Михаил Садовяну
Митря Кокор (17)

Седемнадесета глава

Мелницата на кулака мели зърно, приказки и ядове.

Настасия се върна в мелницата, изпълнена с вяра, сякаш в нея беше цъфнало някакво цвете. Но цветето на радостта скоро повехна без слънцето, което го беше топлило. Очите на бай Гица със сини кръгове и зачервени клепачи я дебнеха. Сестра й Станка едва сдържаше още скритите си нокти. Сутрин шеташе и помагаше в домашната работа, колкото тя смяташе, че трябва срещу храната и подслона, който й даваха. Вече не мислеше за правото си върху бащините ниви. Те бяха във властта на Гица Лунгу, който бе стъпил върху тях като мечка, кога разкъсва юничка. Никой не можеше да ги измъкне от лапите му. Според нея само Митря можеше да стори това: така беше се налял и израсъл тоя мъж. Достатъчно беше да го погледнеш, за да познаеш, „че го е майка раждала, а не кокошка снасяла“, както казва баба Кица. Старата жена отдавна бе забелязала у него силата, която сега се беше проявила — още през оная есен, когато лежа пребит в Дроплите и надви смъртта.

Следобед девойката се чувствуваше по-добре, защото отскачаше с хурката или с плетката до кръстницата си Аниняска. Тогава в разговори и приказки отново се успокояваше. Бяха спокойни септемврийски дни. Небето беше като син кристал. Жеравите проплакваха жално, отлитайки на юг. Настасия си представяше, че тия жерави идват оттам, дето хората още се сражават, стрелят се едни други и се убиват. Молеше се наум за своя Митря. Нито за миг не допускаше, че може да не се върне в къщи, в Малу-Сурпат, човек като него: не толкова, защото е работлив и достоен, а най-вече, защото тя го обича.

След като почнаха октомврийските дъждове, следобедите и станаха по-тъжни. Отслабна. Кръстница Уца я гледаше продължително.

— На мене, моето момиче, можеш да ми кажеш какво ти е…

Тя навеждаше глава с навитите плитки и сдържаше сълзите си. Още не беше уверена, но подозираше, че е забременяла. Смесваше тъгата си с радостта от спомена. Тъгата и страха от своите братя, хората, и най-вече — страха от сестра си Станка и от бай Гица, които все още я държаха в ръцете си.

Впрочем за мелничаря Настасия не беше толкова остър трън, колкото новите ядове и неприятности, които му се случиха в началото на тая есен.

Преди всичко напусна го механикът Франц.

Ей така, изневиделица, на немеца му хрумна да си върви. Взел беше без знанието на Гица „втория уем“ и го беше дал навярно на кръчмаря срещу борча си. Гица позеленя от яд и го пипна за яката, но немецът го изпсува на своя скърцащ език и така го блъсна, че той си удари главата о една греда в тавана на мелницата. Нямаше какво да прави: немецът го заплаши, че ще отиде да го обади в общината за кражбата, която беше измислил във воденицата. Беше нагласил така, че когато селяните изсипваха чувалите в коша, част от зърното се стичаше в една тясна тръба. Тъй че вторият уем беше една хитра и подла добавка към редовния уем. Бай Гица не се разправя повече с швабата и го остави да върви по дяволите. Франц Кранц си замина набързо и ни се чу, ни се видя повече. Няколко дни след това от вътрешното министерство дойде поверителна заповед, която веднага всички узнаха: „Лицето Франц Кранц да бъде веднага арестувано“, защото било прикрит шпионин.

Така да се изложи бай Гица! Върви сега в общината и давай показания. Давай други показания в жандармерийския участък. Дири свидетели, че хабер си нямал за шпионажа, доказателства, че не си знаел и за шмекерията с уема. Когато се разкри всичко, селото закипя. „Като оглупял“ Гица обещаваше на хората известно обезщетение. Как? По тефтера за мливото… Да го вземат дяволите тоя Франц, дяволите да го вземат тоя Кранц! Кой е можел да знае, че е намислил да граби селяните, които идват да мелят житото си в мелницата на един честен човек! Кой можеше да допусне такова разбойничество! Ако го беше хванал бай Гица навреме, така щеше да го фрасне с чука, с който начукват камъните, та на място да го остави и да отърве Румъния от такъв разбойник, че и шпионин на туй отгоре! Франц трябва да се намери непременно, да каже сам как е правел тая работа. Защото заедно с него изчезна и майсторията с кражбата. Та да може да се разследва дали с тоя „почтен“ занаят не са се занимавали и други тъдявашни мелничари конкуренти. Гица свиваше рамене, не знаел, хабер си нямал. Да го убиел господ, ако е знаел, ако с имал хабер от тая работа! Някои от селяните подозираха, че всичко е ставало със знанието на бай Гица, нали мелницата е негова, а не може собственикът да не знае какво върши механикът. Като го хванат и го докарат тука, да видиш как немецът ще издаде и бай Лунгу.

Изведнъж се пръсна новината, че са намерили Франц. Дойде една жена, Ана, вдовицата на Лаю, оня, дето през една тежка зима го изядоха вълците там горе, край Лиса. Тя съобщи новината още отвънка, преди да е смъкнала от рамото си чувалчето с царевицата. Вътре в къши бай Гица се строполи на една страна, като чу тая работа. След Ана Лаювата пристигна и Захария Адам с каруцата си с бялата кобила. Станка излезе на прага замаяна и наостри уши, да види дали не е разбрала криво. Провикна се и Захария:

— А бе, свате, намерили го бе, намерили Франц. Паднал в дерето на завоя, като минавал моста на рекичката при Спръвал. Пиян трябва да е бил. Заорал с глава в една педя вода, не повече, и устата му се напълнила с тиня. Гол бил, разкъсан от кучетата. Не намерили у него нито пари, нито документи.

Гица се посъвзе и излезе от къщи, за да пусне мелницата. Поне толкова беше научил от крадеца. Дойдоха да мелят и други селяни. Събраха се на приказка под навеса. Конете хрупаха при каруците и от време на време дигаха глави; едни пръхтяха, други се заглеждаха за миг безучастно в насъбраните селяни, които разговаряха оживено.

— Какво ще кажеш за тая работа, бай Лунгу?

— Какво да кажа бе, братя? Наказа го господ за това, което е вършил. Косите ми побеляха от него бе, брат! По цели нощи не спях. Така му било писано — като си имаше тоя порок, — да падне и да се удави в една локва вода. Научих от свата Захария…

Стойка Чернец току-що бе слязъл от каруцата и чу думите на мелничаря. Дойде при селяните с камшика в ръка.

— Та какво ти каза Захария, Гица Лунгу?

— Че намерили моя Кранц удавен и разкъсан от кучетата. Не си ли чул?

— Да, чух от жандармите. От града дошли прокурорът и докторът. Бяха ходили да видят и сега се връщаха. Твоя немец го разстреляли неговите хора, дето се скитаха тъдява из пущинаците. Очистили го, взели му парите и документите и офейкали. Научили от германските бегълци, заловени оня ден. Те са били, те са очистили Франц Кранц. Признали си, без да ги питат.

Добитъкът и селяните слушаха безучастно новината на Чернец. Гица Лунгу остана един миг замислен и намусен. Вятърът свиреше в шушулките на двата обезлистени салкъма край мелницата и разнасяше пръски сняг. Чернец беше дръпнал каруцата на завет и разпрягаше, обърнал глава към навеса и наострил уши към селяните.

— Е, какво ще кажете за тая работа? — попита той, като се върна. — Голяма беля му беше дошла на Гица Лунгу лятоска на главата, но излезе чист, макар че беше позеленял от яд горният. Сега пък — друга. И тоя път се отърва. Кранц го очистили бягащите германци. Познали го, че е дезертьор.

— Ох, ох! — въздъхна мелничарят и разтвори уста. — И добре са му сторили.

Чернец се учуди:

— Защо бе, Гица? Не беше ли и той един клет човек, избягал от тая отвратителна война? Нашите, които покриха с труповете си руските полета, искаха ли война? Кой иска война?

— Моят немец беше разбойник. Ограби ме.

— Я ме погледни, Гица, и повтори още веднъж тая дума.

Селяните се хилеха около мелничаря. Ана, вдовицата на Лаю Зевзека, зацвили от смях.

— Ограби ме, ограби ме той мене… завайка се мелничарят и се хвана за главата.

— Той ли забогатя?

— Той не забогатя, но ограби мене.

— А че не го убиха за това, убиха го за войната, за тяхната война. Жесток народ! Когато по-рано идваха насам, в селото или в чифлика, изглеждаха хора като нас. Какво направиха проклетниците и у нас, и навсякъде, дето бяха! В Сърбия, в Полша, във Франция, във всички страни, които прегазиха… Грабеха, палеха, хвърляха във въздуха. От кожите на евреите барабани правеха. Толкова опустошения и плач не е имало от времето на татарите, които са намотавали червата на хората по плетищата.

— Силен народ! — оживи се изведнъж мелничарят.

— Защо бе, Гица?

— Да ти кажа защо: силният взема със силата, както умният взема с ума си.

— Абе, Гица, това ли ти е на тебе вярата и правдата? След като толкова са теглили нашите деди, след като толкова теглихме и ние, селата ни опустяха, толкова жени овдовяха и толкова старици останаха без подкрепа, ти ли се намери да хвалиш немците!

— Че защо, аз само с моя не се погаждах. Хитлеровите немци бяха кадърни и достойни хора.

— Абе, Гица, ти не знаеш ли колко работи се промениха на тоя свят? Мина времето на силния и насилието. В Русия, след като премахнаха чокойството и изедничеството, най-сетне се намери правда и за работния човек. Който работи, ще яде, който не работи, няма да яде. Милост за работника, който се превива и в пек, и в студ, и го болят мазолите по ръцете, това е то новият закон, Гица, който са издали болшевиките. Немците — със силата, тия — с правдата. И въпреки всичката сила на немците тия ги бият и гонят, защото под водачеството на руснака са се надигнали сто народа. И се бият тия сто народа, Гица, за правдата, която са добили. Изгониха немците и от нас. Идва и за нас времето да се отърсим от злото и от мъката, в която живеем.

— Ами — упорствуваше Гица, — право си е достойният да печели, а сиромахът да му събува чизмите!

Чернец плесна с камшика по земята.

— Чокоинът от Хаджиу достоен ли е? — попита той и изплющя пак с камшика. — Аз не знам да има голямо богатство, натрупано честно. Триносия не похваща работа, не копае. Работят робите за него. Той яде, а робите гладуват. Нашият труд не почива на правдата, а на грабежа. Ето Ница Немия…

И той посочи един сгушен, съсипан селянин, потъмнял като земята, на която се беше свил, рошав като таралеж, с кръгли, подплашени очички. Казваха му Немия, защото по цели часове не продумваше.

— Ето Ница Немия — продължи Чернец. — Живя в робия, за да може да си изгледа децата. Кажи, Ница, имал ли си ти поне мъничко радост, откакто се помниш на тоя свят?

— Не съм имал… — изохка Немия от глъбините на мъката си, като из глъбините на земята.

Някой се засмя и попита:

— Дори и през оная пролет ли, когато и ти си бил млад и хубав като цвете?

Сивият призрак не отговори, потънал в каторгата на душата си.

— Той е един — въодушеви се Чернец. — А като него сме мнозина. Отгледа Ница пет деца. Загинаха във войната. От това жена му се побърка. Загиналите деца й се привиждат като пиленца. И тя ги вика: „Елате мамините при мама“ и ги закриля с ръце като квачка… Ами твоят брат бе, Гица, не беше ли толкова години роб в Хаджиу, не спеше ли на земята, не ходеше ли гол зимно време, не гладуваше ли? Малко остана да го отнесе смъртта…

— Поради глупостта му… — измърмори сърдито Гица Лунгу. — Можеше да се нареди… Ти май чакаш да се върне непрокопсаният ми брат. И той има остър език. Ще се съберете двамата и ще направите партия.

— Защо ще правим ние партия, тя си съществува, партията на работниците.

— Всичките тия работи, дето ни ги разправяш, Чернец, си ги научил от брат си, казанджията — заяви мелничарят. — Какво искаш ти: държавните работи да ги водят тия с чуковете ли?

— Да — каза разпалено Чернец, — тия с чуковете да коват чак до звездите на небето, а тия с плуговете да орат чак до портите на рая.

— И министри да бъдат тия, които пълнят затворите?

Чернец каза по-кротко:

— И това ли не си чул бре, Гица? Че те излязоха от затворите и взеха в ръце спирачките. Ще се отървем и ние от теглото. Ще изгрее слънцето и за ония, на които им бяха останали очи само за плач.

Навъсен, Гица се задушаваше. Въздъхна дълбоко и се отпусна.

— Не се бъркам — изкриви той уста. — Аз съм мелничар и е време да пущам камъните, да ви меля брашно.

Моторът загърмя към сивото небе сред засилилия се вятър и лапавицата. Мелницата мелеше зърна, хората — приказки. Бяха объркани и се зарадваха на това, което чуха от Чернец. Знаеха, че съветските войски, с които се бяха побратимили и нашите, навлизаха вече в бърлогата на ония, дето се бяха нахвърляли като гладни вълци върху хората. Докато немците бяха у нас, търговците бяха по-алчни, собствениците и фабрикантите — по-жестоки. Добре е да бъдат премахнати жестоките, както казва Чернец, а тия, дето страдаха по затворите за правдата, а сега са в управлението на страната — да облекчат страданията на робите по фабрики и ниви.

В едно затулено кътче жените запалиха огън от съчки. Тия, дето чакаха ред, се насъбраха около огъня да се постоплят поне отпред, защото отзад още ги шибаха вихрите на вятъра. В играта на пламъците сякаш отново ставаха хора като мене и като тебе и Ана Зевзековата, и Ница Немия.

Но за бай Гица се трупаха повече ядове, отколкото уем. След като свърши меленето и хората се разотидоха, от къщи към него се втурна Станка. Така се беше разпищяла и опулила, така беше зинала, че от гърлото й не излизаше глас. Лапавицата я шибаше в лицето и пълнеше устата й. Дръпна Гица в килера до мелницата.

— Нахвърли се върху мене, Гица — очите ми с нокти да издере!

— Кой? Сестра ти ли?

— Сестра ми, та кой друг? Да й изсъхнат ръцете, червеи да я изядат дано!

Мелничарката изведнъж се опря и загледа учудено мъжа си. Гица нито скочи, нито се учуди. Клатеше глава между двете си ръце като в някаква страшна умора.

— Какво ти е, Гица?

— Остави! Толкова беди ми се струпаха на главата… Ударете ме и вие, че да се свърши най-после! Кажи: какво има?

Станка се разпали отново, но Гица я погледна толкова жално, че тя се укроти.

— Онзи ден, като й претърсвах дрехите, докато беше у кръстницата си — да не види бял ден и тя! — намерих в забуна^[1] й писмо.

— И ти го прочете? — опита да се пошегува Гица.

— Исках да го прочета! — сопна се Станка, разсърдена от шегата. — Да разбера и аз какви тайни има прокопсаницата. Зер на мене нищо не казва. Всичко на Аниняска доверява.

— Какво да ти каже? Та вие живеете като куче и котка.

— Живея в къщи с душманка, Гица. Змия съм приютила в пазвата си. Трябва да има нещо в това писмо, думам си, и се затекох до попадията на поп Нае. „Госпожа попадийо, рекох, искам да видя какво пише в това писмо. Да разбера само аз и никой друг да не знае. Тайна е.“ Попадията разгърна писмото, погледна го и почна да се смее. „Какво има?“ — питам. „Няма нищо, Станке. Писмо от девера ти Митря. Казва, че откакто сте се срещнали в Сибиу, не може да забрави тази среща…“ — „Вай, госпожа попадийо, че той не пише на мене, а на сестра ми Настасия.“ — „И аз се чудех — казва попадията. — Така по отива. Изглежда, че е ходила тогава, когато я дирехте из пропасти и въртопи.“ — „Да, госпожа попадийо, а тя лъже, че ходила само до Букурещ. Моля ти се, госпожа попадийо, никой да не узнае какво пише в писмото, че ще станем за смях на цялото село.“ — „Бъди спокойна — казва попадията. — Че то е семейна тайна — ще мълча като гроб.“ Чуваш ли, Гица: и така мълча, че до снощи научиха всички свахи в село. Тая заран Настасия отскочи до Аниняска. Видели я жените, че отива и кога се връща, причакали я по портите на студа и на вятъра и й подхвърлили по някоя закачка, както му е обичаят. Тя навежда глава, затичва се, влиза в къщи като вихрушка, спуща се право към оня, тънкия забун и се разпищява: „Къде ми е писмото?“ — „Защо питаш мене — казвам. — И недей вика!“ — „Къде ми е писмото? Дай ми писмото! Откраднала си ми писмото, показала си го на хората!“ И се хвърли отгоре ми, очите да ми извади. Грабна ръжена и ме удари. Рекох да побягна, тя подире ми. Като я видях такава наежена като усойница, хвърлих й писмото. Тя се наведе да го вземе, аз побягнах в другата стая и дръпнах резето. „Ще разбия вратата с топора!“ — развика се тя и ме кълнеше, каквото й дойде на устата. Излезе да отиде при нейната Аниняска, а аз дойдох да ти кажа, Гица: виждаш ли каква сестра имам…

Станка въздишаше горчиво. Гица я почака да се успокои.

— Виждаш ли, Гица? Нищо ли няма да кажеш, Гица?

— Какво да кажа? — отговори отегчен мелничарят. — Видях, че си й взела писмото.

— Ами че, Гица — заумилква се Станка, — от това писмо разбрах и научих и нещо друго. Скоро ще му се чуе гласът на туй, което подозирах аз от известно време. Ще снесе моята хубостница яйце с очи и с вежди.