Михаил Садовяну
Митря Кокор (9)

Девета глава

Ужасът на войната нахлува в пролетта на любовта.

От посланието на този едва научил четмо и писмо човек, който цял час се бе потил, докато наниже своите неразчитаеми слова, се вижда, че чрез цензурата властта е преследвала думата „война“, и че той е знаел това. „Шпионите“ не трябваше да узнаят кога и как новото попълнение заминава на изток. Митря казва: „Ний, новобранците, като свършим обучението, се приготовляваме.“ Между две цигари отегченият цензор можеше да не забележи подобни невинни неща. Но Настасия от Малу-Сурпат беше много по-внимателна от него.

И вестниците бяха съвсем неми относно движението на войските в страната. Съобщенията по радиото и обявленията пред общините и префектурите — също.

По мнението на тогавашното правителство народът не трябваше да знае нищо от тия тайни, предназначени само за големците.

Въпреки това народът знаеше. Знаеха преди всичко новобранците, че им предстои да вървят на заколение. В полето, по време на бойната подготовка и на стрелбата, или в казармата, в часовете по теория, офицерите говореха само за неприятеля, за един неприятел, който се намира сред безкрайни степи, между гори и блата. От известно време се споменаваше и за скалисти планини като Кавказките например. Названието Одеса, неизвестно по-рано на цели поколения селски труженици, които спяха своя сън в гробищата, сега се срещаше често в обикновените разговори.

Но германските комюникета за войната опровергаваха по два пъти на ден подлото мълчание на тогавашните румънски управници. Войната ставаше все по-жестока и изискваше нови войски, тоест нови жертви. Заточаването на евреите и циганите в района на Днестър беше предмет на политически коментарни дори и сред ония, които систематично биваха държани в неведение по тоя въпрос. Безкрайните влакови композиции с военна плячка на немците, даже и плячката на румънското командуване, състояща се от това, което падаше измежду пръстите на немците, показваше, че там, далеко на изток, стават неща, непознати от предишните войни по земята. Неофициалният, но верен военен бюлетин го издаваха ранените от частите, които бяха влезли в боя, и разните видове куриери — куриерите на дивизиите и личните куриери на офицерите. Официално узаконеният грабеж, масовото унищожаване на мирни села и на невинното население, разрушаването и опожаряването на стотици градове показваха, че върху света е налетяло бедствие, по-страшно от нашествията на Атила и Чингиз хан в стари времена.

Германското командуване се хвалеше с „научната“ война, защото беше поставило в служба на смъртта и разрушението всички постижения на науката. Преди сто години е съществувал военен закон, би могъл да се нарече човешки, който под страх на смъртно наказание е забранявал на войника да плячкосва и убива невъоръженото население на неприятелската територия. Сега германците бяха отменили тая забрана и техните военачалници заповядваха да се води война без капка човечност, война далеко по-жестока от войната на някогашните диви орди, защото днес хората се бяха научили, въпреки всичко, да ценят кротостта и милосърдието.

Преди хиляда и петстотин години Атила се е считал за „бич божий“, а Чингиз хан в тринайсетия век — за унищожител на човешкия род. И двамата заедно със своите орди се бяха превърнали в прах, носейки проклятието на вековете. Сега Хитлер се смяташе за „валякът“, който смачква всяко друго племе, за да остане на света само германската нация. Неговият край беше предварително начертан от самото това безумно тщеславие. Атила и Чингиз хан са били варвари, диви и жестоки, знаели са да пишат само със сабята си и да пият вино от черепите на победените; живели са във времена на мрак и невежество, докато Хитлеровият „валяк“ беше изскочил като от някой гроб на миналото сред днешния свят, който се счита за цивилизован.

Ефрейторът Кокор Димитру имаше известни познания по тия работи, без да ги разбира напълно, но се мъчеше да проникне в тях. Едно му беше ясно, че е дошъл и неговият ред да отиде на смърт. Нямаше какво да дели с братята си, с хората на изток, дето вилнееше бурята на разрушението. Не желаеше никому смъртта, желаеше само да остане здрав и читав. В него се надигаше гневът, че след като толкова години е бил роб, сега му се отнема и животът, без причина и без вина.

Започваше да разбира, че тая война са я започнали ненаситните; че за вечно ненаситните гинат вечно гладните. Че чокоите и капиталистите воюват за сметка на народа, за да унищожат руската революция, за да отстранят опасността, която е надвиснала и над тях. Но за това проглеждане му помагаха и разговорите с ковача Флоря, и брошурите, които му даваше и които той четеше край лоената свещ до късно, докато се затвореха очите му.

Макар и с несръчна ръка, пощенската картичка беше написана така, че да преодолее всички пречки и да стигне до Малу-Сурпат. Настасия щеше да разбере, че трябва да дойде при него „да се видят още веднъж в тоз живот“. Ако не може да дойде — да го чака; може да остане жив и да се върне.

Това беше писмо, изпълнено с любов и дълбока скръб.

Това писмо стигна в Малу-Сурпат, пощаджията го занесе на мелницата и го предаде на самата Настасия. Девойката го прочете с неизказано учудване и лицето й пламна. Огледа се наоколо да види дали някой не дебне съкровището й, и мушна картичката в пазвата си, при стръка босилек, който пазеше за спомен от един човек, на когото вече не се надяваше. А ето че сега той й се обаждаше.

Неизвестно как, чрез дружки и кумици, чрез братовчедки и свахи, но в Малу-Сурпат се разчу, че мобилизираните през четиридесет и втора година заминават скоро на фронта. Много скоро. Невести и братя, бащи и майки да тръгнат веднага да се видят още веднъж с близките си войници.

— Трябва да отидем и ние! — каза Настасия на зет си и сестра си, като ги стрелна с поглед и попипа с треперещи пръсти плитките си, завити на венец около главата й.

— Затъкнала се е с мушкато на ухото! — извика сърдито мелничарката. — Да знаеш, че е получила и тя писмо!

— Получила е — изръмжа Гица. — Каза ми одеве в кръчмата пощаджията. От Митря.

— Леле! Получаваш от войници любовни писма, писани от военните писари, та да научи цял свят и да станеш за смях на всички. Право казва Гица, че мястото ти не е между хората, а в манастира.

— Моето място си е между хората — сви устни Настасия, — а писмото е писано от самия него.

— Има си хас да се е научил да пише там, в казармата! — учуди се Гица.

— Научил се е я! — наежи се Настасия.

— И таз добра! — развика се мелничарят. — Това ли му трябваше на него? За какво му е на войника четмо и писмо? Войникът има да върши други работи: да върви на война, да се бие с неприятеля, това му е работата! Отива с топа и стреля по ония, стрелят и те по него. Това приказвахме в кръчмата; гинат едни, гинат други…

— Ти това ли пожелаваш на брат си, бате?

— Не му го пожелавам, но войната си е война.

— Та да ти остане неговият имот?

— Какъв имот? Няма никакъв имот. Ще ми остане едно никакво парче земя. А то трябва да се работи.

— А ако Митря се върне?

— Нека се върне!

Настасия почувствува желание да издере очите на зет си. Очите й се разшириха и тя оголи белите си зъби.

— И ще се върне!

Тя изпя тия думи като победна песен.

— Отде знаеш, мари?

— Знам.

— В писмото ли го пише?

— Пише го я!

— Дай да го видя и аз!

— Какво ще видиш, като не знаеш да четеш!

— Дай го, ще ми го прочете попът!

— Попът да ти чете за уроки, не си давам писмото.

— Дай писмото, мари, че ще те цапна!

— Ще цапнеш ти, когото си цапвал досега, а не мене, проклетнико!

Гица се спусна към нея, мелничарката изпищя и закърши ръце. Настасия изскочи бързо навън и полетя към кръстницата си Уца Аниняска.

Към пладне мелничарката дойде да я вика за обяд.

— Хайде, сестро, Гица се успокои.

— Не отивам аз при душмани.

Кръстницата Уца беше вдовица, но още в силите си. Имаше черни очи и сключени вежди. Тя ги изгледа строго и ги смъмри:

— Ще станете за смях и приказ на селото. Не ви ли е срам!

— Знам, лельо Уцо — завайка се мелничарката. — Кажи й и ти да се прибере. Да не се бои. И Гица не ще разправии. Човек като него има нужда от зачитане. Няма да уйдиса на ума на едно смахнато момиче я?

— Смахнати са други — изсъска като усойница девойката. — Аз живота си браня!

— Така да е, както казваш — съгласи се жената на Гица, — само се върни. Хората на мелницата почнаха да ни одумват. Питат дали сме те пратили в манастир, дали си годеница на Митря и не знам още какво…

— Ако ми каже само една дума още — извика девойката, — ще изляза на улицата и цялото село ще събера.

— Опазил ни господ от такова нещо! Тежко ни и горко! Какво ще правим?

— Върви, Настасия, и знай, че и аз съм тука — намеси се Уца Аниняска, като заплаши с пръст мелничарката. — Да направите, както иска момичето: отидете в града, изпратете с мир Митря. Да му дадете на клетия него пари за дълъг и тежък път. Да му кажете блага дума като на брат.

— Да, лельо Уцо, да, лельо Уцо — въздишаше по-голямата сестра.

А Настасия тананикаше тъничко някаква песен и си оправяше мушкатото на ухото пред едно малко огледалце.

Леля Уца я заплю, да не й е уроки.

— Такава бях и аз на млади години — въздъхна тя и очите й се овлажниха.

На втората неделя на площада в града се бяха събрали сума селяни от окръга и от по-далече, едни дошли с влака други — с каруци. Не бяха донесли нищо за продан, носеха само дисаги с ядене и дрехи. Вестта за заминаването на войниците по разни пътища се бе разнесла навсякъде. Един другар от Малу-Сурпат съобщи на Митря, че са дошли домашните му.

— Дошъл е брат ми, мелничарят? — учуди се Митря и се засмя.

— Не, друг, по-хубав — отговори Гърля Тудор и му намигна.

Цялата батарея беше в отпуск. За господин фелдфебела Катарама тоя празничен ден беше ден за получаване на дарове, както на поповете на задушница.

— Вървете, бре, евангелието на вашите баби, дошли са ви дарове от село.

Митря Кокор стигна задъхан на площада. Неговият хубав дар навярно е дошъл с мелничарката. Къде може да са? Не се виждат никъде.

Някой леко го дръпна за ръката. Обърна се бързо. В светналия му поглед се огледа Настасия. В плитките й бяха втъкнати изкуствени цветя. Усмихваше му се с всичките си зъбки. Беше тъничка и стройна.

— Дисагите за тебе, бачо Митря, ги оставих в каруцата на кръстницата.

— С Уца Аниняска ли си дошла? Къде е тя?

— Има работа при един търговец. Ако не й остане време да те види, желае ти всичко хубаво и ти праша много здраве. Изпрати мене.

Митря хвана девойката за ръката.

— Да й кажеш, че много й благодаря. Не за дисагите, а задето те е пратила.

— Самичка дойдох, бачо — засмя се девойката. — Леле, колко се карахме в къщи! Бате Гица щеше да ме убие, но после му мина. Ще ти разправя всичко. Беше дума отначало да дойдат и те, но снощи сестра ми я заболя кръст, а бате Гица рече, че щели да му правят проверка на мелницата, и затуй аз се качих в каруцата на кръстницата. Не можеше да не дойде някой.

— Радостта ми дойде!

Тя се вгледа в него и изведнъж замлъкна. Тънките й устни леко потрепериха, кафявите й очи се напълниха със сълзи. Край тях сновяха хора като на панаир. Някои се поспирваха и ги заглеждаха усмихнати. Митря почувствува, че мястото не подхожда за думите, които имаха да си кажат.

Хвана я за ръката, в която Настасия си държеше забрадката. Тая забрадка беше за него и той знаеше, че ще я носи по далечни места, със сълзите и любовта на оная, която я беше везала. Девойката тръгна след него. Руменото й лице, изгоряло от слънцето, изведнъж помръкна.

Тръгнаха мълчаливо към края на града, по улици край нацъфтели градинки. Излязоха на един тесен път, от двете страни със салкъми, потънали в розови гроздове. Над свода, под който влязоха, беше написано с големи позлатени букви: Алея на вечността. Прочетоха и двамата едновременно с тих глас това безсмислено название. Извървяха тесния път и влязоха в гробището. Девойката започна да разправя какво се беше случило в къщи. Той я слушаше; харесваше му нежният напев на гласа й. Навремени спираха пред оградата на някой гроб, отрупан с живи цветя и изсъхнали венци. От храсталаците, в сиромашкия край на гробището, от време на време се чуваше свирукане на млад кос. Слънцето грееше ярко, самотата ги обгръщаше.

— Заминаваш ли? — попита тя изведнъж, като го загледа право в очите и устните й отново потрепваха. Не го остави да отговори. — Нашите в село се вайкаха, сбрани около каруцата на кръстницата. Бяха надошли и от други села. „Всичко ще запустее. Ще откарат нашите по чужди краища — казваха някои, — ний сме прости работници — казваха — и не ни трябва война; нямаме с никого нищо да делим.“

— Така е, но какво да правиш?

— Но който има късмет, ще се върне — каза Настасия и се усмихна тъжно.

Митря се спря.

— Имам си и аз един късмет и ще се върна при него.

Девойката се развесели, но сълзите продължаваха да се стичат по бузите й. Хвана го за лявата ръка и сложи глава на рамото му, над сърцето му. Сега това сърце биеше силно. Тя чакаше ръката му да я прегърне. Чакаше първата прегръдка от хилядите прегръдки, обещани с пощенската картичка, която беше в пазвата и заедно със стръка босилек.

И тоя щастлив неповторим миг дойде, когато една кукувица изкука името си между гробовете и прелетя над главите им към алеята с чудноватото название.