Михаил Садовяну
Митря Кокор (19)

Деветнадесета глава

Ражда се нов гражданин на света.

Към пролетта на четиридесет и шеста година голяма беда слетя хората в Малу-Сурпат и околните села, каквато отдавна не беше ги слетявала. Още предишната пролет немците бяха опустошили всичко, откъде бяха минали. Да беше станала поне зимницата и да не беше сега тая суша!

По липса на влага на много места житото беше поникнало като брада на кьосе: тук един стрък, там друг. Появили се бяха и хиляди плъхове, които отвличаха зърното от браздите в дупките си под земята. Усещаха и тия гадини, че идва голям глад.

Навалили бяха по села и колиби и още по-опасни плъхове — с два крака: непознати пришълци и бездомни скитници. Едни диреха да купят брашно, други продаваха иконки и книжлета, влизаха в къщите на селяните и разпространяваха разни слухове. Те разправяха, че беди и смърт са надвиснали над хората, откак болшевиките са се надигнали и заклали своя цар и заковали вратите на светите църкви с пирони. Сега избивали господарите, отвличали децата и ги пращали из пущинаците. Преследвали християните, оставяли ги да мрат от глад и ги карали да пасат заедно с добитъка. Променяли стария ред и дето отидели, слагали знака на сатаната. Искали да променят и у нас всичко и затуй господ щял да отвърне лице от хората. Нека хората четат „Сънят на света Богородица“ и „Чудесата на преподобния Сисой“ и да се покаят.

Някои по-будни селяни, които не коленичиха пред поп Нае и не му плащаха за молитви, се смееха. Празни приказки, казваха те, празни приказки, измислени от партията на чокоите. Премного е избуяло в нашата страна това проклето семе; те от години наред, откакто се помни клетото сиромашко простолюдие, се тъпчат и гоят от нашата кръв, а сега ги е страх, че може и над техните глави да се разрази бурята на правдата световна и да ги провали в дън земя, та да се отърве страната от тяхната напаст.

Стойка Чернец обясняваше към какво се стреми комунистическата партия. „Да няма експлоатация на човек от човека! Тая партия си проправя все по-широко място в управлението на страната и натиква във все по-тесни кьошенца вчерашните изедници. Ще разпределят земята, ще създадат справедливи закони. Идват вече — казваше той — сведения за истинското положение в Съветския съюз. Пристигат оттам наши хора, които са видели с очите си новия ред на Изтока. Там чокоите и незаконно забогателите ги няма вече: радват се на слънцето само работниците, които държат сърпа и чука. Там някогашните роби сега са господари. А тия скитници и търговци на икони са платени слуги, които заблуждават народа да си остане в блатото на лъжата и в мрака на робството. Че ако там е тъй, както казват те, щяха ли да се дигнат с такава сила народите в Съветския съюз, че да бият немците, както ги биха, и да ги гонят, както ги гонеха, та да ги натикат чак в бърлогата им? Тая войска знае защо се бие, тая войска е от фабрични работници и селяни, непобедима войска е, защото брани своето благо!“

Един неделен ден край село се срещнаха чокоинът Кристя и Гица Лунгу. Чокоинът беше с кабриолет и веднага спря алестия кон с разпиляна грива и дълга опашка.

Полето димеше на утринното слънце, което блестеше надалеч. От върбите при кръстопътя се носеха призивите на гугутките.

— От Великден не съм те виждал, Лунгу — каза чокоинът с укор. — Имаме да поговорим за това-онова.

— Все се канех да дойда — отговори мелничарят, — но съм сам и съм затънал до гуша в работа. Сега отивам на църква.

— А аз и за това нямам време — засмя се горчиво Кристя. — Моята църква е при Овчи кладенец. След дъжда през миналата седмица виждам, че житото се оправя.

Мелничарят се прекръсти:

— Може пък да се смили господ над нас.

В неделя до обяд Гица Лунгу имаше оброк. Обрекъл се беше отскоро, откакто говориха с отец Нае за световните работи и за човешкия живот.

— Дойде ни до главата и тая напаст — плъховете — тях в края на зимата, та изпомряха с хиляди. Колкото останаха, тръгнаха надолу по Лиса. Казват някои, че и друг път се е случвало такова нещо. Ще рекат да минат Дунава и ще се изподавят. Мислех да дойда в Хаджиу да ви доложа за някои въпроси, които не ми харесват. След този мор сега пък друга се е завъртяла над нашите селяни.

— Политиката, зная — потвърди Кристя. — Казаха ми от общината. Циганите, когато са гладни, свирят и пеят! Тия пък се събират и оправят държавните работи.

— Смятат, че ще им се даде земя. Такива слухове се носят, откакто дойде новото правителство. Щели да вземат от богатите, че да дадат на бедните! Значи, да работя и да се трудя аз цял живот, за да турна нещичко настрана, и да дойдат некадърните, мързеливите и простаците, да го изплюскат като на помен. Има между тях и подстрекатели. Познавам аз от миналата година един Стойка Чернец, оня, дето има брат казанджия. Той, Войку комунистът, дава наставления на тогова. Събират се у Стойка в къщи неколцина, които си казват, че са партия. Като ви кажа кои се събират там, ще се почудите. Идва ми да река аз една приказка на място, но е неделя, тръгнал съм на църква, та не приляга.

— Любопитен съм да чуя — заинтересува се господин Кристя.

— А че отива там Григоре Мъндря, Ана, дето й казват Зевзечката: сега е поумняла малко. Лае Сиромаха.

— Тоя Лае ми беше слуга, воловар. Хвърли тоягата и си отиде. Дадох го под съд. Ще го гоня с жандарми. И кой още?

— Има един Аурика Турбату, върна се от войната с дървен крак. И друг инвалид, без ръка, Тудор Гърля.

— Трябва им и един сляп — засмя се чокоинът.

— Има и такъв — сляп с дясното око: Иримия Васкан. Беше сержант в пехотата. Дойде да мели. Половин чувал. Все ме стрелкаше със здравото си око. Рекох да го поукротя. „Иримия — рекох, — няма да ти взема уем.“ — „Вземи, вземи — казва, — то е право на мелницата.“ — „Добре, Иримия“ — рекох. Да ви кажа право, господине, сякаш ме прободе със здравото си око. Не ми се ще да го срещна нощем, когато се връщам самичък в къщи. Има и един Ница Немия. И други. Събират се и правят заговори.

— И срещу тоя Ница Немия съм завел дело — намръщи се Кристя. — Ще гоня и него.

Гица Лунгу се почеса по врата.

— Какво да ви кажа? Аз думам, господине, да ги пооставите засега. Простият прост ще си остане. Лош вятър е задухал, но ще мине. Тогава ще ги стегнете в менгемето. И аз имам сметки с някои от тях, но ги оставям. Омекнал е и фелдфебелът Данциш. Май го е страх. А неделен ден идват от града или от Букурещ и нагледвачи.

— Какви са пък тия?

— Идват работници, изпратени от тяхната партия, да им поправят плуговете и сечивата и най-вече да ги съветват за това-онова. Те ги надумват, че ще получат земя от тия, дето имат. Да ви кажа, господине, боя се. Затова рекох, че не бива много да ги притискате. Е-хе, едно време беше добре. От мисли и ядове, господине, съм се стопил. Претеглих се на кантара в мелницата: изгубил съм девет кила.

— Ще ги изпозастрелям! — изрева гневно Триносия.

После се успокои.

— Някои от тия работи научих от Попеску, кмета. Но той не изглеждаше уплашен като тебе, Лунгу. С новото оземляване, за което се говори, ще я караме кротко — казва той, — додето станат други промени: старите партии се държат здраво. Това е вярно; трябва и ти да го знаеш.

— Кметът и той се върти натам, накъдето духа вятърът. Попеску няма какво да загуби. Но да видите вие и още нещо: наежили са се и жените. Като излязат да белят платно по Лиса, бистрят и те политиката и се карат. С жените е още по-тежко, защото по-лесно пощуряват. Какво претеглих аз с моята балдъза Настасия?… И тя е една беля! Обещах й два погона, тъй да се каже, от нейната зестра. Още не е задомена, ама и то ще стане, ако се върне оня непрокопсаник, брат ми Митря.

— Не се ли е върнал още?

— Не е. Още е на война. А тая Настасия ще роди, без да е венчана; за резил стана на цялото село. Да й дам, рекох, да се отърва. Сега съжалявам. Настани се в нивата, която й дадох. Помогна й Чернец да изоре и да засее. Поправи и Чернец и една колиба. С нея е и Аниняска, да я наглежда, че е навирила корем до устата. Работи като луда, нескопосницата, не можеш я позна. И чака своя Митря. Просто подигравка. Като изляза из полето, избикалям. И тая Настасия се надява на партията. Как да не се пукнеш, господине?

— Няма да се пукаш, Лунгу — отговори мрачно Кристя. — Ще доживеем и ще видим.

— Има и други работи, господине.

— Не искам повече нищо да чуя, Гица. Омръзна ми. Ела у дома да поговорим и да ти кажа аз какво има да се прави. Преди всичко ще наредя да се заведе срещу тоя Чернец дело за нарушение на закона, та да го укротим.

— Няма да се укроти той, държи се здраво.

— Не ми се вярва. Както ти казах, има и други партии, с които сме живели досега. Ще ги дигнем пак на крака. Аз работя с либералите, които също са в правителството. Какво правят те? Да не мислиш, че пасат патки? Не пасат патки — имат и те интереси. Ти карай с партията на национал-църънистите: и те имат свои хора в управлението.

— Така е, не трябва да стоим със скръстени ръце, защото тия нехранимайковци ще ни изядат главите. Ще дойда у вас, както ми заповядахте. Не знам какво ще правя и аз с моя брат. И от него идват слухове. По-добре да ми дойдеше за него друга вест, боже, прости ме, че да се успокоя.

— Страх ли те е от него? Остави го на мене.

— А че знам ли? Така, значи, ще дойда у вас.

Разделиха се. И двамата мърмореха. Чокоинът препусна с лекия кабриолет към Дроплите, а мелничарят влезе в селото.

На едно място, дето селският път леко възлизаше по високия бряг на Лиса, Гица Лунгу се спря и погледна селото, струпано около църквата. Отвъд реката, по хълмовете на запад, се простираха нивите на селяните.

Беше дума да се направи един здрав мост. С тия кръстосани гнили дървета, току-виж, селото пак остане откъснато от града, като придойде реката. А, пази боже, могат и жертви да се дадат, както се е случвало.

В селото непрекъснато се говореше за мост от камък и бетон. Но общината бедна — с какво да го направиш? Обещанията на префектите до изборите си останаха обещания, отлитащи като пухчетата на глухарчета. Хората не щат да дават волни пожертвования. Да дадели богатите! Те, богатите, ще дадат своя дял, но да видят най-напред, че се събира нещо от другите.

„Какво ще събереш от едни дрипльовци?! — засмя се Гица Лунгу в себе си. — В края на краищата ще се кара още известно време с тоя изгнил мост, додето пак се удави някои.“ Ето, спомни си, че попът му беше говорил за парастас и помен на старите. За седемте години им направи помен, за деветте — пак; сега казва, че трябва и за дванайсетте. Поп Ное не си забравя сметките, записал ги е в тефтера. „И тъкмо тая година, когато ще трябва да се харчи за умрелите, взе, че ми хрумна да дам двата погона на тая развратница, дето ни направи за смях! Ама и това е политика: да се запушат устата на хората.“

По дяволите! Как ще я запушиш, когато тая Уца Аниняска изкара момичето пред очите на всички?

„Видя ли какво направи, Гица?“ — звучеше в ушите му упрекът на жена му.

„Вярата й мръсна на тая сврака!“ Мелничарят удари с тоягата по земята. Ето как го кара Станка да ругае, когато отива в църква да вземе светата нафора.

Между многото грижи и работи мелничарят имаше предвид и това. Мислеше как да се отърве поне наесен от тая беля с нивите.

Вървеше сърдит към църквата, като леко влачеше обувките си. Беше в новите си дрехи от бял шаяк. Жените, които минаваха моста на Лиса, за да отидат към своята „църквичка“, го видяха отдалеч и почнаха да го кълнат като душманин.

Тяхната „църквичка“ беше на края на Настасиината нива край едно поточе, което течеше откъм северните хълмове под сянката на стари ясени. По всички тия хълмове, проядени днес от пороищата на дъждовете, едно време е имало гора. От тоя усамотен остров беше останал само глинестият Фрасинет^[1], който не се беше дал на хората да го завладеят. Тук-там под старите ясени имаше трънливи храсталаци. На полянката накрай нивите, близо до поточето, Настасиините родители си бяха направили колиба от клонаци. Всяка пролет колибата трябваше да се поправя, защото през есента и през зимата, когато там нямаше никого, понякога в нея се отбиваха скитници. По време на пролетната оран Стойка Чернец помогна на жените да натрупат нов клонак и да покрият с тръстика лекия заслон.

Към Аниняска и Настасия се бяха присъединили и Ана Зевзечката, и Вета, сестрата на баба Кица. Двете водеха двама братя: Ана — Тудосе Лаю, дето го изядоха вълците, наречен Зевзека, от него й остана като наследство прякорът; а Вета — Раду Лаю, който не се върна от войната в 1917 година и не се чу вече нищо за него. Имаха и те малко земя до Настасиината, колкото можаха да получат за децата от роднините на мъжете си. Сега тия деца бяха мъже, пратени и те на война, отдето можеха да се върнат само имената им и споменът, че са живели и страдали някога и те в Малу-Сурпат.

По искане на кръстницата Уца в колибата се настаниха и Ана, и Вета, за да бъдат в помощ, ако стане нужда. Защото такъв е светът: едни умират, други се раждат, а това момиче, Настасия, си чакаше часа. Докато имаше работа около царевицата и лехата зеленчук откъм Фрасинет, кръстницата и кръщелницата стояха повече време в колибата. В празничен ден или когато времето биваше лошо, отиваха в село. До Малу-Сурпат нямаше повече от два километра. Можеха да отскочат до къщи и през деня. Но те обичаха да стоят там на зеленина и на спокойствие. Затуй наричаха това място „църквичката“.

В поточето се оглеждаха високите върхове на ясените. Из храсталаците вдигаха врява всякакви птичета. Имаше и няколко авлиги, и няколко коса. За известно време беше долетяла и една кукувица с другаря си; после си отидоха, след като снесоха яйцата си по чужди гнезда. Вета и Ана казваха, че миналата пролет били дошли и два славея. Сега имаше само един. Макар и уморени от работа, понякога го слушаха нощем на светлината на месечината. Настасия стоеше в сянката, да не се вижда как блестят сълзите и. Но се чуваха въздишките й.

Тя беше отслабнала. Само очите й бяха останали хубави.

Отслабнала беше от работа, от грижи и от копнеж.

Когато по пладне сядаха под ясените и запалваха огън, за да направят мамалига, стариците приказваха надълго и нашироко за щяло и нещяло. Настасия стоеше унесена. Препрочиташе наум като молитви писмата, които беше получила от Митря. Бяха единайсет. Чакаше дванайсетото.

Настасийо, скъпа, бъди умна, чакай ме с търпение. Приготвил съм ти ботушки, забун и вълненик като тукашните, трансилванските, с тях да бъдеш на венчавката.

Часът дойде съвсем неочаквано, в сряда през първата седмица на юни. Новият кандидат за гражданин на света беше толкова нетърпелив, че стовари майка си на земята в колибата сред страшни болки. Нямаше време, а нямаше и как да отведат горкото момиче в селото. Кръстницата Уца прати бързо Ана у Чернецови да доведат веднага София, жената на Стойка, която разбираше от тия работи.

— Да донесат и една тухла! — добави настойчиво Аниняска. — Мислех аз, че може да се случи неочаквано, и сме приготвили всичко тука, в колибата; но за тухла забравих. Една голяма зидарска тухла.

Настасия се беше поуспокоила за малко и дори се засмя и попита какво ще зидат с тая тухла. Още докато питаше, болките отново я хванаха. Ту я оставяха, ту я свиваха, докато пристигна каруцата с баба София и Чернец, който припряно караше конете.

Не бяха намерили тухла. Къде ще намериш тухла в тая бързина?

Аниняска се вайкаше, хванала се за главата. В Малу-Сурпат имаше обичай, откакто бяха запомнили бабите, да се слага под кръста на жената, обхваната от родилни болки, една тухла. Защо — никой не си блъскаше главата да разбере. Така. Може би, за да има върху какво да се изопне родилката при освобождаването.

— В колибата има втвърдена от времето купчина пръст от мравуняк — каза Вета, жената на Раду-Лаю, — да подложим нея на горката Настасия.

Настасия пищеше продължително от болки, сякаш я колеха. Около нея се суетяха четирите жени. Едната с дървеното масло, другата с ножици и копринения конец, третата с ведро вода, четвъртата държеше болната под мишниците и я милваше.

Тук трябваше да бъде и Митря. Обичай беше също по време на най-силните болки да присъствува и виновникът, та жената, която се мъчи, да го удря с юмруци, да го дращи и да му разтърсва главата.

— Оня, дето й направи белята, е далеко — рече Ана Зевзечката. — Ако беше тука, по-лесно щеше да се освободи, горката!

Стойка беше завързал конете по ясените и чакаше оклюман край огъня. На него не му беше позволено да участвува в такова тайнство. А беше тихо като по време на принос. Горе в гнездата си гугукаха гургулици, авлигите подигравателно си подсвиркваха.

— Тия предварително казват какво ще бъде името на детето — обясняваше Вета като най-стара от всички присъствуващи.

— Сякаш човек умира — прошепна Стойка Чернец, като се ослушваше. — А майстор Войку, брат ми, беше казал да се приготвим с доктор и с всичките там работи, каквито има днес за облекчаване на такива мъки. Бабите се смеят: те знаели по-добре. „Само Адам и Ева, нашите прадядовци, майка, са дошли на свят без женски мъки.“ Приказки!

По залез-слънце страхът в колибата премина. Във Фрасинет стана тихо. Един кълвач затрака като клепало. В Малу-Сурпат беше дошло на свят още едно момче. Очите му бяха черни, приличаше на баща си. То ритна майка си и изкряска на бабите, когато му отрязаха пъпа.