Георги Неделчев
Моят живот в „Плейбой“ (13)

Цвети, мулатката от Асеновград

Днес повечето от вас сигурно са забравили коя беше тя, но по онова време — зимата на 2004-а — бе доста известна. Всяка вечер по „Канал 1“ тогава вървеше шоуто „ЗалоАЛОжи“ с водещ Асен Блатечки. Около него пърхаха половин дузина секси асистентки и размятаха големи топки. Една от тях, със сигурност най-запомнящата се измежду всички, беше именно тя — моята приятелка от Асеновград, Цвети Гладкова. Ослепително красива мулатка, с дълги крака, изящни ръце, малък, но изваян бюст и най-прелестната усмивка, която може да съществува.

Случи се така, че изборът за корица на мартенския ни брой падна именно върху нея — донякъде случайно, но в никакъв случай незаслужено.

Фотосесията, част от която бе в една ефектна стъклена вана, чупи рекордите по най-бързо и ефективно реализиране. Къркеланов беше силно впечатлен:

— Отдавна не съм снимал сесия, в която просто да няма слаб кадър — не скри възторга си той.

Фризьорът добави също нещо в свой стил:

— Братче, за пръв път ми се случва докато правя косата на някого, да получа ерекция…

Аз изобщо не бях изненадан. Цвети беше мое откритие и имах пълното право да се гордея с нея. Бяхме се запознали по Интернет година по-рано. Спомням си, че останах като гръмнат, когато видях първата снимка на момичето, с което си пиша. Беше с екип на балерина, снимана срещу огледална стена. До този момент знаех за нея само, че е на 20, че се казва Цветана, че прякорът й в чата е PANTERATA и че работи за 150 лева на месец в интернет клуб в Асеновград.

— Това наистина ли си ти?

— Да, аз съм, разбира се. Защо?

— Покажи ми още твои снимки…

— Добре, заповядай.

……

— Колко си висока — продължавам да пиша по Интернет на Цвети.

— 172 см.

— Не мога да повярвам, че това наистина си ти и изглеждаш така.

— Как изглеждам?

— Ами хубава си, интересна си, екзотична… На твое място не бих стоял там и не бих работил това за тези пари.

— Хе-хе-е… мерси-и-и-и… А какво да работя?

— Не знам какво — каквото и да е, където и да е, само не това, не там в Станимака^[1] и не срещу 150 на месец.

— Не виждам какво друго мога да правя и къде.

— Ами ела в София, потърси си работа. Ще си намериш много бързо. Ти все пак умееш да правиш нещо, дипломирана танцьорка си, за момиче като тебе винаги ще се намери поле за изява, и то срещу по-достойно заплащане…

— Хм-м-м-м-м… Ще видим…

В следващите месеци контактувахме спорадично с Цвети. Тя все не можеше да се реши на нещо различно от това да ходи на работа в мизерната интернет зала, където да будува по цели нощи, а на сутринта да мете и чисти с мокър парцал мръсотията, оставена от вмирисаните посетители…

Един ден, към края на лятото (това е малко преди да се заема с Playboy) получавам от нея смс — „как си, забравихме се, не ми пишеш вече, пиши ми, защото иначе не знам…“

Още същия ден се свързвам с нея и почти й заповядвам да вземе един сак и да дойде до София. Поне за 2–3 дни. Още повече, че има къде да остане — при свои роднини тук, които са я канили неведнъж. И наистина пристига. Посрещам я на спирката на хотел „Плиска“ точно пред нас.

Часът е някъде около 22 и асфалтът на „Цариградско шосе“ все още излъчва топли вълни, като нажежен котлон. Автобусът от Асеновград пристига и оттам слиза бъдещата корица на списанието, което аз все още не подозирам, че ще ръководя.

— Здрасти, най-сетне да се видим. То твоето пристигане стана цяла епопея направо.

Иронизирам я не без основание. Преди това поне няколко пъти е казвала, че ще дойде в София и е готова да се пробва като модел, стига да я насоча къде и как може да стане това. И все не идва.

— Е, по-добре късно, отколкото никога, нали така? — отвръща ми Цвети и пуска онази своя усмивка, с която ще я помня оттук нататък.

— Да те закарам при чичо ти?

— Не, по-добре не, защото тогава няма да мога да изляза. Ще се видя с него утре.

— Вечеряла ли си?

— Да, ядох гризини в автобуса. На мен това ми е вечерята. Да отидем направо у вас.

— Добре, аз живея ето там — и соча към прозорците си на четвъртия етаж. — Дай си сака.

Още докато вървим към нас осъзнавам колко непринудено момиче е, без дори сянка от надменното самочувствие, което биха имали повечето жени с визия като нейната. Усмихва се почти непрекъснато. Излъчва почти детска доброта. Изобщо не се взема насериозно, въпреки че всъщност прилича на звезда от Холивуд. Което си е направо дразнещо. Идва ти да я шамаросаш едва ли не, за да се опомни.

— Имаме достатъчно време да се освежиш, преди да излезем. Някакви претенции къде точно да отидем? Диско? Чалга? Нещо друго?

— Където ме заведеш. Навсякъде ще ми е интересно.

— Добре.

Тя влиза да се къпе, а аз размишлявам — отношенията ни изведнъж са минали в една фаза по-напред. Сякаш не просто се познаваме отдавна, ами и сме се виждали и излизали неведнъж.

Това е често срещан ефект от продължителното общуване по Интернет. След няколко многочасови разговора по ICQ-то може да се окаже, че познаваш някого по-добре, отколкото ако си излизал десетина пъти с него на кино, на ресторант или където и да било. Успяваш много по-лесно да скъсиш дистанцията. Доста по-бързо стигаш до стадия на пълната откровеност, в който се разделяш с всякакво позьорство^[2], излишна куртоазия^[3] и дистанцираност.

Августовската нощ е топла, Цвети облича само едни къси бели панталонки и потник с гол гръб. Въпреки че няма голям бюст, не се притеснява да ходи без сутиен. Винаги съм харесвал жени с малки гърди, особено ако не се притесняват от този факт. Още в таксито на път към „Текила“ (тогава това култово място все още работеше) си давам сметка, че харесвам тази красива мулатка дори повече, отколкото съм очаквал.

С влизането в бара събираме погледите на всички. Не точно аз де. Цвети е с къса коса, подстригана като момче, което още повече подчертава съвършените черти на лицето й. Има плътни негърски устни, изваян европеиден нос и огромни черни очи. Шоколадовите й крака рязко контрастират с белите панталонки. Ужасно дълги са, въпреки че е обута с чехли без никакъв ток. Представям си ако се беше качила на десетина сантиметра по-нависоко. Също толкова дълги са и ръцете й — тънки и изящни като на истинска балерина. Изглежда като екзотично създание, пристигнало току-що от Етиопия.

От тонколоните звучи Madan в ремикса на Мартин Солвейг — хаус с афро елементи, който сякаш е пуснат точно по поръчка.

— О-о-о-о-о-о, тук е много хубаво… Как ще си пийна здраво сега… И цяла нощ ще ти танцувам, специално за тебе. Нали искаше да видиш как танцувам?

— Ами да, крайно време беше, бейби… — и си поръчвам дежурния голям Jack, сядайки до високия бар.

За нея водка с портокалов сок.

Наистина си личи, че е професионална танцьорка. Всяко движение е премерено и отработено, но и с непринудената лекота на импровизацията. Усеща се, че малко се притеснява от погледите, фокусирани отвсякъде върху нея. Но страстта й към танците и възбудата, че е на непознато и хубаво място, далеч от Асеновград, надделяват.

Няколко питиета по-късно вече се целуваме. Тя не е спирала да танцува. Чувствам се зашеметен, но не е от уискито. Свикнал съм да изпивам доста повече джакове.

Таксито към къщи е някаква тясна кола. Едвам се побираме на задната седалка. Краката й са дълги, черни, горещи. Целувките също. В огледалото на шофьора се белеят само панталонките и порцелановите й зъби.

Също толкова тесен се оказва и диванът у нас. Така и не мога да си спомня защо сме били там, а не върху огромното легло само на метър по-на север. Помня само, че по едно време спрях и се загледах в нея.

— Какво има? — попита ме шепнешком.

— Нищо. Искам просто да усетя този момент…

Това беше първата ми нощ с мулатка. Всички легенди, които бях чувал, се оказаха истина. Всъщност, с други мулатки не съм бил. Но бих искал всички да са като това абаносово момиче с най-българското име — Цвети.

* * *

На другия ден я завеждам в единствената модна агенция, с която по онова време поддържах контакт — „Визаж“. Съобщил съм предварително, че ще им представя едно момиче. Оставям я в офиса на „Неофит Рилски“ и отивам на работа, в списание „Тема“.

Във „Визаж“ като я видели, веднага й предложили да подпише договор — за 3 или за 5 години, без излишни приказки. Нашата, естествено, отказала. Всичко й било като „гръм от ясно небе“. Тогава й казали, че е добре поне да изкара един манекенски курс и ще я викат за участия, когато имат нещо интересно за нея.

Така започна кратката, но стремителна моделска кариера на Цвети Гладкова. Аз следях събитията от лека дистанция, но не пропусках да й давам съвети или да й се карам в типичния си стил.

Не след дълго тя се озова в един клип на Румънеца и Енчев, редом с 3 мис българии. Може и да си я спомняте — в една хотелска стая, дрънка на малка китарка, върти глава и пее — „Ти ме искаш, искаш, да ме натискаш искаш…“ На снимачната площадка се запознава с режисьора Люси Иларионов. Следва кратък романс с него. Дори живееше у тях, някъде на „Раковска“. Помня, че по онова време изглеждаше напълно щастлива от всичко, което й се случва.

По-късно с Люси се разделили, но той продължил да се отнася грижовно към нея. Именно на него Цвети дължи появата си на кастинг за новото шоу на „Канал 1“ „ЗалоАЛОжи“, където веднага я харесали и я одобрили за една от асистентките на Асен Блатечки. Със съвсем прилична заплата — около 600 лева, които, съпоставени с онези 150 от интернет залата в Асеновград, бяха цяло състояние за това мило момиче.

* * *

И така, вече сме февруари 2004-а. Цвети е популярно лице от телевизията. Майка й се гордее с нея, дори е дошла в София, за да живеят заедно на квартира и да посрещат предизвикателствата на живота.

Нашата, уж уговорена корица за мартенския брой, внезапно се разболява. От шарка. Никакъв шанс за снимки. Мартин Захариев ми звъни на пожар.

— Пич, мисли какви спасителни варианти имаш за корица. Някаква американска сесия евентуално. Знам, че няма да се продаде толкова добре, колкото някоя българска, но това е положението. Закъсахме я.

— Хм, ами имаме един пикториъл на Кармен Електра… Може би ще има успех все пак. Тя е популярна почти колкото Памела.

— Приготви я, в случай, че не успея да измисля друг вариант.

— Аз имам една позната девойка, която е доста интересна. Мулатка е, участва в това шоу с Блатечки по Канала. Искаш ли да ти я покажа?

— Ама българка ли е?

— Чиста българка, не говори никакъв друг език. Родена и израсла в Асеновград. Говорил съм принципно с нея още миналата година, беше навита да се снима тогава като „Момиче на месеца“. Сега имаме мотив да я сложим и на корицата, покрай предаването. Едва ли има по-популярна мулатка у нас в момента.

— Интересно… Прати ми снимки на имейла.

Изпращам му няколко нейни голи снимки, които сме направили у нас навремето. Цвети лежи замислена и пуши. Краката й едва се побират в кадър.

Броени минути по-късно Мартин пак звъни.

— Ами, пич… става отвсякъде. Ще работим този вариант. Кажи на момичето да се приготви, обясни й за хонорара и я свържи с Къркеланов.

— Окей, при всички случаи ще е по-интересно отколкото Кармен Електра…

Ето как се стигна до заснетата за рекордно кратък срок фотосесия с Цвети в онази прозрачна вана. И до първия случай, в който фризьорът получил ерекция докато си вършел работата.

Hot Chocolate

(статия от Playboy №24, март 2004)

„Цветана Гладкова: 21-годишна балерина, позната от едно тв шоу и един видеоклип. За нея тепърва ще се говори и пише много, защото е родена да бъде звезда.“

„I believe in miracles…

Where you from,

You sexy thing?“^[4]

Помните ли лъстивия рефрен на „Хот Чокълит“ от незабравимия им диско шлагер? Какво по-подходящо интро за представянето на невероятната cover star от българския Playboy №24? Цвети е първата „шоколадова“ звезда, украсяваща нашите страници. При това — не импорт, осигурен с връзки от голямата съкровищница на американското ни издание, а екологично чист наш продукт, Made in Bulgaria.

Най-лъчезарната и емблематична асистентка на Асен Блатечки от тв шоуто „ЗалоАЛОжи“ е родена преди 21 години в Асеновград. Произходът на тъмната й кожа и зноен афро сексапил е обвит в мистерия, която нито Цвети, нито майка й желаят да разбулват в детайли. Ние в Playboy, които никога не сме имали предразсъдъци по каквито и да било въпроси, нямаме нищо против тайната да остане неразкрита. Точно като в хита на „Хот Чокълит“… Освен че е един от най-чаровните и талантливи модели, позирали пред взискателния обектив на нашия фотограф, за Цвети трябва да знаете поне още няколко неща. Тя е балерина. Но не просто „сатенка“ или „магаданска“^[5], а от онези, класическите — дето стоят на върха на палеца си с високо вдигнат крак, прихванат с ръка, на фона на музика от Чайковски. Освен това е Интернет маниачка. Страстта си дължи на своята доскорошна работа в една нет зала в родния Асеновград.

Появяването на Цвети сред лъскавия декор и още по-лъскав личен състав на „ЗалоАЛОжи“ е резултат на поредица случайности и шансове, от които тя се е възползвала буквално като по чудо. Казваме „по чудо“, защото най-важната черта на това прелестно момиче е нейната невероятна скромност. Каквото и да се случва с нея, колкото и прочута да става, тя винаги ще е последната, която ще повярва, че е родена да бъде звезда. Дори когато нейните приятели от Асеновград и Пловдив миналото лято я разпознават като мулатката с китарката от клипа на Румънеца и Енчев „Ти ме искаш“, Цвети продължава да смята, че нищо кой знае какво не се е случило. Така се държи и сега, когато вече й е трудно да се вози в автобус или влак, без някакви хора да я сочат с пръсти, побутвайки се един друг.

„Приятелите ми казват, че съм непоправима песимистка. Често се налага да ме успокояват или да ми вдъхват оптимизъм“, чистосърдечно си признава Цвети, докато аз се любувам на поразителния ефект от лилаво-сините й лещи на очите. „Но мога да кажа, че съм възпитана да се справям с всякакви трудности и че иначе съм купонджийка“, мило допълва тя.

Колебая се дали да разкривам още подробности за нея (например, че заедно с майка си обитават квартира в кв. „Суха река“, че си има бяла котка на име Тити, че няма гадже и е доста взискателна към мъжете). В нейния случай типичните Playboy описания на знаменитости биха звучали някак си не на място.

Просто трябва да запомните, че тя е едно от най-красивите, екзотични и изящни цветя, които сме имали удоволствието да ви покажем. И дори днес продължава да се учудва колко известна и харесвана е всъщност.

Life after Playboy

Имаше една такава рубрика от последните страници на списанието. Идеята не беше моя, само заглавието. Нейната цел бе да покаже какво се случва с моделите на Playboy, след като се появят на неговите страници. Как се променя животът им — естествено, към по-добро — и какво конкретно става с тях през следващите месеци.

С красивата мулатка Цвети се случиха много малко интересни неща. Именно затова пиша толкова подробно за нея. Тя е емблематичен случай на Пепеляшка, превърнала се в принцеса, която впоследствие сама и напълно доброволно се е отказала от бляскавия живот и славата.

Да, има и такива момичета, колкото и да не ви се вярва. Които не искат да бъдат известни и преуспели на всяка цена. Които не умеят да експлоатират „хайпа“, както обичаме да казваме на медиен жаргон.

Последното занимание на Цвети в София беше като барманка в „Планет клуб“. Това продължи няколко месеца, не повече. Накрая не издържа на напрежението и на подвикванията на мутрите от клиентелата. Разказвала ми е как се е разплаквала от обида и безпомощност, когато някой й подхвърли нещо гадно. Как не умее да се разправя с колежките си при подялбата на бакшишите. Как не умее да се пазари за пари.

По същия начин се притесняваше и още докато беше на върха на славата си, на корицата на мартенския Playboy от 2004-а. Танцуваше в няколко софийски клуба, всяка нощ от седмицата на различно място, срещу 30 лева на вечер. Шоуто „ЗалоАЛОжи“ току-що беше спряно от програмата и вече нямаше да получава заплата оттам. В момента харчеше парите, които списанието й беше платило за корицата. С тях беше върнала някакви заеми, беше си купила дрехи, ботуши. Беше дала и на майка си.

Така и не успях да я накарам да се спазари за по-висок хонорар като клубна танцьорка.

— Виж какво, момиче, ти си звездата на месеца. Ти си на корицата на най-популярното българско списание. Не може да ти плащат толкова, колкото и на най-обикновените танцьорки. Ще поискаш повече пари, двойно повече! 30 лева са малко, трябват ти поне 50!

— Не мога, Жоро. Стига ми се кара. Не мога да отида и да си прося повече пари. Не съм такава.

— Ти ако сега не можеш и не го направиш, после, след месец, вече няма да си на върха, както сега, и тогава ще ти бъде много по-трудно. А ще ти се наложи. Защото хонорарът от „Плейбой“ ще свърши, момиче.

— Знам, че ще свърши. Тогава ще му мисля. Моля те, не ми се карай…

— Не мога да не ти се карам. Яд ме е, че така си пропиляваш шансовете. Не виждам какви още шансове би могла да получиш, какво още би могло да стане, за да се възползваш от него като хората и да се закрепиш.

— Много си проклет… Не искаш ли да отидем някъде и да пием по нещо? — усмихваше ми се тя.

— Не искам. Нервираш ме. Ще те оставя да се оправяш както знаеш, но после не смей да ми приплачеш, да ми искаш пари или някаква помощ. Каквото има да ти помагам, ще ти помагам сега. Или по-точно, ти сама ще си помогнеш. Но — сега — бейби, днес, а не след месец!

Имахме няколко такива разправии. В крайна сметка Цвети заряза танцуването, изкара курс за барман и се уреди в многообещаващия тогава нов столичен бар „Планет“. Останалото вече го разказах.

В крайна сметка и тя, и майка й, се вдигнаха обратно към Асеновград. Не след дълго Цвети забременяла и се омъжила за ученическата си любов… Сигурно е щастлива сега.

Месеци след нейното окончателно заминаване от София, мене продължаваха да ме питат за нея. Търсеха я за снимки в клипове. За участие в скъпи реклами. Или като танцьорка. Никой не можеше да повярва, че това прекрасно момиче доброволно е сложило край на кариерата си в шоубизнеса.

„Знам за каква ме мислиш — за глупава. Аз си знам, че мисленето не ми е най-силната страна. Но това не е единственото качество, което човек може да има, нали? Понякога е по-важно, че просто е… добър. Не е ли така, Жоро?“

Никога няма да забравя тези нейни думи. Тя наистина е най-добродушното създание, което познавам. Дано Господ да я пази.