Георги Неделчев
Моят живот в „Плейбой“ (16)

Мила ми Венето

Венета Райкова е тънка червена линия, пронизваща цялото ми битие на главен редактор на „Плейбой“. Преди това не я познавах лично, само бях чувал и чел какво ли не за нея. Имах, най-общо казано, противоречива представа за тази личност.

Случи се така, че Венета ме потърси в един от първите дни, след като бях поел списанието. Не си спомням от кого беше взела телефонния ми номер — вероятно от Мартин Захариев. Обади се и ме покани да гостувам в радиопредаването й. По това време тя водеше следобедно уикендово шоу в ефира на вече несъществуващата станция „Нет“. Може да се каже, че се намираше в нещо като криза, след като беше напуснала „Евроком“ и хората почти не говореха за нея. Дори феноменалната й сесия за „Плейбой“, заснета година по-рано, вече беше някак си потънала в забвение…

Но аз знаех, че в тази жена има потенциал. Може да се каже, че изпитвах уважение към Венета — особено откакто Петя Бахарова направи едно силно интервю с нея по времето, когато бях в списание „Тема“. Наясно бях, че Райкова е професионалист и рано или късно ще стане истинска медийна звезда.

Та затова и с охота отидох в студиото й, в един неделен следобед. Взех такси и се озовах до паметника „Левски“. Заварих я в студиото най-старателно да си подготвя предаването и да обсъжда нещо с тонрежисьорката.

— Приготви онова парче на Лумидий, дето е хит напоследък. Също така и нещо от „Авентура“. След малко започваме — нареждаше тя, вторачена в бюлетин с новини от БТА.

— Здравейте, Райкова — поздравих аз с любимото си иронично служебно фамилиарничене. — Аз съм Жоро. Крайно време беше да се запознаем на живо.

— Ами да, крайно време беше — отговори Венета със също така любимата си интонация тип „махленска клюкарка“, която винаги ме трогва и умилява. Тя е царица на това да изтъква, че е „обикновена жена от народа“, а всъщност изобщо не е.

Беше облечена семпло, но стилно. Всичко по нея беше изрядно. Имаше леки розови акценти в дрехите и аксесоарите. Абе с две думи, хареса ми. Една такава слабичка, елегантна и с перманентна нотка на тъга в погледа си.

— Имаме ли време? Искаш ли да ти донеса нещо от сладкарницата?

— Да, ако може едно кафе с бита сметана и с повече захар…

Занесох й лаваца с бита сметана във висока пластмасова чаша. Тя каза нещо от сорта, че съм бил изненадващо галантен и т.н. Учудваше се, че не се държа надуто с нея.

Започнахме интервюто. Не си спомням точно за какво говорех — за предстоящите броеве на списанието, какво ще съдържа, какви теми подготвяме и т.н. и т.н. Най-интересното беше, че имаше директни включвания на слушатели. А въпросното радио „Нет“ си беше едно класическо пенсионерско радио. Шефка му бе Виза Недялкова, известна още и като съпруга на социолога бизнесмен Андрей Райчев. Една симпатична, но опърничава левичарка от старата школа, която беше решила нейното радио да бъде „радиото на обикновения човек“. Та по тази причина, през по-голямата част от деня, в ефира преобладаваха ретроградна музика, включително съветски шлагери и улични анкети от типа „Днес за колко си купихте хляб и от къде?“.

Същевременно, най-парадоксално в програмата на „Нет“ присъстваха и предаванията на Венета Райкова, Иван Гарелов (на него също му гостувах там, още докато бях в „Тема“, по въпроса за възхода на жълтата преса) и Кембълът^[1], Бог да го прости…

Така или иначе, това радио се слушаше главно от пенсионери, соцактивисти и прочие пуритани, и тук-таме по някой върл почитател на въпросните водещи, който не е забравил да включи на неговата честота в правилния час.

Съответно можете да си представите що за обаждания имаше в ефира и що за диалози трябваше да водя със слушатели и слушателки. Но се справих някак си, между любимите парчета на Венета, които тонрежисьорката неуморно пускаше за разтуха от говорилнята.

Та тогава ми направи впечатление колко професионално си вършеше работата днешната телевизионна звезда номер едно. Не пропуснах да й го кажа. Всъщност, вдъхнах й доста кураж — тя имаше нужда от такъв, защото се чувстваше потисната в това пенсионерско радио, пред който беше паркиран старичкият й голф.

— Венето, ти рано или късно ще се върнеш в телевизията. Това просто е неизбежно. Ще видиш. Ти си за там. И то за национален ефир.

Тя ме гледаше с онова прословуто повдигане на веждите, едно такова добродушно учудване. По онова време то беше пълно повече с тъга и самота, отколкото с днешния ни добре познат сарказъм на опитна тв акула.

После гостувах още 2–3 пъти в студиото на Венета. Носех със себе си списания „Плейбой“, които тя, за ужас на по-голямата част от аудиторията си, подаряваше на най-активните слушатели. И всеки път й говорех, че се справя все по-добре, което си беше научен факт.

По-късно стана ясно, че Венета започва тв предаване — „Горещо“, по „Нова телевизия“, в праймтайма на уикенда. Обади ми се да ми съобщи това — отново по-скоро с притеснение, отколкото със самочувствие. Не беше сигурна, че ще тръгне добре. Казах й, че ще е добре, категорично. Така и стана. „Горещо“, режисирано от един бивш кадър на „Ку-ку“ и „Хъшове“ — Русакиев, предизвика фурор.

Венета обаче не беше забравила кой й даваше кураж в онзи тягостен за нея период. Може да се каже, че бях спечелил доверието й — вероятно и с факта, че не бях се юрнал да я свалям още от втората ни среща нататък.

Започнахме да обсъждаме какво тя може да напише на списанието — вече като истинска медийна звезда, в каквато се беше превърнала. Исках на всяка цена да имаме автор като нея на страниците си. Убедих я да направи поредица от статии за секцията „Форум“. Същевременно мислех по какъв начин да използвам подходящо подбрани кадри от плейбойската й фотосесия. Имаше доста хора, които вече я боготворяха, а не бяха обърнали внимание на тази нейна изява навремето. Исках по стилен начин да рециклирам тези кадри, да ги извадя „от нафталина“ и да се изфукаме по подходящ начин с тях.

Венета написа няколко статии, свързани с клюките за красивите жени, с женската психика и с мъжката такава. Аз, съответно, я представих подобаващо като автор, с който списанието се гордее. Пуснах и онази легендарна нейна снимка, на която лежи по корем на пода с дистанционно в ръка, по голо дупе, с единия крак сгънат в коляното и вдигнат във въздуха. Шедьовър.

Ако трябва да съм честен докрай, очаквах повече от текстовете на Венета. За дългите години като радио- и телевизионна водеща явно беше загубила рефлексите и навиците да пише. Да говориш и да правиш интервюта е едно, а да пишеш статии, особено по-аналитични — съвсем друго.

Спомням си, че нивото на всички текстове в „Плейбой Форума“ по това време беше толкова високо (Валери Найденов, Симона Мирчева, Иван Бакалов, Стоян Кирчев, Иван Попов), че някак си тези на Венета стояха леко повърхностно и малко не на място. Основните критики, които получавах за това, естествено бяха отправени от жени… На всички тях неизменно отговарях:

— Венета ще пише в това списание винаги когато поиска. Тя е легенда за нас, а ти просто й завиждаш.

Нима не бях прав?

* * *

Въпросът е, че дойде ден, в който Райкова ми се разсърди. И може би с основание. Ето и цялата история.

Бях решил да стартираме една нова класация, която да стане традиционна за списанието. „50-те най-желани жени на България“. Не най-красиви, не най-сексапилни, а най-желани. Има разлика. Защото една жена може да е красива, но да не е секси, изобщо. Също така може да е красива и секси, но да не е желана — заради начина, по който демонстрира или не демонстрира красотата и сексапила си. И обратното — една жена може да не е кой знае колко красива и дори да не е секси, но да бъде обект на мъжки желания по ред други причини.

Както и да е. Та в първата такава класация, която излезе през февруари 2004-а, пропуснах да включа Венета Райкова. Стори ми се, че ще е някак си тъпо да слагаме сред 50-те жени и авторка на статии за нашето списание. Щеше да има куп хора, които да се подразнят. Отваряш и гледаш първо статия от Венета. После разгръщаш нататък и бум — виждаш я в някаква класация.

По същата логика можех да напиша и себе си в списъка на плейбоите, защото и такива правехме всяка година. Щеше да е немотивирано може би. Не мисля. Ама не се написах, защото щеше да е тъпо.

Въпросът е, че веднага след като излезе първият списък „Топ 50 най-желани българки“ (първо място тогава за Жени Калканджиева, следвана от Соня Васи и предизвикалата фурор фолк дебютантка Гергана), Венета ми звънна бясна.

— Сърдита съм ти, да знаеш. Цял ден ми се обаждат приятели по телефона, за да ме питат защо не съм в класацията ви.

— Ох, Венето, чакай да ти обясня. Ти нали си авторка на това списание? Нали работиш за него на хонорар? Нали в същия този брой е публикувана статията ти „За свалячите и жените“ — опитах се да се защитя, макар да осъзнавах, че е безсмислено.

— Ми можеше да ми кажеш. И нямаше да напиша статия за този брой. Или просто можеше да я отложиш за следващия…

Железен аргумент. Кой да съобрази, че Венета ще се окаже чувствителна по тази тема? Повече от очевидно бе, че все още бях доста слаб познавач на женската психика и особено на звездната такава… За пръв път чувах тези метални нотки в гласа й.

Казах й, че ще намеря начин да й се извиня и да поправя грешката си.

— Добре, да видим — каза Райкова и ми затвори сърдито.

Не си спомням как се сдобрихме. Мисля, че публикувах подходящо извинение в списанието и намекнах, че мястото на Венета безусловно е там, в класацията на най-желаните жени в България. Само месец-два по-късно започнахме отново да се виждаме. Ходехме на обеди в хубавия ресторант на хотел „Централ“ срещу тогавашния ни офис в „Хиподрума“. Гъшият дроб върху ябълки, който приготвяха там, беше фантастичен. По-късно нещо го развалиха, но това е друга тема.

Веднъж точно там, на една от външните маси под големите чадъри на някогашния соц хотел „Славия“, Венета започна да споделя колко самотна се чувства. Как изцяло е отдадена на работата си (тя си пише целите сценарии абсолютно сама, не с помощта на цял екип, както е в другите рейтингови предавания) и как вече е на 30 и започва да си мисли, че никой няма да я вземе за жена.

— Не ми говори глупости, Райкова. Ще ти направя цял списък от кандидати за ръката ти. Себе си няма да се пиша вътре, защото искам да се направя на интересен. Брат си също не мога да включа, защото е отдавна женен. Впрочем, ти още ли живееш с майка си?

— Ами да, разбира се. С нея си живеем.

— Е, тогава какво се чудиш, че не си завъдила мъж? Как точно да стане? Ти би ли отишла например някоя нощ, след излизане с някого, да спиш у тях?

— Не, разбира се. Аз не съм такава.

— Знам, че не си „такава“, и една от причините е, че продължаваш на тия години да живееш с майка си. Ти просто ще се притесниш, ако например аз те поканя у нас някоя вечер след „Брилянтин“. От друга страна, у вас няма как да заведеш един мъж — колкото и да ти се иска, и колкото добре да би се чувствала в такава ситуация. Просто у вас не е удобно… Не живееш самостоятелно. Не можеш да постъпваш спонтанно, както и когато ти се иска.

— Така е, прав си.

— Прав съм, разбира се. Аз на твое място незабавно бих се изнесъл на квартира. Това просто е първото нещо, което трябва да направиш, за да се промени личният ти живот към добро.

— Не е толкова просто. Недей да си мислиш, че получавам достатъчно пари, за да мога да си го позволя.

— И да не получаваш, ще започнеш да получаваш. Това е другото нещо, което трябва да си извоюваш — заплащане, адекватно на работата и рейтинга ти.

— Не зная… Не съм такъв човек. Не мога да си прося по-голяма заплата — нито от продуцента ми, нито от „Нова телевизия“…

— И аз не съм такъв човек, но понякога се налага. Ще се научиш, Райкова. От друга страна, именно това, че живееш с майка си, те прави толкова добра водеща на такова предаване. Представям си как си седите вечер вкъщи, вечеряте нещо сготвено, после четете жълтата преса, гледате телевизия и клюкарите. Ти просто си перфектно подготвена за работата, която вършиш в „Горещо“. Съвършената клюкарка. В момента, в който личният ти живот се обогати, хванеш си сериозно гадже или се омъжиш, вече няма да си толкова добра, басирам се.

— Глупости ми говориш бе, Жоро…

— Не са глупости, ще видиш, неизбежно е да се стигне и до там.

В следващите месеци се виждахме сравнително рядко с Венета. И аз, и тя имахме достатъчно работа. Е, аз и не само работа. Прекарах почти цялото лято и есента на дясната седалка на кабриолета на Мадлен, обикаляйки софийските барове. С нея станахме много близки приятели — до такава степен, че сигурно много хора си мислеха, че едва ли не нарочно съм уредил тя да спечели първата титла Playmate of the Year. А истината е, че аз дори не я харесвах достатъчно преди конкурса. Едва по време на самото шоу и след това се убедих, че няма по-достойна за короната от нея… Но за Мадлен съм обещал да пиша отделна глава. Тук само споменавам как си прекарах въпросното лято на 2004-а. Нонстоп купони, всяка нощ.

А, щях да пропусна. Междувременно публикувахме голямо Playboy интервю с Райкова. Тя стана втората жена, гостувала в тази престижна рубрика след Ивана. Апропо, Ивана е една от най-умните и отракани жени, които познавам, но за нея ще четете другаде в тази книга.

* * *

Към края на годината се случи поредица от светски събития, на които се засякохме или ходихме заедно с Венета. Имахме и няколко вечери — например в индийски ресторант (о, каква ирония на съдбата), само че не в тишовия „Тадж Махал“, а в току-що отворения „Ауад“ на „Черковна“. Дори едната вечер, пак по ирония на съдбата, на съседната маса вечеряха Нико Тупарев от SIA, Део и Дичката с гаджетата им. Беше в зората на феномена „Биг Брадър“…

Общо взето, вече познавах Райкова достатъчно добре. Наясно бях с комплексите й по отношение на мъжете, виждах как я притиска прекалено голямата й популярност (онази вечер в индийския ресторант дори ни направиха извънредна отстъпка, по изрично настояване на собственика, който видял Венета), как не може да се отпусне. От друга страна, аз не бях свикнал да излизам с жени, с които нямам никакви сексуални взаимоотношения. Или най-малкото да не са като точка от графика, макар и на по-задно място в „дневния ред“. Венета просто не беше купонджийката, която би се радвала на моя начин на живот в онези месеци.

Ходехме в „Брилянтин“, когато този бар бе още в апогея на славата си. Дори веднъж беше взела със себе си и близката си приятелка Кати, фолк певицата. Тя направо би Венета по стеснителност. През цялата нощ не мръдна от дивана, колкото и да я подканях да стане да потанцува, че да се полюбуваме на перфектните й крака. Но не и не.

Райкова, за разлика от Кати, все пак танцуваше, но някак си не можах да погледна на нея като на сексуален обект. Може би наистина ме респектираше с авторитета си. А чудовищната й популярност й пречеше да се държи непринудено и секси.

Или наистина да си падам по по-млади и по-обикновени жени. Например сервитьорки, барманки, фризьорки и продавачки. Луд съм по тях. Но да не се отплесвам.

Дадох си сметка, че излизам с Венета главно от суета. Приятно беше до тебе да върви или седи най-известната блондинка на републиката. Тя наистина е такава, без преувеличение. И най-искрено си казах, че е безсмислено да продължаваме да излизаме. Просто не беше честно, някак си не беше хармонично. Така с Венета си останахме близки приятели, спрях да я каня да идва с мене къде ли не, а аз продължих да излизам с Мадлен и Силва…

* * *

За Коледа Райкова направи феноменално издание на „Горещо“, където обсъждаше най-желаните мъже на България в компанията на най-известните жени. Спомням си, че го гледах в Русе в компанията на цялото си семейство. Излишно е да казвам, че там, както и навсякъде в провинцията, Райкова е обект на култово обожание. Легенда. Още същата вечер й написах есемес, с който я поздравих за предаването. Тя веднага ми звънна по телефона, с което окончателно предизвика завистта и респекта на брат ми, дългогодишен неин почитател във всяко едно отношение.

Стана дума за Нова година, кой къде ще я празнува.

— Аз ще съм в „Брилянтин“, Райкова. С компания. Винаги си добре дошла там при нас…

— Жоро, аз още не зная къде ще съм. Нали знаеш, че съм ангажирана и с тоя „Биг Брадър“… Един от участниците в него, Тишо, знаеш го, ми се обясни в любов, моля ти се. Пожелал си като подарък да му гостувам. Трогната съм. Подготвила съм да му подаря вашето списание с мене на корицата и едни свои чорапи…

— Добра идея, ще бъде яко.

— Да, и ще е реклама за списанието ви.

— Безспорно.

Венета никога не пропуска да демонстрира благодарност, както и добро желание да направи жест или услуга, според възможностите си. Колкото до Тишо — личеше си, че е искрено зарадвана, задето някой я е поискал така настоятелно и така публично.

Ден преди Нова година се уговорихме окончателно — ще я чакам в „Брилянтин“, ако се окаже, че няма по-добър вариант за празничната нощ.

Тя беше доста объркана.

— Обещах на този Тишо да се видя с него утре, на вечеря. Ако ми хареса компанията му, сигурно ще остана докрай там…

— Добре, Райкова. Аз съм в „Брилянтин“. По някое време може джиесемите да блокират, но дори и да не се чуем, направо идвай там след полунощ. На входа няма да пускат външни лица поне до 2 часа, но тебе ще те пуснат.

— Добре, Жоро, така се разбираме.

Във въпросната новогодишна нощ Венета Райкова не дойде в „Брилянтин“. Както по-късно стана ясно, това беше началото на нейната голяма любов с Тихомир…

Аз, разбира се, започнах да я иронизирам още от самото начало. Просто си представях как тя се дърпа и не смее да „изконсумира“ тази толкова коментирана нова връзка. Не криех антипатиите си към Тишо, но същевременно гледах да окуражавам Венета да се впусне без задръжки в авантюрата.

— Казала съм му, че трябва да чака. Засега никакъв секс. Ако издържи до Деня на влюбените, 14 февруари, ще му се отдам тогава…

— Венета, ти си луда. Кой нормален мъж ще издържи толкова време?

— Ще издържи. Ако ме обича, ще издържи.

— Аз не бих могъл, признавам си. Би било под достойнството ми. А и защо поставяш секса само като удоволствие за него — за тебе не е ли такова, не ти ли се иска?

— Иска ми се, но има време до Деня на влюбените.

Уникална жена! Пълно куку!

В следващите седмици, съвсем разбираемо, спряхме не само да се виждаме с Венета, но и да се чуваме. Предполагам, че все пак не са чакали 14 февруари, за да направят онова нещо.

Същото лято се ожениха по куриозен начин, на село. После тя продължи известно време да живее при майка си, а мъжът й — отделно. Венета често го повтаряше в интервютата си — как всеки от съпрузите се прибира в своето жилище вечер.

* * *

Тук ще прескоча известен период от време, за да не ми се налага да обсъждам семейния живот на хората. Няма да коментирам и нещата, които достигаха до мене. Не съм се и интересувал в детайли.

Никога не съм имал колебания какъв тип съпруга ще е Венета. Точно като адашката си от онзи филм „От нищо нещо“, с Анета Сотирова, Стефан Данаилов и Асен Кисимов. Каквото и да е принудена да търпи от мъжа си, тя си го обича.

„Не го наричайте идиот, той ми е мъж…“, беше казала Венетка на гостуващия софиянец, след като полуделият от ревност неин съпруг беше заклал биволицата, за да види дали наистина е изяла ризата…

Когато през пролетта на 2007-а двамата с Тишо влязоха в Къщата на VIP Brother, бях убеден, че Венета ще използва този шанс, за да се раздели с него. Публично, пред цяла България. Каква по-добра възможност да мотивираш подобно свое решение, да потърсиш съчувствието на публиката, на почитателите си? Едно от най-големите опасения на Райкова от евентуален развод беше това, че феновете й нямало да я разберат, щели да се разочароват от нея. Както и вездесъщият й продуцент. Как да я накарам да ми повярва, че тъкмо напротив — ако се беше развела в момента, в който е усетила, че така ще е по-добре, това би вдигнало неимоверно рейтинга й?

Спомням си, че когато Венета се омъжи, един от най-големите й фенове — моя приятел Светльо Дукадинов, беше обобщил ситуацията по следния начин: „Край, приключвам с нея. Тя вече не е Венета. Тя е една Тишовица. На кого му пука за такава?“ Басирам се, че той далеч не е бил единственият, който разсъждава така…

Но Венета не само, че не се разведе с Тишо в Къщата, а тъкмо напротив. Демонстрира по-голяма близост с него от когато и да било, а междувременно се изпокара с всички звезди на шоубизнеса вътре. Тоест, направи точно обратното на това, което би било печеливша стратегия за нея. Дори и да не бе спечелила голямата награда, щеше поне да си реши проблема с Тихомир.

По-нататък се знае какво се случи. В момента, в който пиша тези редове, Венета е в процес на развод. Но може и отново да се съберат с мъжа си, не бих се учудил. Дори най-вероятно ще стане точно така. Тя е една трогателна жена. Типична българка от провинцията. От Попово е. Работлива, амбициозна, истински красива. Искрена е. Самокритична. Има чувство за самоирония. Готова е да търпи какво ли не, в името на свои скрупули и предразсъдъци. Има някакво хипертрофирано чувство за морал и справедливост, което редовно й докарва куп неприятности. И същевременно е объркана, като всяка млада и хубава жена, атакувана непрекъснато от кого ли не и одумвана, одумвана до дупка.

Харесвам Венета Райкова. Винаги ще изпитвам сериозен респект към нея, възхищение, а също така и съчувствие. Не бих искал като прочете тази книга, да ми се разсърди за нещо. Не мисля, че има за какво.

Мила ми, Венето, нямаше ли да бъде много по-хубаво, ако беше дошла да посрещнеш новата 2005-а година с нас в „Брилянтин“ тогава?