Георги Неделчев
Моят живот в „Плейбой“ (12)

50-те най-желани жени в България, плюс още една

Февруарският „Плейбой“ от 2004-а ще се запомни не само с пищната г-ца Чивиева на корицата. В него беше и първото издание на класацията „Топ 50 най-желани жени у нас“, която успях да наложа като традиционна за списанието, и която предизвикваше огромен медиен интерес. Ако ме питате дали и в момента тази класация съществува — не, не съществува, но не ме питайте защо. Питайте някой друг.

Победителка в първото издание на въпросния Топ 50 беше Жени Калканджиева. След нея бе Соня Васи, а на трето място — току-що изгрялата нова звезда на попфолка — Гергана. Следващите в списъка бяха Елена Петрова, Надежда Михайлова, Мария Илиева, Теди Бургазлиева, Ивайла Бакалова, Камелия, Наталия Гуркова… Всяко от 50-те имена беше аргументирано с по няколко изречения и придружено със снимка. Смея да твърдя, че са много малко списанията не само у нас, но и по света, които да са в състояние да произведат нещо подобно.

Критериите бяха наши собствени, редакционни. Решихме, че така е най-справедливо, вместо да заблуждаваме читателите си, че „те решават“ с някакви измислени анкетни карти, талончета и прочие глупости. Още по-нелепо би било да възложим на социологическа агенция като НЦИОМ или „Галъп“ да ни казва на нас кои са най-желаните жени в България…

* * *

Запомнил съм зимата на 2004-а не само с това. По онова време бях и много силно влюбен в едно момиче, с което се бяхме запознали във вече несъществуващия бар „Текила“. Толкова бях обсебен от мисли за нея, че се чувствах направо като замаян. Даже посветих редакционното си интро от февруарския брой на това състояние — не само защото исках да бъда искрен с читателите си, но и защото това бе емблематична ситуация, в която всеки мъж периодично изпада.

В транс

(редакционно интро от Playboy №23, февруари 2004)

Последният месец лично за мене премина в нещо като транс. Не става въпрос за резултата от неколкократното гледане на Kill Bill^[1], новия филм на Куентин Тарантино. Не е и заради маратона от празници, по време на който прекалих, с каквото трябваше, но най-вече с Jack Daniel’s, нито пък е свързано с лудницата покрай преместването ни в новия прекрасен офис.

Ще ви опиша накратко симптомите, а вие сами преценете кога за последен път ви е сполетявало нещо подобно.

Преди всичко е едно особено състояние някъде в корема. Чувстваш как периодично се свива конвулсивно. Или как през него преминава някаква вълна, обикновено от горе надолу — странна смесица от смътно предчувствие, копнеж, страх и усещане, че с тебе се случва нещо особено.

Ако попиташ кардиофизиолога Ричард Мос от Мичиганския университет, ще ти каже, че в такова състояние човешкото сърце бие по-учестено от обикновеното — и сигурно е вярно.

Дисплеят на мобилния ти телефон е фетишизиран. В по-новите модели на Siemens пристигнал есемес или неприето обаждане (докато си бил в банята, примерно) се отбелязва с малка стрелка в долния ляв ъгъл. Ето тази стрелка е най-често фантазираният от тебе обект. В съзнанието ти тя съществува много по-често, отколкото в реалността, и това е направо стряскащо.

В някои моменти от деня, неподатливи на систематизиране, имаш изненадващи пристъпи на непохватност. Тогава се чувстваш точно както в прогимназията, когато си преживял безкрайно дълги мигове на колебание — дали да целунеш Десислава, която седи на чина до тебе, без изобщо да ти пука каква ще бъде реакцията й, или все пак да се въздържиш.

Към работата си се отнасяш раздвоено. Понякога те обзема апатия, струва ти се, че нищо от нещата, които правиш, няма истински смисъл. Друг път изпадаш в пристъпи на ентусиазъм, чувстваш се по-мотивиран от всякога да направиш нещо свястно, с което после да се гордееш.

Не зная дали всичко описано дотук ви е познато, но ако не е, уверявам ви, че е много хубаво.

P.S. За малко да забравя да ви пожелая приятно прекарване с Playboy №23, но всъщност това би трябвало да се подразбира, by default. Просто днес не съм в настроение да обръщам внимание на когото и да било колко жестоко списание правим всички тук.