Михаил Садовяну
Митря Кокор (18)

Осемнадесета глава

Майсторът казанджия Войку Чернец идва по работа в Малу-Сурпат.

Живееше в Букурещ един нелегален борец — казанджията Войку Чернец, брат на Стойка. Прогонен от сиромашията от Малу-Сурпат, тласкан от тегло на тегло, той бе станал квалифициран работник и влезе в партията. Беше мъж с мрачно лице с гъсти вежди, шегаджия, но без сам да се засмива.

Когато го арестували първия път, съдията го попитал подигравателно:

— Познаваш ли вашите философи бе? Чел ли си ги?

— Да бе — отговорил веднага казанджията, — познавам ги, чел съм ги.

— Как смееш да отговаряш така? — настръхнал съдията. — Обиждаш ме.

— Че и ти ме обиждаш. Казваш ми „бе“, като че ли сме пасли заедно овцете.

— Хайде, хайде, не бъди нахален, да не обърнем другия край. Отговори, Чернец, кой философ си чел?

— Чел съм Кант.

— Кант ли? Не съм го чувал. А какво казва тоя твой философ Кант?

— Хубави работи казва: че всички роби по земята, без разлика на народност, са братя.

— Той ли те научи да лепиш нощем афиши? Той ли ти ги даде? Знаеше ли ти какво съдържат?

— Първо, Кант нищо не ми е давал. Второ, не съм лепил никакви афиши. Трето, нощно време не мога да ги прочета, защото е тъмно.

Съдията отбелязал в протокола името на философа. Прокурорът споменал за Кант в обвинителната си реч. Адвокатите на защитата се въздържали да обсъждат учението му.

През черните затворнически години Войку Чернец се държеше със зъби за живота: сутрин правеше гимнастика, търкаше се със студена вода. В затвора обогати знанията си. Когато го пратиха в карцера на Дофтана за бунт, дванадесет месеца не легна на цимента, за да не се простуди. Спеше клекнал в един ъгъл, с ръце, скръстени върху коленете. Ядоха го въшки, чак под кожата му се бяха заврели. Самотата беше изсушила душата му. Но се държа смело, вярваше в комунизма и се спаси.

Някои другари не разбираха защо Войку бе споменал пред съдията името на един непознат философ. Естествено не ставаше дума за Кьонигсбергския самотник.

— Разбира се, че не — отговори Войку, без да се усмихне. — Аз говорех за моя приятел Филип Кант от Галац, който беше по-стар от мене и ми беше учител. Не съм го забравил и до днес и понякога отивам на гроба му.

След като излезе от затвора през август 1944 година, той обръсна брадата си и се подмлади.

„Бате Войку“, както му казваше Чернец, орачът от Малу-Сурпат, получи един ден в партийния комитет писмо от свой млад ученик, когото смяташе за загинал в Русия.

Зарадва се. „Гледай го ти, моят Флоря Костя е жив!“

Писмото беше тръгнало някъде от фронта в Чехословакия. Предадено било на един другар, Фаркаш Ендре, който стигнал с него до Орадия. От Орадия го отнесъл до Брашов друг другар. Маркус Фогел. А от Брашов го донесе Илие Хангану, монтьорът, който го и предаде на адреса.

В писмото Флоря Костя казваше:

Бате Войку,

знай, че в пъкъла, в който ни вкараха, си спечелих един дървен крак, на който се радвам, защото ще потропам с него на портите на Берлин.

Разправяше и други работи за войната и за немците. И по-нататък:

Имам аз тука един селянин от Малу-Сурпат. Знам, че и ти си оттам и че имаш в Малу-Сурпат брат или братовчед, когото моят другар казва, че познавал.

Много тегло е претеглил моят другар Митря Кокор — знаеш какво може да си пати един сиромах у нас на село: и мъки, и бой, и подигравки. Заканва се, ако се върне жив и здрав, че ще смъкне кожата на техния чокоин там, че да му легне сърце на място.

Казва тъй, за да му олекне на душата, защото има и друго. Има си една мъка, една годеница, останала на грижата на брат му, мелничар. След като присвоил неговата част от бащината му земя, тоя мелничар се полакомил и за зестрата на девойката, сираче, сестра на жена му. Мелничарят и жена му се държат зле с момичето и го пъдят, горкото.

Помислих, че може да имаш случай да си отидеш на село. Та да се застъпиш за това нещастно момиче, годеницата на Митря. Няма горкият спокойствие ни денем, ни нощем, не му стигат другите мъки, които понася войникът на фронта. Не е зле поне да съобщиш на брат си, той да се заинтересува.

Отправям ти тая молба, бате Войку, защото Митря Кокор е от нашите. Като пленник видя всичко в Съветския съюз, бяхме заедно. Нямаше вече нужда да довършвам учението, което бях започнал с него, той се справи самичък. Та казвам да му помогнем като на истински другар, това той ще докаже.

В писмото се казваха и други добри думи за Митря. Майстор Войку сви рамене. Беше затънал до гуша с обществени работи и най-вече с организационни въпроси. Къде ще върви сега в Малу-Сурпат да оправя неволите на някакви младежи?

Остави писмото настрана. След известно време се получи друго, в което ученикът го питаше за здравето и добавяше, че той и Митря са живи и здрави. Значи, и Митря беше станал един вид ученик и приятел на майстора. Друго нищо не се казваше в писмото.

„Голям дявол е тоя мой Флоря! — каза си майстор Войку. — Познава ме. Тропа с дървения си крак не само по портите на германските крепости.“

„Ти тропаш и на вратите на моето сърце! — отговори му. — Добре, ще видя.“

Турна и второто писмо настрана. Минаха много седмици, докато майстор Войку намери време и повод.

Един ден през февруари 1945 година Стойка Чернец отвори вратнята на Аниняска и пусна пред себе си по пъртината в затрупания със сняг двор един непознат човек с шуба и островръх калпак. Жените, които гледаха през прозореца, се уплашиха от очите на непознатия с нависнали вежди и от безбрадото му лице, издялано като от камък, и се дръпнаха назад.

Настасия се завайка и закърши пръсти:

— Кого ли води Стойка? Какво може да бъде? Какво ли се е случило?

— Ела на себе си, Настасио! — смъмри я кръстницата Уца. Но и нейното сърце биеше неспокойно. — Не може да има нищо лошо. Стойка е наш приятел.

Настасия проплака:

— Олеле, кръстнице, да не е най-лошата новина! Като се събудих тая заран, играеше ми лявото око. А нощес сънувах Митря.

— Лошата новина ще ти я донесе пощаджията, жандармът или мелничарят, моето момиче.

— Сънувах Митря, кръстнице, той се смееше.

Някакво безпокойство жегна и Уца. Смях насъне показва скръб!

Стойка Чернец и другарят му си отърсваха снега вън на прага. Вързаното куче излая лениво два пъти и замлъкна.

Кръстницата Уца се учуди.

— Защо не се спуща кучето отгоре им?

Настасия прошепна:

— Щом излая, непознатият му се обади и Гриву млъкна…

Аниняска си оправи забрадката, хвърли поглед в парчето огледало, намъкна обувките си върху вълнените чорапи и излезе в пруста да посрещне гостите. Успокои се още от първите думи на непознатия.

— Добър ден и добро ви намерило!

Настасия си закри очите с ръце и опря чело о камината. Беше слаба, посърнала и засрамена: понаедряла беше в кръста. Непознатият я измери с бърз поглед и отново се обърна към кръстницата:

— Познаваш ли ме, Уцо?

— А че… сякаш… — едва промълви стрина Уца, като се усмихваше на някакъв далечен спомен. — А! Майсторът, братът на Стойка. По едно време имаше брада… Сега сякаш си друг…

— Все Войку съм — засмя се майсторът. — И все пак имаш право: онзи, някогашния, го няма вече.

Тя наведе глава и въздъхна, без да разбере какво искаше да каже.

— Хубавело — продължи майсторът весело, — кажи къде можем да свалим дрехите? После ще се поразговорим.

Аниняска струпа веднага дебелите дрехи на края на едно легло, близо до печката. Като минаваше и се връщаше, тя леко побутна с лакът Настасия. Девойката се разплака и раменете й се затресоха.

Майсторът беше облечен в сиви кадифени дрехи. Полуобърнат към Настасия, той изглеждаше малко смутен. Поглади с дясната си ръка прошарената си, ниско остригана коса, а с лявата извади от джоба си лула. Напълни я с тютюн, извади запалка и щракна. Девойката откри едното си око и с любопитство се взря в малкото чудо в ръката на непознатия. Стойка се приближи до нея:

— Има новини от Митря…

Тя дигна глава и погледна светлата зима навън. После пак се разрида.

— Хубавело, кажи на момичето да се не срамува… — рече кротко майстор Войку.

— Чуваш ли, моето момиче? — засмя се стрина Уца. — Хубавело! Така ми казваше той едно време. Сега се шегува на стари години.

Девойката продължаваше да плаче.

Майсторът пусна две струи дим през ноздрите си и вдигна двете широки като стрехи и все още черни вежди.

Така е… старите спомени на едната и неотдавнашният срам на другата са въпроси по-важни от пропадането на царства и световни войни…

— Имате ли новини от момчето? — попита той Аниняска.

— Да. На два пъти прати и пари.

Девойката проплака:

— Отдавна не съм получила писмо.

— Откога?

Настасия отново се разрида.

— От една седмица — отговори Аниняска. — Сега на фронта няма никаква опасност.

Настъпи кратко мълчание.

— Да донеса нещо да се почерпим — завъртя се Аниняска на мястото си.

— По-после, по-подир, Аниняско — успокои я майсторът. — Почакай. Дойдох в Малу-Сурпат по мои, политически работи. Но един мой ученик, приятел на подофицера Кокор, ми беше писал за някои неприятности на момичето. Като минавам насам, рекох си, ще видя каква е работата. Отидох първо при брат си Стойка. Той ми разправи това-онова. После отидохме двамата на мелницата.

Настасия избухна в плач и се строполи на пода:

— Изпъдиха ме на студа навръх Богоявление!

Аниняска я прегърна през рамо и почна да я милва.

— Казаха ми, че момичето е тука — продължи майсторът. — Дойдох да я видя. Но преди туй попитах Лунгу за нивите на брат му. Това било, онова било… Че срещу тия ниви бил дал и наддал на брат си. Че щели да си уредят сметките, като се върне Митря, ако се върне.

— Чувате ли, добри хора? — завайка се стрина Уца, като клатеше глава над девойката.

— Като стана дума за момичето…

Настасия се нажали още повече, но сдържа плача си, за да чуе.

— Като стана дума за момичето… — продължи майсторът.

— Знам, знам — потрепери от възмущение Аниняска. — Че посрамила къщата им, че е в устата на цялото село, че щяла да роди незаконно дете. Какво значи това? Дете, родено от любов! По-законно, по-добро от това може ли да има?

— Имаш право, имаш право — успокои я казанджията. — Нашият закон закриля детето.

— Как смее той да каже такава дума? — кипна отново стрина Уца. — Гърлица да го загърли! Устата му да изсъхне дано!

Настасия се измъкна от нея, повлече се по колене към непознатия и вдигна ръце.

— Ой — зажали се тя, — как ме клеветиха, как ме очерни селото за детето ми!

Майсторът я хвана за ръка и я вдигна:

— Новият закон, хубаво момиче, ще закриля детето ти!

Очите на хубавото момиче бяха зачервени и изпъкнали като глави лук.

— Аз казах на мелничаря — продължи строго майстор Войку — да не се радва на смъртта на брат си. Той има наследник, който ще подири правото си.

— Момче ще бъде! — каза Аниняска с ръце на кръста.

— По-добре момиче — сякаш се зарадва майсторът, — защото няма да ходи на война и ще ражда и то деца. Та както ви казах, говорих на мелничаря за венчавката на девойката, после за това, онова и го заплаших. Обеща на Настасия два погона^[1] от нейните.

— И това е добре — въздъхна Аниняска.

— Ще се заловим здравата и ще я работим! — извика изведнъж Настасия.

Майсторът я загледа с каменното си лице, докато тя разбра каква ще й бъде работата на лято и пак се засрами, но тоя път по-малко.

Намеси се в разговора и Стойка Чернец.

— Идва лято, времето си тече, бате Войку. А аз знам каква мъка е на душата на Митря. Да си дойде по-скоро. Аз мисля, че омразата не трябва да остарява.

— Абе у някои — засмя се майсторът — омразата е както виното: колкото остарява, по-силна става. Какво, смешно ли ти е?

— Не ми е смешно, бате — заоправдава се Стойка. — Може би имаш право. Добре казваш и добре направи. Само че не бива да вярваш на обещанията на Гица Лунгу.

Казанджията се навъси:

— Мислиш, че ме лъже ли?

— Мисля, че те лъже. Ще отиде, ще се разбере с чокоина и ще постъпи другояче.

Майсторът се позамисли, сякаш претегляше думите си:

— Възможно е. Тогава да го оставим, Стойка, да изпие виното на омразата, за която говорихме.

В стаята изведнъж притъмня. При тия думи у присъствуващите премина трънка. В сухия и равен глас на майстора сякаш трептеше отзвук от миналите му страдания.

— Неправдата беше тяхната дума, правдата ще бъде тяхната чума… — промълви той, като изтърси лулата си в огнището и пак я напълни. — Какво гледаш и какво чакаш — усмихна се той на Настасия и извади запалката. После я турна в джоба си, без да запали лулата. Девойката сви устни. — Казах на хората в общината и на тия в участъка да внимават — продължи Войку. — Таласъмите се събират и гласят да се надигат срещу новия ред. Да ги разгонят: махайте се, духове нечестиви, вече се съмва!

— Те не чуват, бате! — възрази пак Стойка.

Майсторът стисна устни и очите му потъмняха.

— Нека. Една кожа имат само. Но да оставим това. Дойдох, видях и ви оставям Стойка да бди и да наглежда. Когато стане нужда, той знае къде да ме дири.

— Сега вече да донеса ли? — засуети се пак Аниняска. — Заклали сме прасенце. Имаме и винце.

— Недей, хубавело, защото всичко ще изядем и изпием.