Георги Неделчев
Моят живот в „Плейбой“ (38)

Кратка мотивация на едно бомбастично твърдение

(редакционно интро от Playboy №40, юли 2005)

Ако само декларирам, че дните между 8 и 12 юни бяха едни от най-хубавите в 36-годишния ми живот досега, може да прозвучи или твърде бомбастично, или необосновано. Затова ще се мотивирам накратко, пък вие сами преценете дали е изхвърляне или не.

Та значи:

Въпросните 5 дни прекарах в най-красивия и романтичен курорт — не само в България, а може би и в Европа. Компания ми правиха 12 от най-хубавите и чаровни момичета, които съм срещал някога. Пътувахме дотам и обратно с ескорт от лимузини „Линкълн“. Слушахме музика, подбирана лично от колегата Владо — Чоки и от моя милост. Докато в София валяха порои, при нас беше истинско лято. Никой не спомена нито веднъж името на нито една политическа партия.

Освен 12-те момичета, които виждате на корицата, около мене бяха и дузина професионалисти от възможно най-висока класа — не само по тукашните, но и по международните стандарти. Да си заобиколен от толкова много красота — и в природен, и в хуманен аспект, и същевременно да виждаш как екип от съмишленици работи с нея, влагайки ентусиазъм часове наред — това е щастие, което пожелавам всекиму най-искрено.

Резултатите от 5-те райски дни в „Русалка“ са пред вас. Няма да продължавам със силните думи. Само ще кажа, че този брой на Playboy, 40-и поред, ми е особено скъп, може би по-скъп от всички останали.

5 дни на „Русалка“ с 12 подобни

(откъс от backstage репортажа в Playboy №40)

В списания като нашето думите и образите се допълват. Има обаче и случаи, в които нито снимки, нито думи са достатъчни, за да предадат някои преживявания и усещания.

Предварителните сесии на финалистките от втория национален конкурс за Miss Playboy в курорта „Русалка“ бяха нещо именно такова. Можеш да го преживееш, да си го припомняш замечтано, но не и да го фотографираш или преразкажеш изцяло и с всички нюанси.

Как например да предадеш неповторимия чар на тези 12 момичета поотделно? Или радостта на всяка от тях, когато с всяка изминала минута осъзнава все повече и повече собствената си красота и уникалност като жена?

Конкурсът, състезанието между тях, в един момент престана да има определящо значение. 12-те Playmates научиха много неща не само една за друга, но и най-вече за самите себе си. Те придобиха ново самочувствие, чийто ефект ще се усеща в живота им далеч, след като чисто новият автомобил на победителката ръждяса от старост.

Това беше най-хубавото на 5-те дни, прекарани в „Русалка“. Те се превърнаха в удоволствие само по себе си, в награда, раздадена още преди надпреварата.

Не можем да сме сигурни дали животът на всяка от 12-те русалки щеше да бъде по-скучен и семпъл, ако не се беше явила на нашия Playmate кастинг на 6 юни. Сигурни сме обаче в едно — всички ние от Playboy, както и ти, драги читателю, щяхме да бъдем много по-бедни откъм положителни емоции, ако съдбата не ни беше срещнала и сближила толкова много с тях.

С деца на море

Е, не са деца де. За моделите в списание „Плейбой“ си има долна възрастова граница от 18 години. Но това не значи, че на моменти в „Русалка“ не се чувствах като чичо Манчо, героя на Парцалев от класическата българска комедия.

След като прочетохте откъс от официалния репортаж за този Playmate camp, сега ето и малко задкулисна информация и спомени.

Това беше нещо средно между командировка, пионерски лагер, студентска бригада и лятна ваканция. На моменти имах чувството, че снимаме не фотосесии за списание, а поредица от филмчета тип „Скрита камера“. Забавните и куриозни ситуации с 12-те плеймейтки се нижеха една след друга. В поддържащите роли се изявяваха хора от персонала на курорта, случайно срещнати знаменитости като Ники Кънчев или просто обикновени летовници от страната и чужбина.

За тези момичета, аз и колегите ми от списанието (общо петима журналисти и още толкова фотографи, асистенти и прочие екип) в продължение на пет дни бяхме едновременно учители, възпитатели, началници, колеги, братя, бащи и любовници.

Отначало ми се струваше, че ще се справим много лесно, но на втория ден разбрах, че събирането на 12 жени накуп за повече от едно денонощие е изпълнено с рискове и напрежение начинание с неизвестен край.

Още първата вечер разбираме, че имаме проблем — невинните жабчета, които подскачат между бунгалата в „Русалка“. Оказва се, че една от блондинките има фобия от тези земноводни. Та представете си ситуация, в която аз съм на единия край на курорта, а тя на другия. Звъни ми по телефона. Отначало не се чува нищо друго, освен хълцане.

— Жоро, къде си?

— Ами в ресторанта съм, а ти къде си, секси?

— Аз… съм пред бунгалото си… не мога да се прибера вътре… На пътеката точно срещу мен има една жаба! Стои и ме гледа!

— Опитай се да я заобиколиш или прескочиш.

— Как така ще я прескачам! Не мога и да я заобикалям — по другите пътеки също може да има! Моля те, ела да ме заведеш до стаята ми!

— ОК, само се успокой. Сега идвам.

Няколко минути по-късно блондинката вече е спокойна — жабката е заобиколена и пътят към бунгалото е извървян благополучно.

— Ще дойдеш ли при нас като се преоблечеш? Ние ще сме в барчето, ще слушаме музика и ще се черпим.

— Жоро, страх ме е да изляза пак оттук. Ако някой дойде да ме вземе и придружи — ще дойда…

— Добре, не се притеснявай. Само се обади, когато си готова.

Връщам се в бара до ресторанта, където се оформят леки спорове каква точно музика да се слуша. Повечето девойки настояват за попфолк, но има и такива, които категорично бойкотират този стил. След кратка совалка от преговори е сключено примирие и веселбата започва. Момичетата все още се опознават, не са се разделили на групички и лагери. Единственото разделение е по бунгала, тъй като са настанени по двойки в тях. Пристига дори и блондинката, която мрази жаби. Излязла е с придружител.

Къркеланов разпределя фотосесиите за следващия ден. Една от девойките трябва да стане рано, около 5 часа, за да я гримират и фризират и да започне да позира най-късно в 8 на плажа.

Доброволката е Деси от Габрово, с която аз тепърва ще изживявам любовен романс, но все още не знам това.

* * *

На другата сутрин се събуждам малко преди 9. Минавам набързо през мястото за закуска и се спускам към плажа. Екипът на Васил вече работи по сесията на Десислава. Гледката наистина е красива — пясъкът, скалите, заливът и атлетичното тяло на Деси, около което се суетят стилистката и асистентите на фотографа. Докато Къркеланов щрака с огромния си апарат, постепенно започват да прииждат и други момичета — гримирани, фризирани, нагласени. Повечето изглеждат щастливи от външния вид, в който са приведени. Това щастие, разбира се, е съчетано с типично женското подозрение и ревност, че може би някоя друга все пак изглежда по-добре.

Времето е чудесно, за разлика от цялата останала България, където вали и трещи. Обстановката на плажа е направо холивудска. Снимачният ден е перфектен като в песен на Лу Рийд. Наближава кулминационният момент — колективната снимка на 12-те девойки за корицата. Напрежението не е малко, защото Васил ще разполага само с около половин час за това, точно преди залез-слънце. Резервен шанс няма да има, тъй като е невъзможно да се отдели втори ден, в който да бъдат гримирани и фризирани цяла дузина жени една след друга. А и не се знае дали ще имаме такъв късмет с времето — може и да завали. Така че ако сега не се получи достатъчно хубав кадър, просто изгаряме.

Юнското слънце е слабо и към 19 часа вече е доста хладно. Кратките индивидуални сесии са приключили. Сега всички момичета трябва да позират за корицата и плаката. Събличат се безстрашно и започва голямото подреждане и чупене на стойки. Няма по-добро фотографско осветление от слънцето при залез. Въпросът е, че то ще се скрие зад скалата след броени минути.

Васил щрака като луд, с два фотоапарата, за всеки случай. Единият е дигитален, а другият — с широкоформатен филм — плака. Снимам и аз с моето пентаксче, за да видя как горе-долу ще изглежда корицата.

Композицията от женски тела е окей, въпросът е дали ще уцелим кадър, в който всичките им физиономии да са достатъчно хубави — без нито една да е мигнала, погледнала накриво или Бог знае какво. Дано да не се налага да взимаме някоя глава от друг кадър и да я „пришиваме“ към тялото, както направи Андрей с фотошопа миналата година.

Приемаме, че корицата е готова. Остава да се заснеме плакатът. Слънцето вече е зад скалите. Асистентите на Васил подреждат и импулсно осветление, с което да компенсират липсата на директна светлина.

Момичетата вече зъзнат, но няма как. Подреждаме ги в редица една до друга. Идеята е всяка да е в различна и непринудена поза, за да не са като аптекарски шишета. Да накараш трепереща от студ девойка да заеме секси стойка и да се усмихва — който си мисли, че е лесно, нека да пробва.

Представям си каква гледка сме от горе от скалите. 12 чисто голи девойки, нагазили до глезените в студената вода, и държащи се взаимно я за циците, я за дупетата, я просто за ръце. Срещу тях — екип от десетина човека, повечето мъже и добре облечени, които дават наставления, държат осветителни тела и светлоотразители, и снимат с фотоапарати.

Последните кадри малко преди плажът да потъне в сумрак, са колективни — голите момичета плюс облечения екип. Аз съм с фланелка, ознаменуваща историческата победа на „Ливърпул“ над „Милан“ в Истанбул месец по-рано, и ухилен до уши. Щом кадрите за корицата и плаката са готови, нататък вече ще е по-лесно.

По-лесно друг път. Следващите три дни не са толкова слънчеви и топли и намирането на подходяща локация за всяка сесия се оказва сложна работа. А на нас ни трябват цели 12 големи пикториъла, които не бива да си приличат един с друг. Благодарение на желязната организация в екипа на Васил обаче, всичко върви по график.

* * *

На третото вечерно парти в бара на „Русалка“ настроението е видимо приповдигнато, защото снимките напредват успешно. Напрежение има само у онези момичета, които все още не са заснели големите си фотосесии. Вече започвам да свиквам с тази особена ревност и несигурност. Дали ще изглеждам толкова добре като останалите? Моята прическа ще бъде ли толкова хубава? Дали няма да ми направят някакъв безумен грим, който не ми отива? Какви дрехи и аксесоари ще ми се паднат? Дали вече не е ясна победителката и коя ли ще е тя? Не ям ли прекалено много и как се отразява това на корема ми?…

Моя първостепенна редакторска задача е да се боря с всички тези въпроси — методично, неуморно, последователно. Да, ще изглеждаш достатъчно добре. Да, прическата ти ще е хубава. Никой от нас няма интерес да изглеждаш зле. Не, победителката не е ясна предварително. Нямаме интерес да нагласяваме конкурса. Имаме интерес да продаваме списанието добре. От него се печели повече, много повече, отколкото са наградите за един такъв конкурс. Ако се изложим пред читателите ще загубим повече, така че се успокой, бейби.

Алкохолът, който се пие, е мое изобретение, нещо като пунш. Барманите са смесили в голяма купа водка, два вида ликьор, сок и плодове. Наливаме си с черпак в пластмасови чашки, след третата, от които всички вече са доста развеселени.

Едната от плеймейтките вече е влюбена — в местно момче от сервитьорите. Кроят се планове как избраникът да бъде разделен от гаджето си и прелъстен.

Деси от Габрово, моята бъдеща любов, е седнала на коленете ми. Просто няма достатъчно столове за всички в малкия бар. С това мъжко яке, взето назаем от някой колега, прилича на момче. Под якето обаче има чифт хубави гърди — факт, с който всички наоколо са наясно. Потънали сме в разговори и не усещаме кога купонът около нас се е разредил. Вече има достатъчно място за сядане, но тя е все още в скута ми. Май никой не се учудва, че ми е симпатична повече от нормалното.

Пуншът в купата е изпит, а в бара не е останал почти никой. Когато си тръгваме оттам, посоката е към моето бунгало — без изобщо да сме обсъждали и уговаряли този факт. Ако някой ни гледа отдалеч, ще си каже — тези двамата мъже защо ли са се прегърнали така?

Влизаме в стаята ми и аз вече знам, че съм влюбен. Мога да позная, че това се случва, по усещането, което изпитвам към жената срещу себе си. То не е точно сексуално привличане. Не е порив да я изчукаш. По-скоро ме свива коремът и дори изпитвам притеснение от ролята на полов атлет.

Деси сваля мъжкото яке, а после и всичко останало. Тя е наясно с това какво впечатление предизвиква. Съвършена е, но кой знае защо, това по-скоро ме смачква, отколкото въодушевява. Всеки неин жест е самоуверен и същевременно непринуден. Това е жена, след която трева повече не никне. Чувствам се буквално смазан от чара й, от обаянието й, от симпатичния начин, по който ми говори с мек габровски диалект.

Не мога да се закълна, че това, което е последвало, е било класически тип секс като по филмите и книгите. Мога само да кажа, че ми се иска да е било така. Но също така е вярно, че не ми пукаше, изобщо. От абсолютно нищо. В този момент не мислех нито за Милена в София, нито за това, че би трябвало да имам изцяло служебни отношения с голата жена в леглото си, нито за хората в бунгалата около моето. Бях като ударен по главата и зашеметен от любов. Сексът в случая ми идваше някак си в излишък.

Успокоителното е, че Деси е наясно какво се случва. Дава си сметка, че целта ми не е била просто да я изчукам, и че всъщност изобщо не мога да се отделя от нея.

— Ти беше наясно, че ще се влюбя в тебе, нали?

— Ами да. Още докато си пишехме по интернет знаех, че ще ме харесаш, когато се видим на живо.

— Еми, харесвам те, ужасно много. Не зная докъде ще доведе всичко това, но е факт.

— Радвам се, Жори.

Ето, тя инстинктивно напипва обръщението, което използват най-близките жени в живота ми — майка ми, Силва, Мадлен.

На сутринта се събуждам на ръба на леглото. Когато спя, не обичам да се допирам до никого. Деси е окупирала три четвърти от територията, ако не и повече. Прегръщам я, и двамата сме студени. Това е от недостига на достатъчно завивки.

— Хайде да ставаме и да отиваме на снимки.

— Айди.

Днес е нейната фотосесия. Тя ще позира качена върху супер мощен мотор BMW. Пред него, зад него, върху него — права, седнала, легнала… всякак.

Деси позира върху 1100-кубиковия мотор BMW в „Русалка“        Отива й на дългите крака и спортната 175-сантиметрова фигура. Момчето, което е докарало мотора, гледа като зашеметен. Сигурно е в състояние на ерекция. Но не и аз, което отново ме подсеща какво точно се случва с мен. Аз съм влюбен. Това при мен е доста по-различно от възбуден.

Деси позира с кеф. Тя е завършена ексхибиционистка. Обича да я гледат, а по-благодатна ситуация от сегашната не би могла да съществува. При актовата фотография обикновено се търсят такива пози и гледни точки, които да прикриват недостатък от тялото на модела. В нейния случай това изобщо не се налага. Накъдето и да насочи обектива си Къркеланов, все излиза хубаво в кадъра.

Знам какво ще й кажа минути по-късно, когато тя отново е в бунгалото ми.

— Деси, ти си прекалено хубава и секси за мен. Аз обичам по-обикновени момичета, а ти не си.

— У-у-у-у-у-у, недей така бе Жори, не говори глупости. Ще ми подадеш ли онази хавлия да се избърша?

— Страхотна си, но не мога да изпитам сексуално привличане. Това е или от любов, или от респект. Ето виж, дори и в момента нямам ерекция.

— Ще я видим тази работа. Я ела при мен и ме прегърни.

Няма шест-пет. Опасно нещо са габровките.

* * *

През следващите 24 часа почти непрекъснато сме заедно. Вече се усещат и първите женски погледи накриво. Възможно ли е цялата работа да е нагласена и въпросната Деси да е предварителна фаворитка, която досега сме криели? Иди, че обяснявай. Всеки да си мисли каквото си иска, щом толкова му е акълът. Но усещам, че трябва да поговоря със самата Деси. Да не би случайно да си прави специфични илюзии. Знам ли я, те там в Габрово на всичко са способни…

Последният ни ден в „Русалка“ е, седим на един шезлонг на плажа. Прегърнал съм я откъм гърба и й шепна в ухото.

— Какво мислиш за момичетата, коя според тебе е фаворитка?

— Ами не зная, има поне няколко много хубави, Албена е една от тях със сигурност, Ивета също, Деница…

— Деси, ти също си много готина, но сигурно осъзнаваш, че не си характерния „Плейбой“ типаж. Просто имаш друга визия, чар и излъчване. Това, както виждаш, се харесва на всички наоколо, начело с мене, но не знам дали ще е достатъчно за конкурса. Там критериите са съвсем различни — отваряш, който и да е брой на списанието и веднага разбираш какви.

— Знам, че е така бе, Жори.

— Казвам ти го, защото не искам да имаш допълнителни надежди, свързани с това, че аз те харесвам. Едното нещо няма нищо общо с другото. За мен ти си коренно различна от всички останали. Готино е, че изобщо си сред тези 12. Нека да видят хората на конкурса, че има и такива момичета. А и в самото списание.

— Да, така е. На мен не ми пука от класирането на този конкурс. Искам просто да се представя добре, пък каквото стане.

— Ще се представиш, сигурен съм. Но не мисли, че нещата ще бъдат нагласени и някой ще оказва влияние върху избора на цялото жури. Не искам после да излезе, че съм ти свалял звезди от небето напразно.

— Може и другите от журито да ме харесат бе, Жори…

— Може, разбира се. Ще бъде яко, ако стане така.

* * *

Като си спомням сега за този диалог, ми изглежда нереален. Давам си сметка, че звучи неправдоподобно. То и други неща, описани дотук, сигурно са прозвучали така. Но аз не пиша Библия, та да очаквам всички читатели да ми вярват. Просто разказвам неща, които са се случили. Който иска — да вярва, който иска — може да се смее.

Тук само ще добавя, че бих се чувствал доста идиотски, ако трябва да пълня точно тази книга с измислени неща.

* * *

Идва моментът да си тръгваме от „Русалка“. На всички им е много тъжно, защото наистина сме прекарали страхотно. На мен направо ми се реве, но гледам да не се издавам.

Разпределяме се по колите. 3 девойки в единия линкълн, 3 — в другия, останалите — в джипа на Косьо и в още една кола. Аз и Деси ще пътуваме отделно. И по-добре. Нея ще минат да я оставят в Габрово, и после продължават към София.

В нашата кола е Албена, която оставяме във Варна. В момента тя работи в тукашното „Хепи“ като сервитьорка. Същата професия, само че в „Планет“, има и симпатичното миньонче Мария, която по-късно най-изненадващо ще заеме второто място в конкурса.

Продължаваме към София. Деница и Ивета спят на задната седалка на линкълна, аз седя отпред, гледам как огромният капак се люлее като кораб над пътя и си мисля разни неща за живота и любовта. Истинска американска романтика.

На една бензиностанция малко преди Търново се засичаме с останалите коли. Деси е слязла от джипа, за да купи нещо за слушане. Търси любимия си нов албум на Азис. Шегува се с персонала на бензиностанцията, после си правим снимки върху капаците на колите. В този момент, след кратката двучасова раздяла, тя ми е по-мила и скъпа от всякога. Иска ми се да се кача в джипа при нея, но не мога.

Не знам какво ще се случи по-нататък, може и нищо да не се случи. Само знам, че със сигурност ще се разделя с Милена в близките дни. И то не защото съм срещнал голямата любов на живота си, а просто защото съм осъзнал, че харесвам точно такива жени като Деси. Харесва ми мисълта, че дори и да не е и да не бъде моя, тя най-вероятно не е единствената такава на този свят. Просто има и такава порода.

Към Милена не изпитвам лоши чувства и не бих могъл. Но тя не заслужава да живее с някого, който обича друга много повече. Въпросът е ще успея ли поне временно да скрия истинската причина за предстоящата ни раздяла, защото не ми се иска да я наранявам.