каква заслуга за сензацията с Камелия. Тя си е преди всичко нейна собствена. Беше избрала подходящия момент от кариерата си, в който да направи този удар.

Моята заслуга бе, че максимално улесних осъществяването му. Фактор беше моето приятелство и съвместна работа с фотографа на „Пайнер студио“ Данчо Петков. Той вече бе снимал няколко доста горещи сесии с певицата и именно след неговото посредничество стана ясно, че тя може да се появи в Коледния ни брой от края на 2005 година.

Преговорите до голяма степен изглеждаха формалност. Ясно беше, че Камелия не го прави заради парите, а и ние никога не бихме могли да си позволим хонорара, който тя принципно заслужава. Предстоеше обаче сериозен пазарлък, защото цялата работа беше въпрос на чест — както за нейния приятел и личен мениджър Цветин, така и за моите любими гръцки издатели, при които това е издигнато в ранг на национална традиция и спорт.

Имаше и един деликатен момент. Съгласно договора си с „Пайнер студио“, Камелия дължеше отчисления от всякакви хонорари на своите продуценти и издатели. Примерно 50 на сто. Ето защо, тя нямаше интерес да надува прекалено много сумата, защото така щеше да засили аспирациите^[1] на вездесъщия инженер Митко Димитров към нея. От друга страна, прекалено малка сума би била обидна за певица от нейния ранг — щеше да се споменава с презрение и подигравка от всяка нейна завистлива колежка под слънцето.

Камелия обаче е умна жена и се измъкна с хитър ход — обяви, че хонорарът от списанието ще бъде даден на дом за сирачета.

Предстоеше все пак да се фиксира сумата. До този момент под мое ръководство списанието не бе плащало повече от 6 хиляди лева хонорар, на никого.

— Вие нали знаете, че ще избиете рибата с нейната корица и фотосесия?

Още от първите реплики стана ясно, че Цветин ще води преговорите и че е голям отворко. — Ще продадете поне двойно по-голям тираж от нормалното.

— Вероятно да. А ти нали знаеш, че тиражите не ги определяме ние, а търговците, тези, дето държат павилионите и сергийките?

— И какво?

— Ами нищо. Не им пука особено от нашите и твоите амбиции. Особено когато се налага да предплатят половината заявен тираж, каквато е системата на българския вестникарски пазар. А ние с тебе няма как да застанем по кръстовищата и да си продаваме сами списанието, колкото и прекрасно да е то.

— Искаш да кажеш, че няма да искат да продадат двойно повече бройки с Камелия?

— Може и да поискат, а може и да не поискат. Можем да те поканим да присъстваш на разговорите с тях. По същия начин сме ги убеждавали, че ще продадат повече бройки и със Зара от „Биг Брадър“. Не посмяха да вдигнат тиража с толкова, колкото ние им предлагахме. И после съжаляваха, понеже не им останаха никакви списания. Можеха да спечелят доста повече. Но това е положението. Такива са. Презастраховат се и не обичат да рискуват.

— Аз смятам, че с Камелия ситуацията е друга. И ще трябва съответно да платите много по-висок хонорар от 6 хиляди.

— Цветине, разбирам те, но не съм упълномощен да оперирам с по-висока сума. Така че ще трябва тук към разговора да се присъединят и гръцките ни издатели — само те могат да наддават над този бюджет.

— Окей, извикай ги щом трябва.

Камелия започваше да се чувства леко неудобно, но все пак запазваше самообладание. Изглеждаше повече от чудесно — свежа, без излишен грим, сравнително семпло, но стилно облечена. Светлосините дънки подчертаваха дългите й крака.

Гърците дойдоха в кабинета ми и бяха видимо очаровани от нея. Не скриха комплиментите си. Бяха любезни и с Цветин. Покачиха сумата на 7 хиляди и казаха, че не могат да наддават повече от това. Но аз бях наясно, че ще дадат. Въпросът беше да се изкопчи максимумът срещу тези пари.

— Това е жалко. Мисля, че няма да имате скоро друга възможност да снимате толкова голяма звезда на българския шоубизнес.

Гърците се съгласиха с Цветин. И веднага предложиха нова сделка — окей, 9 хиляди, но срещу добавката от 2 бона да има още едно списание — извънредно издание, посветено само на Камелия плюс DVD с видеокадри от сесията. Нещо като филм за нея.

Това веднага заинтригува и двамата. Снимките са си снимки, но видеото все пак си е видео. Започва да мирише на Холивуд някак си. Цветин поиска по-голям хонорар за извънредното издание — с аргумента, че е сигурен, че ще се продаде светкавично.

Гърците тогава му предложиха следната сделка — процент от приходите от всяко продадено списание над определен тираж. Беше хитър ход от тяхна страна. Цветин се поколеба. От една страна се изкушаваше да приеме офертата. От друга, интуитивно усещаше две неща — първо, че може и да не се окаже прав относно рекордно продадените тиражи, и второ — че и да се окаже прав, ще му е трудно да го докаже. Затова в крайна сметка Цветин и Камелия се отказаха от процента и предпочетоха твърдата сума. Тоест — общ хонорар от 9 хиляди лева за редовното издание и извънредно списание, към което ще има DVD с филм, заснет с широкоекранна high-definition камера.

Бях готов да оформя и принтирам договора, за да се подпише и от двете страни. Камелия и Цветин обаче казаха, че това е формалност и по-важна е джентълменската дума. Станаха да си ходят.

Гърците не настояха да се слагат подписи, нито пък аз. За мен най-важното беше фотосесията, или по-точно фотосесиите (защото се разбра, че ще са няколко различни) да се получат максимално добре. Първостепенно условие за това бе ентусиазмът на нашата cover star.

Оттук нататък нещата бяха поети от Къркеланов и неговия екип. Самата Камелия осигури идеални локации за снимки — президентските апартаменти в два от хотелите на Ветко Арабаджиев — пловдивският „Марица“ и „Пампорово“ в едноименния курорт.

За една от сесиите поръчах на стилистката Христина да намери плуващи рибки — играчки за вана. Исках по някакъв начин да направим закачка с прозвището „златната рибка на попфолка“, което Камелия има от години.

И ето, фотосесиите, общо 6 на брой, в различен стил и на коренно различни места, бяха готови и вкарани в компютъра ми. Разглеждах ги около час в захлас. Това беше най-добрата колекция от снимки, правена за това списание досега — и то далеч не заради плуващите във ваната на Ветко Арабаджиев рибки.

После повече от час правихме селекция с Васил и Андрей. Почти за всеки кадър имахме резерва, в случай, че Камелия не го одобри за публикуване. Дори и със затворени очи да избирахме фотосите, щеше да е трудно да попаднем на лоши такива.

При обсъждането с Камелия и Цветин на другия ден нямахме почти никакви разногласия. Тук той се показа изненадващо компетентен. Даде някои ценни идеи за най-доброто подреждане и цветова обработка на снимките. Обстановката беше повече от приятелска. На тръгване отново им предложих да подпишем договора, който вече беше разпечатан. Вместо това, те само го взеха със себе си и казаха, че подписът е формалност. Помолиха ме да получат и всички заснети кадри. Записах ги на диск и им ги дадох.

Предстоеше ни още една среща на следващия ден — за окончателно оглеждане на всичките 16 страници, отредени за Камелия. Но за мое успокоение, по-голямата част от работата бе свършена и, така да се каже, вече нямаше връщане назад.

В уречения час пристигна само Цветин. Камелия беше харесала всички снимки и нямаше претенции, заради които да идва до офиса ни. Той обаче искаше внимателно да огледа всичко още веднъж. Попитах го дали носи подписания договор.

— Ще го подпишем, спокойно, само искаме да се промени една клауза. Не се бяхме разбрали така, когато разговаряхме с гърците.

— В какъв смисъл?

— Ами не сте вписали, че ще имаме процент от продадените извънредни издания.

— Цветине, ти не помниш ли, че сам предпочете вместо процента да вземете твърдата сума…

— Няма такова нещо. Не си спомням да сме предпочитали това.        — Ти сега какво? За луд ли ме взимаш? Искаш да кажеш, че не помня какво се разбрахме пред един куп хора? Трябвало е да записваме с микрофони и скрити камери ли? Още тогава трябваше да го подпишем този договор, ама ти — джентълменска дума, та джентълменска дума… Видя ли защо не трябваше да се отлага подписът?

Цветин продължаваше да се инати. Аз бях в пълно недоумение. Все едно имах насреща си коренно различен човек.

Гърците, естествено, отказаха да се поправя договорът.

— Ами тогава си търсете друг човек за следващата корица — каза Цветин, но някак си и сам не си вярваше.

После продължи да си придава важност, изисквайки от Андрей последни корекции върху снимките. Аз го игнорирах, а 5 минути по-късно се обадих по вътрешния телефон на артдиректора и го извиках при мен.

— Андро, не се занимавай повече с този човек. Той не е никакъв. Не е Камелия. Нямаме какво да правим с него. Дори не донесе подписания договор. Сега се опитва да ни изнудва, но не е познал.

Цветин бързо почувства, че присъствието му е безсмислено и си тръгна, а аз продължавах да му се чудя на акъла. Това беше най-нелепото извъртане и най-обреченото изнудване, на което някога съм бил жертва.

Обсъдих ситуацията с гърците. До голяма степен вината за ситуацията беше у мен — и то не за друго, а защото бях дал копия от всички кадри на Камелия и Цветин. Много вероятно беше, след като са ги разглеждали надълго и нашироко, може би и в присъствието на свои познати, да са достигнали до извода, че условията по договора със списанието не са толкова изгодни за тях. Представих си как някой им е казал — „това са страхотни снимки, имате ли представа колко милиони ще изкарат от тях?“ Или нещо от този сорт. И ето го наш Цвети идва и бодро иска промяна на условията, преди да се сложат подписите…

— Ето защо, Жоро, основно правило е копия от снимките никога да не излизат от редакцията. До излизането на броя от печат. Още повече, ако няма и подписан договор налице — наставнически ми каза един от гърците тогава.

И беше абсолютно прав. Ако бях се запънал да искам подпис върху контракта, сега нямаше да съм насаден на тези пачи яйца.

Но все пак бях наясно, че изнудването на Цветин няма шансове. Най-малкото защото сесията беше вътре в компютрите и върху страниците ни. Много интересно ми беше как ще я анулира. Ако снимките тепърва предстояха — тогава сигурно щях да съм в прединфарктна ситуация. И сигурно вече щях да търся заместничка на Камелия за корицата.

Още на другия ден ми се обади лично тя. С тон, който нямаше нищо общо с онзи на Цветин от предния ден, тя каза, че все пак трябва да се споразумеем.

— Разочарована съм, че няма пълно разбирателство между нас. Давам си сметка, че и Цветин носи вина. Той си е такъв по характер. Но аз не искам да опорочаваме хубавите неща, които сме направили дотук и които предстои да направим заедно. Ще подпиша договора така както сте го съставили, Жоро.

— Радвам се, Камелия. Никой от нас не е и имал намерение да влиза в спор с тебе или с Цветин…

— Да не обсъждаме повече това — отсече тя с любимия ми, леко пресипнал глас.

И наистина, дойде в офиса и подписа договора. Направи го делово, но и с нотка на снизходително великодушие, което трябваше да ни накара да се чувстваме виновни за нещо. Страхотна жена.

Всъщност, ако аз изобщо изпитвах угризения в този момент, то беше единствено относно размера на хонорара, който Камелия щеше да получи. Със сигурност заслужаваше повече. Справедливостта го изискваше, особено ако се съпоставеха популярността на тази дама с един куп наши корици преди това, които бяха получили не много по-различни суми от нея.

Но такива, оказа се, са суровите закони на шоубизнеса в условията на развития капитализъм. Не бях виновен, че съм служител в компания, управлявана от олимпийските богове на пазарлъка и тънката сметка. Нито можех пред Камелия да демонстрирам каквато и да било нелоялност към фирмата си. Можех само да се надявам, че тя интуитивно усеща каква е ситуацията и не обвинява персонално мен.

Колкото до Цветин, с него вече почти не разговаряхме. Той сам си заслужи това отношение.

* * *

Списанието с Камелия излезе точно преди Коледа и, естествено, предизвика фурор. Дистрибуторите продадоха всичките си бройки за броени часове. Може и да са съжалявали, че не са заявили по-голям тираж, а може и да не са.

Според мен не им пука особено. Това е една от най-неприятните особености на българския вестникарски пазар — търговците са загубили всякакви предприемачески навици. Вината всъщност не е у тях. Какво са виновни дистрибуторите, че повечето вестници и списания у нас не стават за четене и никой не ги купува? Някъде около 80 на сто от изданията по сергиите само трупат прах по тях и се връщат обратно, за да бъдат бракувани. Произвеждат се или за да се перат пари, или за да се усвояват рекламни бюджети от приятелски и роднински фирми. Нормално е при тази ситуация търговците да са загубили мотивация да следят кой брой би се продал повече и кой — не, да влагат повече усилия и старание в реализирането на част от стоката си. Както навсякъде в България, и при тях господства правилото „минимални усилия и вложения, а печалба — каквато дойде“.

Камелия беше видимо доволна от шума, който се вдигна около нея. За мен целият този триумф — и неин, и на списанието, беше съчетан с нотка на горчивина — че отношенията ни с нея бяха опорочени от пазарлъците и разправиите, за които вече разказах.

Разбира се, това по никакъв начин не стана ясно от нито един от следващите броеве на „Плейбой“. За мен, а и за списанието като цяло, Камелия беше и ще си остане най-голямата и най-сексапилна звезда, изгрявала на неговата корица в цялата му история.

Оттук нататък беше ясно, че много други певици ще искат да последват примера й. Но също така беше ясно, че и летвата е вдигната много високо. Логично бе, ако някоя певица не е достатъчно уверена в качествата си като модел, след тези убийствени сесии на Камелия още повече да задълбочи комплексите си за малоценност, предпочитайки да не влиза в конкуренция с нея точно на това поприще.

Триумфът от януарския брой на 2006-а щеше да бъде неизбежно последван от спад. Съвсем нормално беше след такъв брой много читатели да поглеждат скептично към следващите ни корици. „Миналия месец ми показаха Камелия, сега какво се опитват да ми пробутат за същите пари?“

По онова време, в „зрелия си период“ като „Плейбой“ редактор, вече бях наясно, че за читателя никога няма пълна угодия. Каквото и да направиш, винаги ще има недоволни. Затова е най-добре да се състезаваш най-вече със самия себе си. А това е най-трудното състезание.