Георги Неделчев
Моят живот в „Плейбой“ (42)

Колата е по-добра от шофьора

Допреди 2 години, когато чуех някой да казва, че обича колата си, се смеех. Никога не съм разбирал тази особена форма на любов. Днес спокойно мога да кажа, че обичам колата си. Може би защото е много по-хубава от своя шофьор. И напълно невинна за всички онези поражения, макар и дребни, върху съвършения й силует, които е изтърпяла от лятото на 2005-а насам.

Но да бъда по-конкретен. Ще си представя, че в момента пиша статия за автомобилно списание.

Чак след като си го купих осъзнах, че този модел на Lexus — IS 200 е един от най-стилните и оригинални спортни седани, произвеждани на ръба между двата века. Силует с вдигната задница, муцуна тип „сплескана жаба“, специфична форма на задните светлини и фарове за мъгла, големи колела. Най-хубавото е, че редом с усещането за спорт, колата запазва идеята за сдържана агресия. Елегантността е приоритет.

Тази кола някак си не настоява да бъде атрактивна и забелязана на всяка цена. Да, посланието е „красив съм, но само ако се вгледаш по-внимателно“.

Вътре таблото е издържано в ретро стилистика (със заемки от дизайна на хронографите Tag Heuer), аналоговата визуализация доминира над дигиталната. Тоест, нещата се показват със стрелки и чертички, а не с течнокристални дисплеи. Грозни плъзгачи или копчета тип „кухненска печка“ няма. Както често се коментира из интернет форумите, таблото на този лексус е толкова красиво, че е възможно да разконцентрира шофьорите, които не са свикнали с него. Не само воланът, но и лостът за скоростите също е кожен. Жените, които се возят до мен, обожават това.

Аудиоуредбата е доста мощна за стандартна такава. Наскоро бях в един аудио сервиз по друг повод и работниците там ме питаха наистина ли не съм добавял нищо допълнително. Има и дек за добрите стари касети, както и CD чейнджър за 6 диска, които не се зареждат отзад в багажника, а през самата конзола в купето. Разбира се, напоследък аз се озвучавам най-вече от допълнително включен MP3 плеър. За последните няколко месеца традиционният компактдиск стремително излиза от употреба — както при мене, така и при повечето ми приятели. Не си спомням откога не съм посягал към празна подложка, за да си запиша компилация от песни…

Предполагам, че ако бях дългогодишен и по-претенциозен шофьор, щях да намеря куп недостатъци на тази кола. Но в момента не мога.

А истината е, че се сдобих с нея почти случайно. Заслугата е на моя приятел Милен Марчев, дългогодишен фен на японското автомобилостроене (както и на геймърските конзоли със същия произход, но това е друга тема).

Именно той ми препоръча въпросния лексус, докато седях в шоурума на „Тойота“ и оглеждах офертите за купуване на някоя „Корола“. Спомням си, че Марчев изведнъж ме изкара императивно оттам с думите: „Идвай отвън, намерих коя е твоята кола“.

И наистина, беше нещо като любов от пръв поглед. А тогава все още нямах шофьорска книжка. Нито бях проучвал с какво точно лексусите са по-добри от беемветата и по-лоши от мерцедесите…

Спомням си и учудването на една от мениджърките в „Тойота“, с която Марчев се оказа познат. След като й обясни накратко повода, по който сме там, тя не можа да скрие изненадата си: „Главният редактор на «Плейбой»? Все още няма шофьорска книжка? И си купува директно лексус?“

„А какво да си купи?“, попита я саркастично той и тя само кимна в знак на съгласие…

Да, прав беше, че не можех да си купя някоя шкода или рено на старо, за да се уча да карам. Определено не бе това начинът да изпитам любов към шофирането. Е, сега може да се каже, че я изпитвам. Но калниците и броните на лексусчето периодически влизат за изчукване и боядисване…

Да поразсъждаваме още малко за тази кола и ефекта на битието върху съзнанието. Всъщност, за модерните софийски стандарти, тя си е направо невзрачна. Отделно от това ми създава куп досадни грижи, за които изобщо не подозирах допреди две години. Ако трябва да тегля чертата и да пиша плюсове и минуси на това да имаш и да караш кола, минусите са повече. Първо — не можеш да пиеш, когато и където пожелаеш. Второ — непрекъснато трябва да мислиш за неща като паркиране, гориво, не знам си каква течност за еди-какво си, автомивки, проверки на гумите, дали не забравих да я заключа, застраховката кога ми изтича, да не би да карам към морето без винетка, а този там с черната астра гледа ли къде кара… И най-вече, постоянният стрес къде, по дяволите, съм си оставил ключа и талона.

Плюсовете? Да, създава едно усещане за независимост. Не, че преди не съм бил независим. Е, вярно е, че е нямало да хукна с такси спонтанно към морето или към Русе. Но сега, след като не ми е нужно такси за целта, да не би спонтанно да хуквам? Хуквам друг път.

За мен предимствата на конкретно тази кола се изчерпват с две съвсем тривиални неща. Първото е възможността поне по час на ден да слушам музика на спокойствие и напълно съсредоточено, при това с максимално добро качество. Извън купето се оказва, че все по-рядко мога да си позволя това удоволствие.

Второто нещо е успокоението, което носи попадането в една толкова добре контролирана среда. Влизаш в нещо майсторски направено, пипнато до най-малкия детайл, без същевременно да те дразни с излишна претенция. Колкото и да съм ядосан, изнервен, разочарован или просто отегчен от нещо, много бързо ми минава, когато се отпусна на спортната седалка и хвана волана. Японците го умеят това — чрез минималистичен перфекционизъм да ти предадат положителна енергия и да те успокоят.

Но така или иначе, шофирането не ми е мания. Лексусът да не се обижда, но за мен той си остава просто едно средство за придвижване от точка „А“ до точка „Б“. Обичам го, но по-скоро платонически.

Парадоксалното е, че заради тази кола повечето хора решават, че съм маниакален шофьор. Очакват от мене какви ли не подвизи на пътя и на паркинга. А аз паркирам ужасно зле. На пътя съм предпазлив като хамстер, въпреки че почти не са ми останали контролни точки от актове за превишена скорост…

Всъщност, щях да пропусна още един аспект от нашата връзка. А може би това е единственото, което е накарало доста читатели да се преборят с досадната автомобилна тематика дотук. Колата и жените.

Да, колата е важна за тях. Ако ви се кълнат, че им е все едно дали имате дачия или мерцедес, не им вярвайте. Освен ако не си имате работа с жена — природен феномен, който тепърва подлежи на сериозни научни анализи.

Представям си какво е положението с притежателите на далеч по-луксозни коли от моята. Че един голям чисто нов джип си е готов повод за излизане с всяка девойка. И тема за поне един дълъг разговор. Какъв ти един разговор — за поредица от разговори. А и за много други неща.

Жената е особено същество, което винаги има нужда от повод. Колата е напълно достатъчен такъв.

Другият вариант е да я поканиш да гледате филм у вас. А всъщност може и да не го гледате, а да правите съвсем други неща. Важното е, че е имало повод. Той ще й даде шанса следващия път да те попита: „Кога пак ще гледаме видео у вас?“.