Михаил Садовяну
Митря Кокор (21)

Двадесет и първа глава

Другарят Митря въвежда ред в Дроплите.

В следващите седмици се пръсна слух в Малу-Сурпат, че Митря не бил добре. Някои, особено жените, се опитаха да скрият новината. Но как ще скрият онова, което знаят всички? Дошло писмо от него: бил в болница, оперирали го и един господ знаел дали щял да се върне. Имал бил, както казват докторите, гангрена — загнило му било месото. Гангрена на единия крак.

Някои чули от самия Гица Лунгу, като говорил за това в общината.

— Какво да му правя? — казал той. — Може и да не се върне вече, да се върне само името му. Ще ме боли и мене сърцето, ако се случи такова нещо, но не ме послуша и сега тегли.

Аврам Сърбу го попитал дали е получил писмо.

— Нищо не съм получил — отговорил мрачно помощник-кметът. — Вместо признателност, че съм го учил на добро, на мен хич и не пише. Получила по някого писмо оная хубостница, балдъзата ми. По-добре да беше умряла тя, отколкото Митря. Нямаше тогава да роди сиромашко дете, нямаше да ни прави за резил пред хората, мене и сестра си. Сега господ и нея я наказва.

Какво да река? Една майка ни е раждала с Митря. И макар че ми е бил душманин, пак бих отишъл да го видя, но не мога. Остави, че е в болницата в Турда и е далеко, но ме е налегнала толкова много общинска работа, че не мога да се откъсна макар и само за час. Стовариха ми големците всичката отговорност — без мене нищо не може да стане. Пък има и друго: додето стигна там, може и да умре, горкото момче. От тая болест, дето й викат „гангрена“, никой не се е отървал досега. И Крайовският владика да му чете, пак няма полза!

Откак чокоинът Кристя ходи в Букурещ и говори с гарваните от либералната партия да турят в общината негов човек, бай Гица сякаш порасна с една педя, но когато му дойде и назначението, съвсем навири нос. Ако знаеше четмо и писмо, кмет щеше да бъде. Но чокоинът му беше казал, че е все това. А на Попеску беше рекъл да си гледа работата, да слуша думата на Гица, като негов доверен човек, и да не бърза със списъците на безимотните селяни и с местните комисии. Дошло бе време да се засили властта. Напоследък голтаците бяха навирили нос и бяха станали толкова дръзки, че ти идва да им стовариш нещо по главата. Дойде нареждане и на фелдфебела Данциш да влезе във връзка с чокоина и с новия помощник-кмет. Да се засили милицията, всеки да си знае мястото и да се тури край на слуховете. Който разчита, че нещата ще се променят, се мами. Наистина в интерес на страната кралят е допуснал в управлението и някои от току-що излезлите от затворите, на които викат прогресивни. Тъкмо те се опитват сега да подстрекават народа, тия болшевики, дето, ако ги оставиш, могат и брадвите да надигнат. Но, слава богу, държавата още не е пропаднала. Тия, които са държали досега кормилото, ще съумеят да турнат ред и да разгонят подстрекателите — едни през границата, други — пак там, отдето бяха излезли. Добре ще сторят да си налягат парцалите и тукашните. Да се вразумят и да си гледат работата. Да излизат на работа, както си му е редът и законът! Иначе тежко им и горко, има да патят!

Като приемаше длъжността си в общината, Гица Лунгу държа и реч. Смела и твърда. Но го слушаха само неколцина селяни. Изслушаха го, поклатиха глава и се разотидоха.

Един ден в началото на есента в общината дойде Стойка Чернец с неколцина демобилизирани от двете си страни.

— Абе, Гица — дръзко каза Стойка, — ние знаем, че кметът и помощник-кметът трябва да бъдат наши хора, дето познават грижите и неволите ни. Какъв кмет имаме ние тук, в Малу-Сурпат, и какъв помощник, дето са ни душмани? Вие не знаете нашите неволи и държите страната на чокоина. Със земята нищо не направихте. Като дойдат изборите, ще ни искаш гласовете, ама ще ти покажем лакътя си.

Гица Лунгу почервеня от яд. Стана, сбърчил чело и свъсил вежди, но размисли, седна отново, протегна крака и се облегна на стола.

— Първо и първо, аз не съм никакъв „абе, Гица!“ — изръмжа той сърдито. — Аз съм кмет и ще се отнасяте към мене е нужното уважение!

Стойка Чернец се изсмя. Изсмяха се без свян и придружаващите го селяни: Аврам Сърбу, Григоре Алиор и Симеон Пескару.

— Сваляйте калпаците, когато говорите с мене! Хаймани с хаймани! — извика от стола си Гица.

Стойка и другите все едно, че не чуха какво им каза, и не се подчиниха. Само го изгледаха накриво.

— Ще ви дам под съд за обида на служебно лице — изкрещя Гица.

Алиор дръзко му отговори:

— Я не ни хокай, байно! Щом не си наш, не те признаваме. Ние сме хора на партията.

— Това пък какво е?

— Ще видиш какво е!

Бай Гица ги изгледа кръвнишки. Дребните чиновници в общината стояха до вратата и подслушваха.

Гица пое дълбоко въздух и се развика:

— Ще ви дам аз да разберете, подстрекатели такива! Така ще ви наредя, че ще ме запомните. Марш оттук!

Той не можа да се дигне от стола. За негово учудване те не си отидоха.

— В края на краищата какво искате бе, селяндури?

Гласът му беше прегракнал.

Чернец направи една крачка към масата.

— Първо и първо, да ни кажеш отгде измисли тая лъжа за Митря? Че бил болен, че нямало да се върне. Ето Пескару, който е тука, го е виждал и разговарял с него. По-здрав е от тебе и ще дойде да ти иска сметка.

Гица замълча, изстинал изведнъж, сякаш бяха го полели със студена вода. Затвори очи, после ги поотвори наполовина и се ухили като на шега:

— Хайде холан! Отгде пък измислихте и това? Хабер нямам от тая работа. Нека си дойде Митря жив и здрав, както казвате, че бил. Но ако е здрав, защо не си е дошъл досега? А сметките ние ще уредим помежду си като братя. Вие какво си завирате гагата там, дето не ви е работа?

— Не, Гица, ще има да отговаряш не само за тия сметки! — дръзко каза Чернец. — Ще отговаряш не само пред него, а и пред нас.

— Хайде, хайде, махайте се! — с пъхтене каза Гица, като ги отпращаше с ръка. — Нямам време за губене. А за идването ви тук ще отговаряте пред съдията. Нямам време за приказки и за шеги; главата ми надувате с вашите глупости. Не разбирате ли? Какво искате още?

— Искаме да знаем — решително заяви Чернец — защо си ходил в събота вечер с голямата общинска каруца във Фрасинет и си взел от царевицата на жените.

— Как? Какво? Нищо не знам. Казах ви, оставете ме на мира!

— Знаеш, знаеш. Там, във Фрасинет, Настасия е струпала царевицата на своята нива. Помогнала й е Аниняска. На същото място са струпали царевицата си и двете сиромашки жени: Ана и Вета. Вземал си царевицата им и общинските слуги са я натоварили на каруцата. Направил ли си това, или не си?

Помощник-кметът се завъртя неспокойно на стола.

— Чакай, да видите…

— Взе ли царевицата, или не? — настояваше Чернец заплашително.

— Виж какво… Отначало не разбрах за какво става дума. Взех Станкиния дял. Дал съм на Настасия земя от зестрата на жена си, та взех малко от реколтата като аренда.

— Малко? Половината малко ли значи?

— Не съм правил сметка.

— Взел си, без да предупредиш. Това сметка ли е? А от Вета и от Ана защо си взел? С какво право? Дамян и Сава, слугите, са ти казали, че там е царевицата и на тия стари вдовици.

— А че от тях взех за Веселин Цигуларя.

— За платата на цигуларя отговаря чокоинът: и той е удържал от селяните за свирнята.

Между насъбраните селяни се чу женска клетва.

— Да му свирят на погребението дано!

Господин помощник-кметът потрепери. При вика на жената дигна глава и впери учудено широко отворените си очи в решетките на прозорците. В стаята беше станало по-тъмно, защото по прозорците се бяха струпали хора. Зад тях, глава до глава, стояха други, чак до улицата. Отвън достигаше неясен говор. От време на време някой се провикваше.

Напереността на Гица съвсем се изпари. Нима се е събрал толкова свят да му иска сметка за това, за което говореше Стойка? Или за оземляването, което все се отлага? „Тоя Кристя все мене туря на топа на устата.“ Или за други работи, за които са го наклеветили тия болшевики? Защото господин помощник-кметът си беше въобразил, че един човек на властта, за какъвто се смяташе, може да си позволи да не зачита простия народ, също както прави чокоинът Кристя. Че той е властта и всички трябва да му се подчиняват! Общинските пари? Той решава кому да даде, колко да даде, колко да задържи за себе си, заедно със секретар-бирника и с касиера. Иначе каква власт ми е тая, ако нямаш полза от нея? Тъй че може да го питат и за разноските за покрива на училището, за поправката на амбулаторията, за малкия мост на Лиса. Ама че говеда, хабер си нямат от нищо! Те мислят, че представителят на властта е лукова глава и трябва да се грижи за сираците, за вдовиците и старците, да бъде слуга на всички. Да го оставят на мира, има си и той своя работа: и с мелницата, дето го краде механикът, и с охраняването на свините, които трябва да изпрати в Букурещ.

— Отивам си в къщи, имам си и своя работа.

Четиримата сякаш не чуха думите му.

— Е, какво ще правим? — попита Стойка, сложи ръка на рамото му и го накара да седне пак. — Питам за царевицата на жените и на Настасия. После ще поговорим и за други работи, които ще ти харесат още по-малко.

— Ще видим, ще си помисля. Ако е така, както казвате, ще им върна царевицата.

— Кога?

— Веднага. Пуснете ме. Гледам, насъбрали са се хора. Те пък какво искат? Какво съм им дотрябвал? Нека дойдат Аниняска и жените, да се разбера с тях.

— Сега не може — рече Стойка. — Не са в село. Отидоха във Фрасинет да пазят от други крадци това, което им е останало.

Бай Гица се почувствува извънредно уморен. Потта се стичаше на вадички по подпухналото му лице. Да не са се разбунтували голтаците?

Разбираше, че четиримата нарочно го въртят на шиш.

И без да иска, попита:

— Инспектор ли е дошъл?

— Още не е дошъл — отговори Стойка, — но ще дойде по въпроса за оземляването…

Бай Гица се сепна, наведе глава и изду устни. Защо го няма в село фелдфебелът Данциш? Как да извести на чокоина в Хаджиу?

Навън притъмня от черните облаци, които идваха откъм Дунава, засвири вятър. Влезе разсилният Раду Гуръу, да запали лампата. Като оправяше фитила, той погледна накриво Гица, който седеше сломен, опрял се на масата.

— Искам да си вървя! — каза настойчиво Гица.

Четиримата се изправиха като стена пред него.

Дъждът бързо отмина, хората се струпаха още по-нагъсто на чардака и по прозорците, вятърът престана.

В тъмнината навън изведнъж настъпи тишина, после се чу силна, весела глъчка.

Влезе Маноле Рошиору, братът на Аниняска, с камшик в ръка.

— Дъждът престана — каза той и странно изгледа мелничаря. — Ей сега го докарах. Не ще да влезе. Има заповед да сберем селото и да излезем тая нощ при Дроплите.

Гица слушаше като замаян, с повиснала устна.

Изведнъж разбра. Беше дошъл брат му, от когото чакаше само вест, че е умрял. Сърцето му ту се свиваше, ту се надигаше в гърдите, сякаш го бодеше. Изстена:

— А какво ще правя аз?

— Ще се дигнеш и ще дойдеш с нас при Дроплите — отговори весело Чернец.

— Не мога.

— Ще можеш.

Някой говореше вън на селяните. Те мълчаха в тъмното. Мелничарят се вслуша, но не позна гласа.

Така беше решил Митря, да се изтърси някоя вечер неочаквано в Малу-Сурпат. Беше пратил вест предния ден по ефрейтора Аврам Сърбу. Никой да не знае, да не разбере Настасия, да бъде отпратена вън от село. Искаше най-напред да изпълни дълга си и да разчисти сметката в Дроплите и едва тогава да прегърне жена си и детето. Не е дошъл да отмъщава за неволите си, не е дошъл, воден от любовната си мъка. Дошъл е за общото благо, което може би мнозина няма да разберат. Но така е решил. Така се уговори с другарите, с които беше живял в чужбина, ще извършат едно добро дело, след като се приберат всички по домовете си… Дойдоха си по един, по двама, събраха се през лятото, разговаряха у Чернец, обсъждаха. Запазиха всичко в тайна, приготвиха се и зачакаха. На идване Митря остана един ден в Букурещ, за да поговори и с майстор Войку.

— Сега да вървим да си изпълним дълга! — завърши той. — Тук всичко е било фалшифицирано.

Селяните зашумяха, изсипаха се на улицата, а оттам бързо се затичаха към къщи, за да впрегнат каруците.

В три часа през нощта около четиридесет каруци, пълни със селяни от Малу-Сурпат и от колибите, бяха вече на път към Дроплите. На всяка каруца имаше по един фенер, а другарите от фронта носеха факли. На тяхната червеникава светлина селяните виждаха широкия гръб и мрачния поглед на Митря Кокор. От време на време и пред очите на Гица се открояваше този страшен образ. Митря не го погледна, не му каза нито дума. Гица дебнеше и наостряше уши, с надеждата, че ще стане някаква щастлива промяна — ще пристигне Кристя с жандармите.

„Те отпратиха Данциш от село тъкмо тоя ден — мислеше Гица, — но хитростта им не може да не излезе наяве. А ако извършат някое беззаконие в Дроплите, властта ще им дойде дохаки. Наистина в Малу-Сурпат законът за оземляването бе приложен само отчасти и земята в Дроплите беше запазена досега. За това има да отговаря най-вече Кристя. Сега да му видя силата. Нека докара жандармите против тия бунтовници. В Малу-Сурпат селяните помнят стария урок и патилата от въстанието в 1907 година.“

Гица беше огладнял. Беше му студено. Откъм равнината духаше тънък влажен ветрец.

Когато каруците стигнаха в Дроплите, селяните запалиха огньове от стара слама и сух трънак и се наредиха на колело около тях. Носеше се оживена глъчка. Гица чуваше как го псуват. Утешаваше се с това, че правеха Триносия на бъзе и коприва. От одаята излязоха дядо Йон Тригля и баба Кица и дойдоха да прегърнат и разцелуват някогашния свой момък, пропаднал нейде по света, който сега отново се беше върнал в село. Насъбраха се и ратаите от чифлика на Триносия, които бяха започнали да орат втори път нивите за есенната сеитба.

На разсъмване, когато огньовете догаряха, настъпи мълчание и всички задрямаха. Само бай Гица не можеше да затвори зачервените си клепачи. Постоянно се питаше, без да може да си отговори, какво имаше да му се случи. Беше му много жално за самия него.

По едно време започнаха да прелитат ята диви патици, които изпълниха въздуха е крякането си. Буден и неподвижен върху снопа царевични кочани, заграден от другарите си, Митря слушаше гласа на тези крилати пътници и си спомняше за оная есен, когато лежеше пребит под навеса, а баба Кица го лекуваше и му баеше.

Съмна се. Изгревът разцъфна във венец от рози. Неочакваните гости се събраха и зачакаха да видят какво ще стане. Бедните, вдовиците и сираците от войната щяха да станат собственици на това широко поле. Всички щяха да бъдат вписани в списъка, всеки според нуждата си; после щяха да изорат първата бразда и да отбележат синорите. По тоя начин старата забранена земя, която те работеха от десетки години като роби на чокоина, ставаше тяхна собственост. Другарите на Митря уверяваха селяните: „Списъкът ще бъде изпратен в съда.“

След разговорите през нощта някои се насъбраха разярени около Гица Лунгу и се нахвърлиха отгоре му, но когато почна четенето на списъка на сираците и плуговете пристигнаха в пасището, бързо го зарязаха.

В този миг откъм север се чу дрънкане на каруци и тропот на коне. Хората се раздвижиха на място и надигнаха глави. Митря се изстъпи напред. Досещаше се кой идва.

— Чокоинът Кристя иде, идва Триносия! — чуха се гласове. Някои от по-старите селяни се поколебаха. Другарите на Митря ги избутаха напред.

Кристя идеше с високия кабриолет с двата коня, от лявата му страна беше фелдфебел Данциш, а отдясно — старата му пушка, която той смяташе за свой най-верен слуга. Идваше разгневен и още отдалече заплашваше с юмрук. От капрата Чорня караше в галоп побелелите от пяна коне. След жълтия кабриолет със същата бързина препускаше една селска каруца с трима жандарми. Бяха с пушки, но ги носеха на ремък.

Кабриолетът и каруцата още не бяха спрели, когато ревът на Триносия отекна в тишината:

— Ще ви науча аз вас, разбойници с разбойници! Какво сте се повели по ума на тоя мръсник, който е ял моя хляб по милост? Да се махате оттука! Да не съм видял никого!

Кокор пристъпи спокойно към кабриолета.

— Назад, магаре с магаре! — изкрещя настръхнал Кристя и се разпсува. — Как можахте да се поведете по ума на тоя вагабонтин бе, говеда с говеда?

Митря се сдържа и отговори натъртено:

— Народът е дошъл да си получи земята, която му се полага по закон.

— Моята земя ваша? — развика се чокоинът към селяните. — Виждаш ли? Чуваш ли? Тяхната мамка! — обърна се той към Данциш.

Кокор каза пак, още по-натъртено:

— Партията възстанови правдата. Земята принадлежи на ония, които я работят.

— Аз не съм ли я работил?

— Не.

Кристя изрева като звяр, дигна пушката и дръпна предпазителя.

— Ще ти дам аз на тебе един закон. В земята ще те натикам!

В тоя миг Чорня дръпна като уплашен поводите. Конете се изправиха на два крака, замахаха с копита из въздуха и се строполиха върху ока. Кабриолетът се разтърси и се наклони на една страна. Пушката изгърмя във въздуха към облака, който се беше надвесил като свъсена вежда на изток. Кристя залитна и едва не падна от кабриолета, но се надигна и пак насочи пушката.

— Какво чакат жандармите бе, идиот? — извика той на Данциш.

Сякаш изпълняваха предварително дадена заповед, другарите на Митря измъкнаха автоматите изпод ямурлуците. Част от селяните се струпаха около каруцата на жандармите. Фелдфебелът Данциш разпери ръце като крила, хвърли се върху Триносия и задържа пушката му.

За миг настъпи пълно мълчание.

Пребледнял, Кокор каза:

— Не съм дошъл да ти диря сметка нито за глада, нито за боя, нито за подигравките. Ти сам си искаш наказанието, ти, дето се хвалиш, че си работил тая земя. Хайде с нас на оран!

От тълпата се чу учуден вик:

— Как смее, хлапакът му с хлапак, такова нещо?

Митря се обърна и видя бай Гица, надут и настръхнал като таралеж.

— Ти пред воловете, а чокоинът на плуга. Водеге ги! — стрелна ги той с поглед.

Триносия се беше разпенил от яд. Но надутият Гица изведнъж се смири и падна на колене.

Народът се раздвижи развеселен и избута настрана жандармите. Под надзора на Григоре Алиор първият плуг заора браздата, понесе се бавно напред, избиколи един храсталак, спря се за малко и отново тръгна. Загуби се от погледа на хората в една падинка, после го видяха да се връща към саите. На връщане се спираше по за дълго. Чокоинът Кристя падаше, Алиор го жилваше с рязка заповед, той се надигаше на колене, после на четири крака и с голяма мъка се изправяше. След десетина крачки отново падаше. Бай Гица носеше главата си като чужд товар. Падаше на колене и той и се гърчеше като червей. Щом стигнаха пред саите, селяните ги накараха да застанат прави като плашила. Кървава пот течеше от тях. Ръцете на Триносия бяха само рани и пришки.

— Оставете ме, разбойници такива! Всички ви в затвора ще натикам! — в диво отчаяние крещеше той.

Тогава към господин Кристя се приближи Ана Зевзечката, поклати глава, стисна устни и каза с омраза:

— Леле! Сери сега, вълко, каквото си ял!

Кочияшът Чорня изгледа презрително господаря си, извърна глава и се изплю.

Плугът отново тръгна. След него тръгнаха и другите. Изора бразда и Митря. Върна се гологлав и с разкопчана риза. Хладният есенен вятър галеше челото му.

Когато стигна до Овчи кладенец, към него като стрела се спусна Настасия. С дясната ръка тя държеше детето на гърдите си, а с лявата обхвана шията му и разплакана, с тъжни и гальовни думи заговори пред всички за любовта си към своя Митря.

Челото на Митря беше набърчено, косите на слепите му очи бяха прошарени. Митря се въздържаше пред селяните, възпря и тя сърдечния си изблик. Подаде му детето и се успокои.

Подялбата на земята в Дроплите беше само началото. Митря добре помнеше онова, което беше научил в колективното стопанство „Память Илича“, в село Тарасовка, когато беше военнопленник и ученик в Съветския съюз. Тук, в Малу-Сурпат, както навсякъде в страната, още съществува старият ред. Селата и нивите изглеждат тъй, както са били преди сто години. Хората са свързани със стария плуг, с парчетата земя, отделени със синор, с опита и знанията на прадедите си, затворени всеки в своята сиромашия, всеки разделен от ближния си, но всички заедно в робията, която все още ги притиска.

Постиженията на науката във всички отрасли на живота бяха чужди на тия хора, затънали в миналото. Хората на новото време си служат с трактори, с аероплани, с електричество. Изкуственото напояване превръща пустините в плодородни земи. Инженерите преобразяват природата. Трънаците се изместват от полезни растения. Пресушават се мочурищата. На мястото на пясъците изникват гори.

Селяните в Малу-Сурпат чезнат в сянката на миналото.

За тях трябва да дойде революцията. Старият ред из основи да бъде сринат. Социалистическата държава няма да закъснее да даде в ръцете на бившите роби всички възможности на науката, тъй че там, където е имало калища и колиби, да изникнат шосета и къщи, осветени с електричество. Там, дето е върлувала сушата, да потече по каналите радостта от водата. Дето човек е работил с непосилен труд, машини да облекчат труда му.

Трябва да се скъса с миналото, да се навлезе в новия век на света.

Тия мисли проблясваха като бързи светлинки у Кокор, докато държеше в ръцете си детето, което му беше подала жена му. Лекият ветрец погъделичка нослето на бебето, то отвори очи, кихна и се усмихна на октомврийското слънце.

— Бъдещето е твое… — въздъхна Кокор и се усмихна на хората и гледките от страната на социализма, които живееха в душата му.

Настасия помисли, че се усмихва на нея, и беше щастлива в тоя миг.

— А за постъпката и гнева си — каза Митря — ще отговарям пред ония, които ще ме повикат на съд.

— Какво ще правим? — попита Лае Сиромаха.

Митря го потупа приятелски по рамото, без да отговори нищо.

На неговите съселяни им предстоеше да изминат трънливия път на прозрението.