Михаил Садовяну
Митря Кокор (4)

Четвърта глава

Настасия се показва само за миг.

Един дъждовен ден, след много такива дъждовни дни, Митря Кокор измоли от надзирателя разрешение да отиде до бачо си мелничаря.

В полето не можеше да се работи, добитъкът не можеше да се изкара на паша, аргатите се въртяха около господаря си като ленив орляк.

Старият надзирател Тригля го пусна:

— Можеш да отидеш за два-три часа, Митря. Само гледай да не закъснееш, защото на чокоина може да му дойде на акъла да ни събере и да ни провери. Хрумва му понякога. Който липсва, няма хляб за него, докато не пекне слънцето, да изсуши полето. Суеверен е: мисли, че зарад тоя, дето липсва, толкоз вода се излива от небето.

Митря се усмихна злобно и поклати глава:

— На дъждовете ли се сърди?

— Как да не се сърди, нали, щом вали като сега, е на сиромашия?

— Току-виж, че гръмнал с пушката по светците на небето — засмя се Митря.

— И туй може, зер много-много не ходи на черква. Но ти, момче, не говори така, да не те чуе.

— И да ме чуе, бай Тригля, няма за какво да се сърди. Как да не стреляш по оня, който и да е той, дето ни праща киша, град и виелици, болести, глад и неправди и оставя богатите да тъпчат бедните?

— Ей, дяволе — разсърди се надзирателят, — я не дрънкай, каквото ти текне в кратуната, че ще те нашаря с бича! Извъди се и ти един учен.

— Имал съм късмет, че бачо не ме прати на училище. Не ме ругай, бай Тригля. Ще отида и ще се върна, докато се обърнеш.

— Вземи си един чувал за качулка — посъветва го надзирателят и червеният му нос лъсна над бялата брада. — Вземи една кранта, но като стигнеш там, на мелницата, дай й шепа трици.

— Само ако открадна, защото бачо не знае милост ни към човека, ни към добитъка. Толкова стиснат е станал, та чак се е отровил, и кожата му вече не го побира от толкова стиснатост. За какво са му толкова пари, щом живее като просяк, все едно, че е по-сиромах от нас.

— Хайде, върви! — сопна му се старецът-надзирател. — Поиказваш като поп, сякаш четеш от евангелието.

С чувал на главата, яхнал едно неоседлано алесто конче, Миря бързо стигна мелницата на Гица Лунгу. Под навеса имаше седем-осем каруци. Десетина селяни притичваха насам-натам под дъжда с обърнати наопаки калпаци.

Митря върза кончето на сушина. Подръпна го за ушите, потупа го приятелски по шията и побърза да си проправи път към вратата на мелницата. Моторът боботеше и през една тръба изхвърляше дим към небето. На прага го посрещна коремът на Гица. Мелничарят се опули със зачервените си клепачи.

— И ти ли си дошъл? Главата ми се е замаяла. Виж колко души чакат да им смеля зърното.

Митря се спря сърдито и изгледа Гица отвисоко:

— Щом е тъй, отивам си. Ще дойда догодина.

— Чакай де, какво има?

— Слушай, бачо, щом не ме смяташ за брат, аз си отивам. Останахме за малко свободни, в тоя дъжд не може да се работи и аз дойдох. Докато мелницата смели два чувала, ще си кажем и ние две приказки.

— Добре. Влез.

— Буля Станка в къщи ли е?

Мелничарят трепна.

— Защо? Да не си гладен?

— Ами! Искам да я видя, нали ми е нещо като сестра.

Гица отметна глава, сякаш се пазеше от оса.

— Подиграваш се с нея, а? Има толкова работа, главата й се е замаяла! Да влезем в тази стая. Имам тук едно прозорче, през което гледам какво става. Лоши хора, момче! Обърнеш ли се крадат, та пушек се дига.

Митря се учуди:

— Те пък казват, че ти си крадял, бачо. Не им излизала сметката според уема, който дават, и не могат да разберат какво става.

— Кой казва това? — изсмя се мелничарят. — Ти на глупците не вярвай!

— Знам ли аз! Виж какво, бачо: та от туй де, дето ти остава, дай, моля ти се, една шепа зоб за коня.

— Какво, бре, с кон ли си дошъл! Нямам. Не давам. Да го храни господарят ти, че има откъде.

— Не се стискай, бачо — каза благо момчето, — и кончето е живинка, и то работи наред с мене. Не е мое, но ми е мило.

— Може да ти е мило, но зобът струва пари.

Мелничарят отиде при прозорчето и надникна през него.

После се обърна:

— Седни там на одъра. Какво ново-вехто към Хаджиу? Вали, та се къса, брей! То не е дъжд, ами съсипия!

— Какво да правим бе, бате? Не можем да се бием с него.

Мелничарят се засмя:

— Да те чуе господарят, ще каже, че си е цанил мъдрец наместо слуга.

— Не признава той никакъв мъдрец — отговори Митря. — По него негли няма да бълва псувни като по мене. Все щеше да му каже една свястна дума.

— Но аз чух, че бил доволен от тебе.

— Той може да е доволен, ама аз не съм — нито от платата, нито от храната.

— Бре, Митря — сопна се мелничарят, — не сърди бога. Добър ти е господарят, не го изпущай.

Митря го изгледа със суров поглед. Гица извърна очи настрана и смънка:

— Гледам те пооблечен.

— Мда. Хариза ми едни дрипи.

— Кой?

Митря не отговори.

— Подочух нещо — подхвърли мелничарят. — Стига ти да си разумен.

— Не съм.

— С простотията, момче, не можеш се нито облече, нито нахрани, нито пък ти държи топло.

— Може и така да е.

— От жените, момче, все може да се изкара нещо.

— Не, бачо. Колкото и горчива да е мамалигата, дето ми я дават, не ща да я хвърлям в калта. Няма где да спя, студено ми е през зимата. Ям съвсем сиромашки и не ми стига според работата и силата. Виждам, че в Хаджиу нищо не става с правда. Искам да отида другаде.

Мелничарят подскочи уплашен.

— Не може. Имаш договор. Имаш още три години. Ще ме държи отговорен. Гарантирал съм за тебе. Може да ми иска обезщетение.

— Искам да отида другаде… — продължи Митря, сякаш не беше чул безпокойството на Гица. — Искам да те питам, бачо, такъв ли е навсякъде редът по всички чифлици? Тук селяните вземат някоя пара наесен срещу черния си труд през идното лято и не могат да се наплатят. Мелницата на чокоина мели хората, та прах и пепел само остава от тях. А ония, дето работят на изполица, дават три и вземат две от петте, а додето стигнат до подялба, косата им през калпака се изправя. Язък им за труда! Ако пък мамулите се запарят по купищата, чокоинът ги взема комай без пари — за спиртоварната.

Мелничарят слушаше и неспокойно си търкаше носа.

— Отде си научил тия работи бе, момче?

— Видях ги сам.

— Ако си ги видял, забрави ги.

— Не мога, пък и не искам.

— Да ги забравиш. Не е дадено на голтака да съди големците. Сиромахът — да си пази насъщния хляб. Малко бил, горчив бил — все хляб е! Иначе си загубен: ще те смачка с нокът като въшка. Тъй бяха почнали да мърморят селяните в 1907 година. Куршумите им затвориха устата. Снарядите им изравниха къщите със земята. Видяха и патиха! Мълчи — да не ти дойде зло до главата. Аз едва съм стъпил на краката си. Да не се струпа и на моята глава белята, която може теб да сполети.

Гица надникна още веднъж през прозорчето и се извърна с поглед, какъвто Митря още не беше виждал у него.

— Не си отивай веднага. Почакай малко да ти даде Станка да хапнеш.

И излезе бързо, без да дочака отговор. Митря остана сам. Изведнъж мелницата спря да трака. Чу се гласът на мелничаря, който се караше с някого. Отговориха му сърдити гласове. „Може да се кара с механика“ — помисли Митря. После настъпи тишина. След малко от дъното, дето беше жилището, се чу възмутен глас, но глухото мърморене на мелничаря веднага го заглуши.

Митря размисляше със свито сърце: „Това е за парчето хляб. Много ми е дотрябвало. Ще го дам на кончето.“

Ниската врата се отвори. Влезе Гица, а след него — едно девойче, стройно като фиданка, с кестеняви очи, с басмена фуста на червени черти. Носеше поднос с орехи и хляб.

— Сложи го тука, Настасия — рече Гица Лунгу.

Настасия беше сестра на Станка. Сложи подноса на масата и с учудени очи загледа Митря. Едва го позна — толкова беше израснал и наедрял, като ябълка, за пръв път разцъфнала през пролетта. Ушите на девойката пламнаха като две червени ружи. Спомни си за селските моми, които разправяха, че на тоя момък му било провървяло на любов в чифлика. Но я утешаваха думите на мелничаря към Станка: „Тоя Митря може да се нареди, но е прост и си изпуша късмета.“

Митря се усмихна на Настасия. Сложи хляба настрана и изсипа орехите от подноса в пазвата си. Отхапа два пъти от хляба. Другото беше за кончето.

— Останете си със здраве — каза той.

Гица се престори на учуден:

— Какво, тръгваш ли?

Митря само кимна и излезе. Настасия се върна при Станка, усмихната в себе си. След нея влезе и мелничарят, като мърмореше. Ругаеше брат си. Жената не вдигна глава. Радваше се на ругатните и шепнеше на платното, което тъчеше: „Аз какво казах — от кучешка опашка копринено сито не става.“