Михаил Садовяну
Митря Кокор (7)

Седма глава

Приятелство и любов.

Известно време животът на Митря Кокор в казармата течеше като в мъгла. Като продължение на един сън, който му се е присънвал в трескави нощи. Все един и същи сън.

Сънуваше, че стои и чака да се отвори една голяма желязна порта, която води към непознати места. Беше тъмно и кално като след дъжд. Знаеше, че и мнозина други чакат из тъмните ъгли. Не ги виждаше, не знаеше кои са, но ги чувствуваше. Чакаше, вперил поглед във високата тежка порта. Трябваше да се прехвърли в друг свят. Струваше му се, че се е разделил с част от живота си, преминал в Малу-Сурпат, и си спомняше всички събития наведнъж, сякаш не бяха се редували едно след друго през годините: всичко минало стоеше като вкаменено зад него и той го напускаше. След известно време разбираше, че портата ще се отвори. Но изведнъж забелязваше, че е дрипав, бос и гологлав, току-що привдигнал се от болест. Баба Кица му се усмихваше с голите си венци и поклащаше глава: „Не може, майка, не бива да се явиш така пред света Богородица.“

Когато се пробуждаше от тоя трескав сън, сърцето му биеше силно. Част от живота му беше вече изминала. Сега беше пак сам между чужди хора, както беше сам и сираче през цялото си детинство. Само Тригля и бабичката му се бяха смилили над него. Сега се беше разделил и с тях.

Дойде в казармата със страха, че и тук го чакат жестоки мъки. Беше доволен, че не му се е случило нищо от всичко онова, което смътно си бе представял.

Попадна под командата на фелдфебела Катарама, решен да изпълнява всичко като роб, който не може да се отърве от робството си, ако не се подчинява напълно. Страхът от бой го дебнеше като звяр в самия него. Боеше се от собственото си непокорство като от натегнатата пружина на капан. Тъй че фелдфебелът Катарама видя у него един пъргав и събуден момък, хареса го и го взе под своя закрила. Но това облекчи твърде малко горчивата мъка, която го гнетеше.

Два месеца след влизането на Митря в казармата фелдфебелът произнесе присъдата си, както сам казваше.

— Жалко, Кокор Димитру. Събудено момче си, изпълнителен си, но си неграмотен. Ако имаше малко нещо образование, човек щях да направя от тебе. Доколкото разбрах, не можеш да разчиташ много на имота си. Тъй че можеше да достигнеш до моето място, защото през хиляда деветстотин четиридесет и втора година ми изтича свръхсрочната служба. Но така ще стигнеш до ефрейтор и оттам нататък — военната кариера е затворена за теб.

Друг път му рече:

— Може да ми отговориш, Кокор Димитру, че ще се научиш да пишеш в казармата. Аз пък ще ти кажа: артилерията, Кокор Димитру, е тежко оръжие. Ще затънеш в теорията като в тиня и не можеш излезе. Няма кога да се занимаваш с четене и писане.

Веднъж късно вечерта в канцеларията — на другия ден предстоеше преглед на новобранците — фелдфебелът Катарама благоволи да приеме като почерпка две кила вино от Флоря Костя, ковача. Митря помагаше на Флоря през свободното си време, защото разбираше от гледане на коне.

— Кокор Димитру, я седни и ти тука, на стола, да пийнеш една чашка. Кани те тази стара пушка. Казва, че си добър другар и че лесно си учел налбантския занаят. Ако се научиш от него да пишеш, догодина си ефрейтор. Той ще се уволни като сержант и ти ще останеш на негово място. Мога да река — във вас ми е надеждата: Флоря ми е дясната ръка, Кокор — лявата. Вярвам, че ще минем добре утре на проверката. Всичките грижи и цялата отговорност все на нас. Какво знаят ония?…

За господа офицерите фелдфебелът Катарама не говореше с много-много уважение.

— Какво знаят ония? Да се увъртат около коконите, да ходят през зимата по балове, да играят на карти. Катарама не е учил много като тях. Катарама е свършил само четвърти клас. Но е изучил занаята и го бива в службата. Ехе, ако го нямаше фелдфебелът Катарама… — Поглади дългите си посивели мустаци и се засмя: — Ако го нямаше Катарама, зор щяха да видят господата. Какво ще кажеш, стара пушко?

— Така е, както казвате, господин фелдфебел — увери го Флоря, като побутна с пръст Митря по коляното под масата.

— Да имах аз тяхното образование, ехе — далеко щях да стигна! Какво ще кажеш, стара пушко? Я налей още по една чашка, че кажи. Щях да стигна… а може би щях да остана като тях. Щях да си имам за фелдфебел някой такъв като мене. Фелдфебел, направи това! Фелдфебел, направи онова! Фелдфебел, направи това и онова, нали затуй ти плаща държавата, затуй си фелдфебел! Какво ми плаща мене държавата? Тежко ми и горко! Едвам свързвам двата края. Все по-добре щеше да бъде да бях аз полковник, а господин полковникът — на мое място. Не, и така нищо не излиза. Те нищо не разбират.

— Ако вие бяхте полковник, вие щяхте да разбирате.

— Вярвам — горделиво отговори фелдфебелът. — Другояче щях да пипна аз юздите и другояче щях да пришпорвам. Но така, останах си, какъвто съм си, и през деветстотин четиридесет и втора ще изляза в пенсия. Може да ме оземли държавата. Ще си отворя една мелница…

Митря Кокор се засмя:

— Като бачо Гица.

— Какво, брат ти мелничар ли е, бе Кокор? Тоя, дето ти взе земята?

— Той, същият. Но ще си върна аз земята, като си изкарам службата.

— Може би смяташ да го дадеш под съд? — развесели се фелдфебелът. — Додето ти излезе правдата, ще ти излезе и душата, а ще пропилееш и това, което имаш. Помисли по-добре, че войната ей я къде е и ще ни трябват само три аршина земя.

Последните думи натъжиха за миг фелдфебела и за да пропъди мъката си, той обърна наведнъж чашата.

Лицето на Флоря Костя помръкна.

— Ще отнесе всички ни, като листи по реката. Ще изпогинат младите, ще останат само недъгавите.

— Какво говориш, бе стара пушко? — разпали се фелдфебелът. — Войници ли сме ние, или не? Наш дълг ли е да браним отечеството, или не?

Флоря Костя кимна с глава и погледна към Митря.

Митря се засмя:

— Ще браним, господин Кристя Триносия и другите като него, дето ни пекат на шиш и ни пият кръвчицата на нас сиромасите.

— Кой Триносия?

— Един от нашия край — въздъхна Митря.

— Разправи ми той какво е патил! Черна участ е неговата! — намеси се Флоря. — Ще ви изстине виното, господин фелдфебел.

— С такива ще се справя аз, дорде се обърнеш — каза важно Катарама. Беше позамаян и очите му се бяха овлажнили. — Но аз мога да се разпореждам само тука, Кокор. Там, дето казваш ти, да турят ред ония, дето управляват. Ако не турят, ще ги пратим по дяволите и ще си гледаме дълга. Ако прегледът мине добре утре — всичко е наред. Това е главното. А на ония, ще им побая аз, както си знам.

Фелдфебелът Катарама беше известен с баянията си. Като благовъзпитан мъж избягваше да псува на господна светии и на богородици. Поменуваше само части от тялото, облеклото и накитите им: брадата на Саваот, короната на Богородица, чехлите на света Юлиана, дисагите на свети Петър, търбуха на архангел Гавраил, светото евангелие на вашата мамка…

— Евангелието на вашата мамка, дръвници! — крещеше той, разкрачен пред хора от четвърта батарея. — Така ли се пее? Пусни си гласа бе, че да се чуе чак до небето! И туй ми било войник, търбуха на архангела на сестра ти!

За да може да излее оригиналната си патетичност, фелдфебелът имаше нужда или от известен брой чашки вино, или от въодушевлението на гнева. В тоя късен час той нарежда известно време заклинания по адрес на началствата си и на съдиите, после се умори и почна да се прозява уморено.

Когато ефрейторът Костя и Митря отиваха да си легнат в ковачницата на четвърта батарея, полковият часовник биеше единадесет и половина. Навсякъде беше паднал нов мек сняг и безлунната нощ изглеждаше по-светла. Стъпките им не се чуваха. Далеч по ъглите на казармената ограда караулите извикваха сънливо уставните формули. Съобщаваха, че по постовете им всичко е спокойно.

— Часът на смяната е най-хубавото нещо — каза ефрейторът.

Митря въздъхна:

— Никой няма да ми върне неотспаните години…

Влязоха в ковачницата в тъмното и се прибраха в стаичката зад пещта. Беше още топличка, тясна, с едно запречено прозорче. Старата пушка запали лоена свещ върху едно трикрако столче. Сламените им легла бяха на земята, покрити с вълнени одеяла.

Запалиха цигара и известно време пушиха.

— Чу ли го? — попита Флоря Костя. — Как ти харесва?

Митря се засмя:

— Харесва ми как псува.

— Батареята е неговият чифлик — каза сериозно Флоря Костя. — Краде и от порцията хляб, и от парчето месо, и от овеса за конете, и от захарта на войника.

— Няма ли да го хванат?

— Кой ще го хване? По-големите и те крадат. Капиталистическа система.

— Как го рече?

— Абе добре го рекох, но ти не го разбираш… — засмя се ковачът.

Митря наведе глава.

— Във ваше село, в Малу-Сурпат, кой защищава правдата на потиснатите и ограбените?

— Там правдата на сиромасите отдавна е мъртва и погребана — прошепна Митря.

— И там по вас, Митря, е същата система, за която ти рекох.

— Значи, системата на вълците спрямо овцете, господин ефрейтор.

— Виждам, че разбираш, Митря. Като човек, който си патил, както ми разправи.

— Да, господин ефрейтор, патил съм, но други са патили повече, па мълчат и търпят. А на мене ми идва понякога да умра като синигер.

— Да, да. Трябва ти учение на тебе. Ще ти се поотвори светът.

— Може да се отвори вратата пред мене…

Ковачът го погледна в недоумение. Не знаеше за съня му.

— Тъй че намислил съм, Митря, да ти купя буквар и плоча. В пета батарея има един от нашите, интелигентен човек. Той ще се заеме с тебе.

— Ама може ли? — трепна Кокор.

— Може. Само не трябва да казваш никому нищо. Ще отдели за тебе един ден един час, друг ден — друг час, ще поговори с тебе за това, за онова… — Кокор въздъхна. — Има на тоя свят хора, приятелю Митря, които се борят за правдата на сиромасите и за просвещаването на неуките… — продължи ковачът кротко, сякаш разправяше приказка.

Митря го слушаше и чувствуваше, че му става хубаво, но още се противеше:

— Мъчно може да повярва човек такова нещо.

Ковачът се усмихна кротко:

— Чувал ли си ти, Митря, за руската революция?

Митря кимна учуден. Да, чувал бе.

— Чувал си, но не знаеш какво е било. Там угнетените се надигнали, свалили царя, помели властта на капиталистите и наложили властта на работническата класа. Ще научиш ти всичко от учителя. Сега да си лягаме, трета смяна вече мина.

Митря си легна в сламата и се зави с одеялото. Ефрейторът угаси свещта. След известно време Флоря Костя попита:

— Защо не спиш бе, Митря, и все въздишаш?

— Друг път ще ти кажа, господин ефрейтор. Радостен съм, господин ефрейтор.

— Говори ми на име, Митря. Сега сме приятели.

— Да.

— Кажи ми на име.

— Да, Флоря.

— Така.

Гърлото на Митря се сви в приятна тръпка.

Ковачът заспа. Кокор беше развълнуван и не можеше да заспи. Привиждаше му се желязната порта. Явяваха му се картини и думи от последния ден, когато напущаше селото.

Беше отишъл при чокоина да благодари по обичая за „хляба и солта“.

— Хайде, със здраве! — каза сърдито господин Кристя.

— Искам да си видим сметката, господарю.

— Че каква сметка? Ще я видим, когато дойде брат ти и поговорим с него. Записано е всичко, което ти е дадено. Доколкото знам, оставаш ми длъжен.

— За цял живот ли? — попита дръзко Митря.

— Не! — сопна му се Триносия. — И си посвий малко човката там, където отиваш. Иначе добро не те чака. Тук имаше късмет с моята добрина.

Митра извърна поглед настрана.

Чокоинът Кристя поклати глава съжалително.

— Както виждам, много има да патиш в живота си момче. Няма нужда да ми благодариш. Хайде, върви!

Кокор се обърна и излезе. Когато прекрачи портата, разтърси рамене и ритна с крак наляво и надясно, сякаш отърсваше от себе си праха на робските години.

От Хаджиу отиде в мелницата.

Завари Гица самичък. Жена му и момичетата бяха отишли на хоро.

— Даде ли ти нещичко господин Кристя? — попита мелничарят.

— Даде ми. Изкара ме борчлия.

— Остави, Митря; ще видя аз, ще оправя тая работа.

— Какво ще я оправяш — работата си е оправена: аз работя и пак аз плащам.

— Не така, не така бе, момче — завайка се мелничарят, като се чешеше по врата. — Нямаш ли доверие в по-големия си брат? Смяташ ли ти, че не мисля за тебе?

— На мен ще ми се върне в Малу-Сурпат само името и ощавената кожа — викна гневно Митря. — Такава е моята участ.

— Може, ако не се укротиш.

— Ще направиш чепици на буля от моята кожа, бате.

— Не бъди зъл, момче. Буля ти ти е приготвила ядене. Подарява ти и два пешкира и две ризи.

Митря замълча.

По икиндия отиде на хорото. Там се бяха събрали всички момци, които отиваха войници. Почерпи се с тях по чашка-две и се понапи. Пяха, провикваха се. Вечерта всички трябваше да бъдат във влака.

Митря отиде в мелницата да си вземе вързопа с дрехите. Буля му не беше там. Дрехите му се намираха в старата бащина къща.

— Ще ми се да дойда с тебе до гарата в Алуниш — каза Гица, — но не мога да оставя мелницата. Дай ръка и да се разделим като братя.

Митря му подаде ръка, но не се чувствуваше като брат. По пътя към селото все сумтеше и ту сваляше калпака си, ту го нахлупваше. Жал му беше, че ще му одерат и ощавят кожата.

Буля му я нямаше в бащината му къща. Беше си тръгнала с децата по друг път. Завари само малката сестра на буля си. Настасия. Израсла беше висока, едва я позна. С две дебели дълги плитки, преметнати върху гърдите. Очите й бяха все тъй хубави, големи, кестеняви.

— Чаках те, бачо Митря, да ти дам дрехите.

— Да.

— Ако имаш време, постой малко, искам да те попитам нещо и да те помоля за съвет.

— Добре. Питай.

— Ето какво, бачо Митря. Сестра ми и бате Гица искат да ме покалугерят в манастира „Циганещ“, дето живее една наша леля, стара монахиня.

— Че защо ще те покалугеряват? — учуди се Митря. — Нямаш ли и ти право да си живееш живота като другите?

— Имам, бачо Митря. Ама сестра ми и бате Гица не щат да се откажат от моята част от земята. Те мислят за имота. Като ме покалугерят в „Циганещ“, нивите ще останат на тях.

— Че защо ми разправяш на мене тия работи? Аз не съм поп, моме.

Момичето изведнъж се изчерви:

— Знам, бачо Митря, че не ме обичаш и че в Алуниш има една Вета, Вета Вамеш, която те обича. Тъй че писано ми е да отида в „Циганещ“.

Момичето се разплака, подпряло глава с лявата си ръка.

Той я хвана за дясната и я накара да седне до него.

— Кой ти каза за Вета?

— Така чух, бачо.

— Празни приказки, Настасия — каза кротко Митря.

Момичето се успокои и му се усмихна през сълзи, които блестяха като бисери.

— Тогава да не отивам в манастир…

— Недей отива.

— Да те чакам ли, додето се върнеш?

— Не съм казал такова нещо, Настасия. Каквото ти подскаже сърцето.

— Ще те чакам.

Тя изведнъж скочи, втурна се в къщи и излезе с няколко румени круши от дървото, на което понякога като малко дете се катереше, а на слизане майка му го чакаше да го грабне в лапите си. Спомни си забравения образ на загиналата Агапия и сърцето му се изпълни с умиление. Девойката прочете вълнение в очите му и се зарадва в себе си.

Митря не знаеше какво да каже, разтърси глава и се засмя:

— Настасия, искаш ли да чуеш една гатанка за мелницата и за бате Гица?

— Искам, кажи! — рече Настасия и пак седна до него.

Митря стана, хвана я за двете ръце и я изправи.

— Слушай, Настасия:

Суха, слабичка,

като бабичка,

а ми гълта за двоица,

та пълнее бате Гица.

Настасия прихна да се смее с ръка на устата.

— Да не я казваш по седенките!

— Други ще я кажат — увери го девойката.

Смехът им секна.

— Вече да тръгвам — реши Митря.

Тя се натъжи. Той я остави да тъжи и си тръгна. На старата върба грачеше сврака. Беше тиха есен. Девойката го стигна и вървя до него по селската улица, докато се показаха хора.