Георги Неделчев
Моят живот в „Плейбой“ (29)

Зара от „Хемус“

В студената февруарска сутрин таксито се плъзга по стръмната улица „Свети Наум“ към хотел „Хемус“, а аз се боря с гаденето в стомаха си. Така се чувствам винаги, когато съм станал по-рано, отколкото е трябвало. Но иначе не ми се спи, дори изпитвам странна смесица от любопитство и възбуда. Предстои ми да се срещна с може би най-популярната и одумвана българска жена в момента, която ще се снима за корицата на „Плейбой“.

Аз до последния момент не вярвах, че това ще се случи. Беше твърде хубаво, за да е истина. Преди това бях ударил на камък с две други участнички от историческия първи „Биг Брадър“ — Анелия (онази секси брюнетка, дето ужасно се разсърди, че я гонят от Къщата толкова рано и после се скри чак в Италия) и Силвия-Александра (тя сигурно още съжалява, че е отказала на „Плейбой“, и то без да има разумна причина за това). Зара беше далеч по-известна и секси от тях и имаше един куп възможности пред себе си. Тя най-изненадващо се съгласи, с което вдигна заявения от търговците тираж за следващия ни брой с рекордните 50 процента.

Дълго обмисляхме с каква фотосесия да я представим. Мисълта ми непрекъснато се въртеше около камерите в Къщата на „Биг Брадър“ и трайните воайорски навици, които това шоу създаде у широките народни маси. Как обаче бихме могли да олицетворим ексхибиционизма на участниците в него? Хрумна ми, че вместо с камери, в плейбойската фотосесия можем да заобиколим Зара с монитори. Екрани, които да я показват от различни гледни точки, в реално време, докато позира за „Плейбой“. Примерно, на снимката тя е застанала анфас, един екран зад нея я показва в профил, а втори — само с акцент върху дупето или циците й, заснети от отделна камера.

Обсъдихме идеята с Къркеланов и той много я хареса. Измислихме откъде ще вземем плазмените телевизори и видеокамерите. От Sony България даже щяха да си платят за тази ефектна реклама.

И ето, отивам да се срещна със Зара в хотел „Хемус“, където тя е настанена след края на тв шоуто, за да я заведа в снимачното студио зад завод „Електроника“. Въпреки задръстванията, съм точен и влизам във фоайето точно в 9. Тя вече ме чака, седнала на един фотьойл в лобито. Облечена е с дънки, блуза и яке, а на главата й е нахлупена шапка с козирка. Зара много обича да носи шапки от всякакъв вид.

— Здрасти, аз съм Жоро, хайде да тръгваме, таксито ни чака отвън.

— Здрасти, Жоро. Ами ок.

По пътя към квартал „Гео Милев“ почти не си говорим. Влизаме в студиото, където вече я чака многоброен екип. Докато вървим по коридорите, един куп хора от съседните офиси се обръщат след нас. Да-а, Зара е звездата на деня.

Самата тя се държи делово, не проявява излишни капризи. Личи си, че има опит като професионален модел. Запознавам я с гримьорката Силвия Стойчева и с Къркеланов, който е ангажиран с подреждането на огромните плазмени телевизори.

— Ами това е, бейби. Аз съм дотук, ще те оставям. Надявам се да си прекарате добре. Утре те чакам в офиса ни, за да обсъдим снимките и да направим интервюто.

— Окей, Жоро. Благодаря ти, че ме докара.

* * *

По-късно в студиото щеше да пристигне и екип на „Нощен труд“ — репортер и фотограф. Интересът към сесията на Зара беше огромен. На другия ден вестникът отдели цялата си първа страница на събитието. Циците на варненката бяха най-обсъжданото нещо в държавата.

Тъпото е, че фоторепортерът се беше изкушил не просто да снима повече, отколкото е необходимо, ами и да качи няколко снимки в разни сайтове из Интернет. Кадрите, естествено, не бяха на нужното техническо ниво — без необходимото осветление, от лош ракурс, размазани. Логично беше, да предизвикват по-скоро разочарование, отколкото възторг. „Това ли е прехвалената Зара, това ли е прехвалената фотосесия“, коментираха разни келеши из уеб форумите в дните до излизането на броя.

Доста се нервирах, но не можех да направя нищо. За следващи фотосесии щях да имам едно наум. Никакви репортери от никакви вестници. Информация и снимки за пресата ще подавам лично аз. Каквото им дам — това. Ако не им харесва — довиждане.

Зара при Жоро

(Playboy №36, март 2005)

„Кратък, но съдържателен разговор между 19-годишен национален секссимвол и 35-годишен Playboy редактор за измеренията на славата, любовта и големината на гърдите.“

— Как се чувствате, Мис „Национален секссимвол“?

— (Смее се) Ами добре, чувствам се нормално. Това, че всички ме познават толкова добре, ме освобождава от каквито и да било пози и притеснения как ще бъда възприета. Хубаво усещане е да знаеш, че няма нужда да се правиш на никакъв, а просто можеш да се държиш естествено, където и да си.

— Има ли някаква по-осезаема промяна в характера ти, след като излезе от къщата на „Биг Брадър“?

— Може би съм малко по-толерантна. Научих се да се съобразявам с хората около мен. Не, че и преди не съм го правила, но някак си винаги съм била малко своенравна, малко луда глава. А сега вече мога много повече да се владея. Очаквах да имам повече проблеми в Къщата заради това, че винаги казвам директно това, което мисля, в очите на всеки. Много мои познати прогнозираха, че няма да ме търпят дълго вътре. Оказа се обаче, че тази прямота не е толкова лошо качество и има хора, които го оценяват.

— Как ще опровергаеш всички, които твърдят, че любовната ти история с Найден и приказките за евентуална сватба са само с цел реклама?

— Не разбирам каква ми е ползата от подобна рекламна връзка. Няма такава полза. И да не мога да изляза с някой друг, истински приятел, с някого, когото обичам, а вместо това да съм с Нед? Понякога той ме пита — защо съм с него, защо съм му гадже. А аз обичам да се шегувам — „защото от SIA^[1] ми плащат, за да съм с теб. Защото имам финансова изгода“. Въобще ние често се майтапим с него и като цяло сме доста войнстваща двойка.

— Как намираш софийския нощен живот? В момента гостуваш на много партита като служебен ангажимент. А когато сама планираш излизанията си, къде се забавляваш?

— Много ми харесва музиката в „Червило“. Танците са доста важно нещо за мен, така че там се чувствам добре. Ходя и в Planet club, както и в „Порно“. Тези дни ще ходим да купонясваме в „Брилянтин“ и „Ескейп“. Иначе, ако говорим за ресторанти, често вечерям в Тишовия „Тадж Махал“, дори тази вечер пак ще сме там, но обичам също така „Тамбукту“, „Хепи“, „Ревю“, където работи Стойка… Не ми е проблем да седна и в „Макдоналдс“. Не съм претенциозна към заведенията. (Тук Зара провежда няколкоминутен gsm разговор с майка си във Варна. „Да, мамо, хубави са снимките, видях ги току-що, доволна съм. Ще видиш, добре са. С какви дрехи ли? Ами няма много дрехи… Обувки и аксесоари предимно… Хайде, ще ти се обадя по-късно, а скоро ще си дойда и към Варна за малко“).

— Искаш ли да ти прехвърля мелодията на „Биг Брадър“ от моя „Сони Ериксон“ на твоя? Да ти звънят с този сигнал някои хора?

— О, не, благодаря ти, но не искам. Предпочитам този бебешки смях.

— Гледаш ли сборните предавания от Къщата, които вървят по „Нова телевизия“ тези дни?

— Много рядко. Нямам никакво време. Само веднъж попаднах случайно и се загледах, беше забавно.

— Кое в коментарите за тебе те дразни най-много?

— Не очаквах, че хората толкова много ще се впечатляват от някакви дребни детайли в поведението на един човек. Например от начина, по който ядеш, по който пиеш мляко от кутията и т.н. Имах дори обаждане от познат в стил: „Как може една европейска жена да изяде цяла паница с боб и люти чушки и накрая дори да си я оближе?“. Ами ей така, може. Такава съм. Не съм маниачка на тема чистене и подреждане, пия мляко от кутията и понякога ям боб с люти чушки.

— Спокойно, и аз също. Зара, днес ти си една от най-прочутите и харесвани жени у нас. Изкачи се чак до 4-о място в нашата годишна класация „Топ 50“. Кажи един положителен и един отрицателен страничен ефект от голямата популярност?

— Ами плюсовете са, че навсякъде си желан гост. Всички са любезни с теб и ти се радват. Черпят те. Минусите обаче също не са малко. Не можеш да имаш нито минута пълно спокойствие — навсякъде те разпознават и искат нещо от теб. (Тук разговорът ни е прекъснат от двама мои колеги, които идват с листи формат А4 и химикалки, за да вземат автографи за свои приятелки. Зара ги надписва с ентусиазъм и професионална рутина, след което продължаваме да си говорим — б.а.).

— А най-тъжното е, когато някой иска да се изфука с познанството си с тебе. Има доста такива случаи, за съжаление. Именно заради това се радвам, че съм с Нед, защото съм сигурна в искреността на чувствата му. Харесва ме, защото съм Зара, а не защото съм звезда от „Биг Брадър“. Когато обаче разбереш, че някой е готов дори да плаща пари за твоята компания — само заради популярността ти, а не заради качествата ти като жена, като човек — не ти става никак приятно…

— Хм, сигурно много наши читателки сега биха си казали: „Да й имам проблемите на Зара“. А пък мъжете най-вероятно няма да си казват нищо, само ще гледат. Впрочем, какво в тялото си харесваш най-много и защо?

— Ами харесвам си дупето. Смятам, че е хубаво. Също така си харесвам и гърдите. Интересното е, че като ги пипам, винаги ми се струват много големи, а погледнати в огледалото, ми изглеждат малки.

— Добре са ти гърдите.

— Мислиш ли?

— Направо съм сигурен.

Браво, Трендафилова

Както се и очакваше, броят със Зара на корицата предизвика фурор. Завишеният тираж се продаде докрай. Това беше най-големият удар на списанието досега. За мое щастие той бе дошъл само два месеца след като започнах да се занимавам лично с подбора на кориците и воденето на преговори. Очите на гръцките издатели направо сияеха от щастие. Бях герой в техните очи. „Трябваше много по-рано да ти възложим тази задача“. Ей такива коментари и потупване по рамото.

* * *

В следващите седмици имахме няколко знаменателни избухвания със Зара в софийските барове.

Една нощ се засичаме случайно в „Брилянтин“. Аз пиянствам с приятели, а тя току-що се е разделила с Найден. Отвсякъде я дърпат, за да се запознаят и снимат с нея. Направо лудница.

— Жоро, не искаш ли да отидем някъде другаде? Тук направо не може да се диша вече…

— Разбирам те напълно. Всъщност, имам една идея. Мисля, че точно сега е моментът да те водя на стриптийз бар. Ходила ли си?

— Не, но отдавна искам. Хайде. Къде ще ходим?

— Тук съвсем наблизо има такъв бар, на „Дондуков“.

Влизаме в „Кама Сутра“, където познавам половината танцьорки. С една от тях даже съм близък приятел. Може да се каже, че ми е била гадже за един уикенд.

Зара е с бомбе на главата, но въпреки това е разпозната моментално. Сядаме в едно от сепаретата в по-малката зала. Минута по-късно салонната управителка ни пита дали не искаме да ни освободят някоя по-централна маса. Не, не искаме.

Още не са ни донесли питиетата, а към нас вече прииждат танцьорки. Заради Зара, естествено. Две от тях носят новия брой на списанието, за да получат автограф. Зара се подписва с охота, но си личи, че й е леко неприятна цялата тази публичност, точно в стриптийз бар.

Отнякъде се появява и мой далечен познат, на когото дори не помня името. Решил е, че на всяка цена трябва да ми каже здрасти и да пита как съм. Давам си сметка, че никога не би го направил, ако не бях с най-известната мадама в държавата до себе си.

Появяват се и питиетата. Може да се каже, че вече сме отблъснали най-сериозната атака от фенове. Отпускаме се на дивана и сме готови да се отдадем на воайорски разгул.

Скоро на пилона срещу нас се материализира моята позната танцьорка. Онази, с която съм бил гадже за много кратко. Вече не сме гаджета, може би защото нямам време за нея. Или тя за мен. Все пак и двамата работим доста. Главно през нощта.

Докато се върти и кълчи около пилона, тя се вторачва в Зара. Периодически хвърля погледи и към мене. Личи си, че е хем заинтригувана, хем по женски раздразнена. Изкушава се и да направи една малка демонстрация пред колежките си, че именно тя, виждате ли, е близка приятелка с този брадат мъж, който е дошъл със Зара тук. Последната, от своя страна, съвсем в типичния си стил, невъзмутимо оглежда малкия й задник, обут в миниатюрни прашки. Ако не сте знаели досега — Зара обича да гледа разголени момичета.

Усещам, че танцьорката има желание да каже нещо. Може би очаква да я извикам на масата ни — срещу съответното заплащане, разбира се. Аз обаче си правя пас и невъзмутимо си пия джака. Мисля, че и аз, и Трендафилова вече сме в умерено пияно състояние.

Музиката е доста силна. Налага се танцьорката да издебне подходящ момент, за да ме заговори. От дистанция.

— Жоро, не те разбирам! Какво искаш да демонстрираш?

Най-готиното е, че произнася всичко това, докато виси с глава надолу от пилона. Дългите й крака, съоръжени с обувки с 15-сантиметров ток, почти достигат тавана.

Какво да отговоря на такъв въпрос? Че нищо не искам да демонстрирам? Кой ще ми повярва? Категорично отказвам да крещя в стриптийз бар.

След като песента свършва, е време танцьорките да се завъртят и да си сменят пилоните. Моята позната обаче идва и сяда от другата ми страна.

— Доживях да те видя да идваш тук и с жени, и то не с кои да е!

— Бейби, сега не е удобно да разговаряме, нито да се караме. Съжалявам, но не мога да те поканя при нас тази вечер…

— Добре де, аз исках само да ти кажа здрасти! Надявам се да се видим пак!

— Ще се видим.

Тя е от някакъв малък град, Павликени или Левски. Студентка. Техните изобщо не знаят какво точно работи в София. Мислят, че е сервитьорка.

Тя не е от танцьорките „с консумация“ срещу сто лева на час. Печели само от надницата си за вечерта, примерно 50 лева, и от бакшиши. Изкарва съвсем прилична сума от порядъка на 2 бона месечно. Като бонус понякога се запознава и с такива като мен.

За нейно и мое съжаление, тя не може да се снима в „Плейбой“. Трябва да поддържа пред своите имидж на добро и невинно момиче. С течение на времето ще е все по-трудна задача за нея, но засега се справя. Така или иначе, това прекрасно малко дупе остава достояние само на клиентелата в „Кама Сутра“. Ако имаш личен чар, можеш да го опознаеш и по-отблизо, в някоя от почивните нощи на студентката.

Излизаме от бара, вече е почти сутрин. Изпращам Зара с таксито до тях. Тя вече не живее в хотел, а си е наела квартира, някъде из тъмните дебри на „Овча купел“.

Седмица-две по-късно отново сме в „Брилянтин“. Този път на рожден ден на общ познат. Зара отново е в центъра на вниманието. По някое време отново решаваме, че трябва да се изнесем от пренаселения бар. Този път посоката е Студентски град. Решил съм, че трябва да й покажа явлението Jim Beam.

Качваме се в таксито, чийто шофьор, досещате се, е видимо развълнуван. Не от мен, а от пасажерката, естествено. Истерията „Зара“ все още е в апогея си и няма да стихне поне още месец.

В Jim Beam влизаме наперено като легионите на Юлий Цезар, които се завръщат в Рим. Тук не само спътничката ми е звезда. Охраната и управителите добре помнят чия е заслугата за онази култова сесия с барманките и танцьорките, заснета тук преди няколко месеца.

Вътре обаче не ни чака нищо добро. Лудницата е пълна. В този час от нощта повечето клиенти са вече доста пияни. И то пияни с евтина водка, а не примерно с уиски. Има голяма разлика в двата вида пиянство.

Гледката на насвяткан или надрусан, зле облечен студент, готов на всякакви подвизи, е едно от най-неприятните неща, които те дебнат в нощна София.

Моментално се оказваме заобиколени от превъзбудени, миришещи на манджа и пот учащи се.

— Може ли едно автографче — ломоти, олюлявайки се, някакъв бъдещ инженер или счетоводител.

— Може, но къде?

На този етап Зара все още се забавлява от екзотиката наоколо.

— Ето тук, върху цигарите — и подава кутия „Виктори“ плюс взета от сервитьорките химикалка.

Появява се и негов приятел, въодушевен от неочаквания celebrity moment по никое време.

— Ти ли си… онази от биг брадъра? Май си ти… — водката в чашата му се разплисква от десетобалното вълнение.

Налага се да вляза в ролята на лоша брадата мутра и да го избутам настрани.

— Трендафилова, хайде обратно в „Брилянтин“. Ще дойдем тук някой друг път…

— Добре, хайде.

След десетина минути отново сме на рождения ден край жълтите павета. Походът до Студентския град ни е подействал освежаващо. Сега вече навалицата в „Брилянтин“ не ни се струва толкова неприятна.

Върху един от диваните се е качила да танцува симпатична мацка с розов пуловер и тесни дънки. Соча я дискретно с пръст, показвайки я на Зара.

— Готина е, нали?

Жестът ми е забелязан и мацката триумфално слиза от дивана, запътвайки се към нас. За част от секундата ми минава през ума, че може би се познаваме отнякъде.

Но не. Тя, разбира се, идва заради Зара. В ръката си е скрила малко фотоапаратче, което моментално бива връчено на мен.

— Много ти се моля да ни снимаш с нея, че много ма кефи…

Зара се смее, а аз съм на път да се нервирам окончателно. След снимката мацката в розово изчезва също толкова бързо, колкото се е появила.

— Трендафилова, нямам никаква изгода да излизам с тебе, виждаш ли?

Тя само ми кима със сподавена усмивка, после надига бутилката с „Бакарди Брийзър“.

И наистина — тази вечер можеше вместо със Зара, да дойда в „Брилянтин“ с плеймейтката, дето е на плаката на същия този мартенски брой. Но така е то. Мъжът често е принуден да избира между суетата и чистия секс.