Михаил Садовяну
Митря Кокор (20)

Двадесета глава

Писма и вести от този, който е далеч.

Живееше в Малу-Сурпат и един стар свирач на име Веселин Цигуларя, наречен още Късмета.

— Имал ли си поне някога късмет? — попита го на едно събрание Стойка Чернец. Бяха приятели.

— Не съм имал — отговори певецът и се засмя горчиво.

Късметът му беше да робува, едва да свързва двата края.

— Така ми било писано — добави той, — не на челото, а в тефтерите на Кристя в Хаджиу. Даде ми едно време шест двайсетака. Трупаха се години, трупаха се и двайсетачките. От време на време неговата кокона Дидина ме вика да й посвиря и попея, но той все не ми опрощава лихвата. Лете му работя, есен му свиря и все не мога да му се изплатя.

— Ще ти вземе цигулката, Веселине.

— А! Това не може! Без нея съм загинал! Цигулката ми струва повече от чифт волове.

— Не е там работата, братко Веселине. Не тая чамова дъска струва, а дарбата ти, душата ти.

Него лято след дъждовете житото се беше доста оправило. Кристя прати вест в общината да излязат длъжниците му да връзват снопи и да вършеят. Селяните се опъваха и гледаха мрачно. Кметът се колебаеше. Данциш, фелдфебелът, твърде често отиваше на съвещание в частта си. В деня, определен за връзване на снопите, една седмица след Петровден, чокоинът поръча да дойде Късмета да свири на работниците, та да не гледат толкоз накриво.

Цигуларят не само свиреше, но и пееше добре. Между другото изпя и една стара песен, която беше много прочута на времето, а се харесваше и на Триносия:

Като идат момите

да си белят платната,

също бели лебеди

белват им се краката.

Не се разведриха лицата на селяните, още по-малко на жените.

Ехе, може да са били бели като лебеди краката на момите от Малу-Сурпат някога, когато чокоите сееха по-малко жито и не изкарваха жените на ангария! Жените си седяха в къщи и си гледаха домакинската работа. Тежката работа лежеше само върху гърба на мъжете: ангария по нивите на чокоите, превоз на дърва от гората, ангария за поправка на пътищата, кираджийство и още колко други ангарии…

Стопанките тъчаха през зимата платно и го белеха на лято.

А я ги погледни сега! Изгорели от юлския пек, лицата им състарени, ръцете и краката като сухи вършини — черни и напукани. Черни лебеди, черни им гърдите, черни им устните! Прави бяха да се срамуват от песента на Веселин. А мъжете псуваха чокоите, загдето бяха премахнали и омърсили много от хубавото в живота.

— Я млъкни бе, бачо Веселине — извикаха по едно време някои работници, — ще измрем тука от мъка и тегло.

Триносия забеляза, че Късмета си е оставил цигулката на един сноп.

— Не ми стой със скръстени ръце, циганино, че ще те цапардосам! Не се намираш в твоята колиба, а на чокойска работа. Щом ти плащам, ще теглиш лъка и ще пееш!

Цигуларят изпя вяло няколко танга от града. Но когато Кристя си тръгна към чифлика, Веселин се тръшна на земята, поклати глава и изскърца със зъби.

Стойка Чернец разправяше тая случка една неделя вечер в дома на Уца Аниняска. Беше довел и жена си: те бяха кръстили детето на Настасия и се радваха, че е толкова пъргаво и яко и надвиваше слабата си бледа майчица.

— Не му стига кърмата и ме рита с крачка — оплакваше се Настасия. — Стой мирен, Тасе, спи!

Тасе не искаше да спи: разглеждаше с широко отворени очи събралите се: кръстниците, Уца, старата Вета и Ана, вдовицата на Зевзека, сякаш искаше да ги рисува.

Но когато Чернец продължи разказа си с по-тих глас, детето изведнъж заспа.

— Като привърши връзването на снопите, отива, значи, Веселин да си получи платата според обещанието на чокоина.

„Каква плата? — попитал Кристя. — Нали ми дължиш пари?“

„Тогава приспадни ми четиристотин леи от дълга, господарю.“

„Че на мене ли си свирил? Да ти платят работниците. Ще удържа от тях, от всекиго по нещо, и ще ти дам. Ела другата неделя.“

Отива цигуларят другата неделя:

„Напразно си дошъл, Веселине: още не съм направил сметката на хората, дявол да ги вземе.“

„Аз думам, господарю, да се разбера сам с тях, че сме приятели, а ваша милост да ми приспадне от дълга, защото аз дойдох по ваша поръчка, а не на селяните.“

„А че да видя, да помисля — рекъл Кристя. — Почакай тука малко, докато свърша една работа с Гица Лунгу.“

Останал Веселин и зачакал. Нали е цигулар с остро ухо, разбрал, че Триносия бил нагласил в Букурещ със своята либерална партия да назначат Гица Лунгу за помощник-кмет в Малу-Сурпат. Можели и кмет да го назначат, но Гица Лунгу е неграмотен. Тъй че кмет си остава пак Попеску, а Гица Лунгу като помощник ще върши всичко в общината, както му наредят чокоите. Триносия е забелязал, че хората мърморят и надигат глава. Затова избутва напред Гица: да се кара, да заплашва, да се хваща с тях за гуша.

Връща се Кристя при цигуларя:

„Ти тука ли си бе, циганино? Какво чакаш още? Казах на Гица като помощник-кмет да събере каквото ти се полага от тия, дето връзваха снопи, на които си свирил.“

„А намалението на дълга?“

„То е друга работа.“

Подир още една седмица се разбра, че към сметката на селяните в тефтера е прибавено и плащането на свирнята, а на Веселин са натрупани още лихви: защото бил свирил и не работил през ония дни.

— Да го гръмне свети Илия дано, змия пепелянка да го клъцне! — кълнеше Вета. — Така е. Бяхме и ние веднъж на работа в Дроплите и ни турна такса за свирнята, на мене и на Ана, гаче на нас само свирня ни липсваше. Едва дишахме от жега и прахоляк. Турна ни на сметката по четири леи. А че щом Веселин е свирил, тогава да дадем на Веселин парите. Но ги спря той там, на касата — да му се спрат на гърлото дано! Няма да ми е чудно, ако ни поиска сега и Гица Лунгу по четири леи и ако нямаме пари, да дадем по един кош царевица.

Аниняска се учуди:

— За вярване ли е такава нещо?

— От такъв човек всичко можеш да очакваш. Няма да смее да иска от яки мъже, но от сиромаси и вдовици ще вземе. Хора като Лунгу и Триносия са по-лоши и от пладнешки разбойници.

— Ще отида при Гица — ядоса се Стойка Чернец — и ще го предупредя да не се държи душмански със селото, защото зле ще си изпати. Държи с чокоина, забавя оземляването, наредено от закона, назначава и разтурва комисиите. Замазаха очите на неколцина с десетима хектара оттука, от Хаджиу. „Сиромасите да почакат!“ — крещи. Възгордял се е, надул се е, ама ще се пукне!

Вета отвори широко очи и зашепна потайно:

— Сестра ми Кица разправяше, че в четвъртък срещу петък сънувала сън: уж Гица умрял и ние го караме на гробищата, вали дъжд, аз и тя хем го оплакваме, хем се смеем.

София, кръстницата, прекръсти бързо три пъти детето.

Ана попита:

— Не бях ли и аз там? Какво ти каза Кица?

— И ти беше, и ти го оплакваше.

Ана Зевзечката се развесели.

Вързаното със синджир куче се разлая настървено, но бързо се умири. Чуха се стъпки и гласове. Настасия стана и отиде в съседната стая, като носеше внимателно детето. Бяха съобщили, че нея вечер ще дойдат у Уцини брат й Маноле Рошиору и двама мъже от тяхното село, демобилизирани неотдавна. Тия двамата бяха пристигнали същия ден и носеха вест от Кокор: писмо с пет печата. Носеха го двамина: ако се случи нещо на единия, да го вземе другият и да го предаде или на Настасия, или на Аниняска. Бяха пристигнали и други такива писма, по други мобилизирани. Настасия се вайкаше, че само „нейният“ не си идва. Сега тя чакаше с разтуптяно сърце и с Тасе в ръце до открехнатата врата. Ръцете й бяха заети и не можеше да отрие бликналите си сълзи.

В голямата стая, дето бяха другите, отекнаха стъпки и силни гласове. Но гласовете веднага утихнаха. С брата на Уца влязоха Григоре Алиор и Симеон Пескару.

— Носите ли писмото? — попита кръстницата Уца и намигна към вратата на съседната стаичка.

— Носим — отговори Алиор.

— Какви новини?

— Добри.

След тия думи Настасия не чу повече нищо и почна да се притеснява, очаквайки всеки миг скъпия дар.

— Митря е в болница — шепнеше в това време Алиор на Аниняска. — Беше и през пролетта, но не ви съобщи, да не се изплашите. Бяха му се забили в лявото бедро няколко парчета от снаряд. Стоя петнайсет дена, докато го лекуваха докторите. Бяха му казали да остане още, но не щя — поиска да отиде веднага на фронта. Нямаше търпение, нещо го тласкаше… Напоследък почна да го боли оперираното място: беше забрало отвътре. Взеха го лекарите отново на лечение и казаха, че няма да го пуснат, докато не го излекуват напълно. Намериха му още две парченца, колкото игла. Видяхме го на тръгване. Сега е добре. Щом го пуснат, ще отскочи до вкъщи. За всичко пише в писмото, което донесохме.

— Много се радвам — отговори с по-висок глас кръстницата Уца, за да се чуе в съседната стая. — Извинявайте за малко, докато донеса ракия и мъничко хляб и сланина.

Аниняска се втурна при Настасия и мушна в ръцете й писмото е петте печата.

— Добри новини, моето момиче.

После отиде в килера.

Настасия разкъса трескаво печатите. Зачете. Отначало побледня, очите й отново се напълниха със сълзи, после малко по малко се успокои.

Страхът й премина, сърцето й се умири. Митря я уверяваше, че ще си дойде много скоро. Някоя вечер или някоя сутрин ще застане изведнъж на прага пред нея. Дотогава — да му пише как е детето.

Затвори очи и видя Митря като наяве: беше протегнал ръце и тя му подаваше детето — най-скъпия неин дар.

Известно време стоя замислена, озарена от това видение, после бързо изтри сълзите си и седна на масичката да му отговори.

По онова време малцината грамотни младежи в Малу-Сурпат бяха свикнали да употребяват в любовните и в приятелските си писма заучени формули в стихове. Известни бяха на всички, знаеха ги наизуст.

Вземам молив да ти пиша — и сърцето ми въздиша…

Или:

Пиша ти с любов и радост — за утеха и за сладост,

и ти пращам без преструвки топли сълзи и целувки.

Тия и други такива изрази заместваха известния по-стар и забравен вече шаблон:

Преди всичко желая, щото краткото ми писъмце…

Така беше започнал първото си съчинение и Митря. Но оттогава мина много време, а нещата на тоя свят непрекъснато се менят.

Някои пък, между които и Настасия, заимствуваха за писмата си стихове от книгите, и най-вече от неписаната народна поезия.

Тъй че любимата на далечния Митря си беше приготвила от по-рано любовния укор, та нямаше какво да се замисля много-много. Нея не я интересуваше нищо от онова, което се шепнеше в съседната стая: недоволствата на сиромасите, злините на Триносия, подлостите на Гица Лунгу, размириците, които се подготвяха. Започна — и изведнъж потъна в някаква вечност, в която имаше само две същества: тя и Митря.

Не ми пращай, драги бачо, по другари и познати, толкова любов оттам, а си ми ела ти сам. Много се загрижих, като научих, че си болен в болницата, но сега много се радвам, като ми пишеш, че скоро ще си дойдеш. Тасе е хубавец и здравеняк и расте с дни. Много си ми домилял…

И Настасия написа на мъжа си още много други работи, като си представяше, че той е при нея, че не му ги пише, а му ги нашепва.