Михаил Садовяну
Митря Кокор (15)

Петнадесета глава

Мелничарят Гица има нужда от съветите на чокоина.

В Малу-Сурпат, в мелницата на Гица Лунгу, камъните мелеха зърно, а устата на селяните приказки. Идваха хора всякакви и не само от тяхното село. Едни с чували в каруци, други с торби на гърба. Последните, сиромаси и вдовици, мелеха по-малко, та и по-малко смееха да се намесват в приказката. Другите, с чувалите в каруците, понякога вземаха мелничаря на подбив. Така, да минава времето и да разберат какви новини има от нашите на фронта. Пък и да поразвържат малко езика на Гица Лунгу, който от време на време отиваше в чокойската къща в Хаджиу. Господин Кристя имаше радио, а по радиото дрънкат политика всякакви хора. От Хаджиу научаваха например, че войната на немците вървяла добре и политиката им — също.

Що за добро беше това — и за ония в Берлин, и за нашите в Букурещ, дето тръгнаха по ума на един изрод с мустаци като майски бръмбар, когато руснаците са ги подгонили назад и ги бият, та пушек се дига! Разправял господин Кристя, че сега немците се оттегляли, за да ударят утре още по-страшно с някакви нови машини за отровна мъгла. Тия да ги вярват господин Кристя и ония в Букурещ. Ограбиха ни страната и пратиха децата на безполезна гибел и против нашата воля. Триносия казвал още, че немците били измислили и някакви машини, които разпръсвали смъртоносни лъчи. Измислиха те нещо по-хубаво — да обират от хората тука всичко, което се яде и пие, и да го пращат у тях си с влака. Натовариха на вагони и дрехите, и покъщнината, и ламарината от покривите на къщите в Молдова и ги откараха в Германия.

Оня петък, след като приказваха за всичко, Стойка Черней, наречен Червената брада (брадата му едва беше почнала да се прошарва), подхвана мелничаря:

— А бе, Гица, какво ли прави брат ти Митря?

— Знам ли аз? Нямам никакви новини от него.

— Чух, че бил загинал някъде из степите.

— Може. Не съм го пратил аз.

Чернец се изсмя.

— Да не искаш да кажеш, че е отишъл сам, за собствено удоволствие?

— Не искам това да кажа. Но ако му е било писано да загине, ще му отслужим панихида, както се полага. Някои разправяха, че московците били натикали немците и нашите в един леден пущинак и ги държали там да измрат от глад и студ. Щом речели да излязат, московците стреляли по тях с топовете и не ги оставяли. Може там да е загинал и брат ми, горкият. Изяли го вълците, само краката му в ботушите останали.

Приказваха под един заслон, беше горещо пладне. Всички се бяха струпали и слушаха. Добитъкът хрупкаше при каруците. Мелницата глухо тракаше.

— Какво ще правиш ти сега бе, Гица? — натъжи се дяволът му неден, Стойка Чернец. — На тебе остава Митревият дял от имота.

— Какъв имот бе? Една педя земя. Нищо не струва.

— Струва, струва — бодна го Чернец. — Защото ти не отиде на война, а Митря отиде и имотът му остана на тебе.

— Преди всичко — избиколи Гица отговора, — преди всичко тая Митрева земя е заложена у чокоина.

— Ти ли си я заложил? Как става тая работа?

— Много ясно, чокоинът държи земята срещу дълга на Митря.

Чернец се изсмя злобно:

— Хубава сделка е свършило това момче, горкото! Робува няколко години без плата и дрехи и останало длъжник на Кристя с частта от бащиния си имот.

— Имаше плата.

— Ами! Знаем ние. И храна ли имаше? И това знаем.

— Земята аз я изкупих — побърза да добави Гица Лунгу.

— Е, добре тогава; поне това да намери момчето, като се върне.

— Как ще се върне, когато е загинал?

— Не се знае бе, Гица. Така се беше чуло и за други, па после се разбра, че са живи.

Стойка Чернец дигна острия си поглед, но изразът му изведнъж се смекчи, като видя Настасия наблизо. Девойката беше опалена от слънцето и отслабнала, но пак имаше цвете в косите. В кафявите й очи нямаше сълзи. Не се стесняваше от събраните и дигна гладкото си чело повече, отколкото трябваше.

— Бай Стойка — каза тя, — получи се вест, че Митря не е загинал. Жив е като мене и като тебе.

— И най-вече като тебе, моме. Много се радвам.

Мелничарят се почеса с лявата ръка зад ухото, а с дясната подири да се опре на някой стол.

— Много ще се радвам да е така — смънка той с половин уста. — Отде научи, ма? Да не ти е писал? Зер сега знае и да пише. И за това се радвам.

— Вижда се то, Гица — жилна го Чернец.

— Разбира се, че се радвам — сопна му се Гица. — Значи, на тебе е писал?

— Не ми е писал — отговори Настасия, без да го погледне.

Тогава се изстъпи напред Уца Аниняска, гъстовежда и зачервена от слънцето.

— Ти си върви в къщи, моето момиче — подтикна я тя. — Остави на мене, аз ще им разправя.

Настасия си тръгна. Мелничарят се загледа подир нея свъсен и със стиснати челюсти, а след това се обърна към Уца:

— Е? Защо мълчиш? Казвай — сопна се той на Уца.

— Ще кажа — засмя се Уца с всичките си зъби, — само не ме гледай така любовно, че лошо ще ми стане. Тая нощ изневиделица е дошъл Динка Ипатеску. Чакайте, не се вълнувайте…

Хората под навеса се раздвижиха.

— Чакайте, не се вълнувайте. Нашите хора още не се връщат. Но няма да е за дълго. На Динка Ипатеску му се паднал случай. Почнала голяма битка, цели две недели траяла. Московците пробили фронта на едно място, наречено Уман, и подгонили немците. Гонили ги, но не могли да ги хванат: напълнила се Молдовата със зайци. Немците се спирали тук-таме да си натоварят вагоните с храна и с това-онова, а после — пак беж! Зер по петите им ги гони страхът. Между тия бегълци имало и наши, и Динка — право в къщи. Дошъл и си заминал, хич не го усетила властта. Зарадвала се Динковата Порумбица. Само три дни бяха заедно след сватбата и замина младият й мъж да си остави костите из пущинаците. И ето, че си дошъл. На другия ден по обяд тича Порумбица право при мене, нали и на нея съм кръстница. И ми разправи всичко. Кои са загинали, кои са живи. Жив е Иримия Робу, от махалата, и Санду Кълугару от Поарта Сатулуй, и Николае Григорица, пъдаринът. И други, каза ми ги всичките, за които й разправил Динка. Жив е, казва, и Митря Кокор, пленник у московците. Веднага повиках другата си кръщелница и й съобщих добрата новина, да дойде да ви каже и на вас. Митря не е загинал. Бил подофицер.

— Как? Тогава не е той — избърбори мелничарят. — Где се е чуло и видяло, сиромах човек — подофицер?

— Ето че ти чу, хубостнико! Динка знае какво приказва. Няма по света и в руската земя друг Митря Кокор. На него всички му се радват, даже и Дидина. Хубав момък беше, каквито аз харесвах едно време. Не се ли радваш, Гица?

— Радвам се — смотолеви мелничарят, като се съвзе, — как да не се радвам — Митря ми е роден брат.

Мелницата беше спряла. Мъжете и жените се пръснаха. Натовариха чувалите, метнаха торбите на гърба си и се разотидоха.

Мелничарят остана замислен под навеса. Клатеше глава, мърмореше нещо и си правеше сметка на пръсти, загледан надалече със зачервените си клепачи.

— Хм-хм! — закашля се сухо. — Кой е? Къде отиваш?

Беше механикът, брадат, прошарен немец, със зачервен нос. Влачеше си ботушите из двора и си вееше с голяма сламена шапка. Дочените му дрехи, изпоцапани с машинно масло, висяха по него. По-рано живееше в чифлика на Триносия. От известно време работеше в мелницата, но не се разбираше и с Гица, както не беше се спогодил и с чокоина.

— Шваба, отрепка… — измърмори Лунгу. — Ей, Франц, тебе питам, къде отиваш?

— Малко на кръчма… — отговори Франц, като продължаваше да си вее с шапката. — Аз не Франц, аз хер Франц…

— Хайде, хайде, не се надувай, че си бил хер. Не чу ли — руснаците бият немците, та пушек се дига.

— На мене малко еня това. Аз моли вас да казва на мене хер Франц.

— Добре, добре. Отключи ли втория уем?

— Не. Отключи, когато бъде двамата. Аз сложил кофар на мене със секрет. Аз няма доверие, когато отива на кръчма, няма вий вземете повече от мене.

— Ай, дявол да го вземе! — избърбори Гица сърдито. — И с тоя не върви. Накъдето се обърнеш, все шмекери. Аз влагам капитал, машини, части, той — дрипите си. Освен заплатата, давам му и от втория уем. Оправи и нагласи той там каквото трябваше, зер го бива дяволът, ама все за моя сметка. Като му кажа, че ортаклъкът ни по равни части от тоя уем не е правилен, той се смее. При кражба, казва, няма друг закон: по равно. Да беше поне пестил. А то, пара се не свърта в ръцете му. Да взема да му преместя кръчмата тука, при мене. Защо да му прибират други парите, а не аз? Гледай го ти него, да турне кофар със секрет!

— Какво казваш?

Беше жена му Станка.

— Казвам за немеца, неговата верица! Взел, че турнал кофар със секрет на втория уем.

— Така ти се пада, Гица, правиш ортаклък с разни пришълци. Ела, моля ти се, да видиш нещо друго, че затуй съм дошла да те викам. Да видиш оная непрокопсаница, сестра ми, как се дърли с мене. Аз й казвам, че оня е загинал, а тя се смее.

Гица се нацупи и позеленя от яд.

— Какво да правя? — скръцна той с развалените си зъби. — Говорих с поп Нае. Не скланя да я посъветва за добро като сираче. Да съм му мушнел в ръката пет стотарки, да чете молитви, та да се обрече на света Богородица. Като изчетял той молитвите, които трябва, на оная веднага щяло да й се доще да върви в манастир. Сякаш съм бабичка, та ще ме лъготи с такива глупости.

— Гица, Гица — прекръсти се жената, — нашите щерки само й споменаха за метани в „Циганещ“, а тя се нахвърли върху тях и ги цапна по устата.

Плесна се през устата и мелничарят и се ококори към Станка:

— Ще я вземат дяволите! Ей сега ще й дам да разбере!

Жената сложи ръце на гърдите му:

— Олеле, Гица, чакай, не я бий, Гица. Ще скочи през прозореца, ще побегне и ще се развика из селото, че искаме да я убием, та да й вземем имота!

И се бори с него, докато го усмири.

— Тогава какво искаш от мене? — каза задъхан мелничарят.

— По-добре с добро, Гица, по-добре кротката, Гица.

— Ами! — изкриви уста Гица. — Ще седна да й се хиля насреща като на кокона.

— Чакай, Гица, успокой се, Гица! Наплискай очите си с малко студена вода, почакай малко, па ела да обядваме! Но не закъснявай, да не изстине чорбата.

Гица Лунгу се запъти със залитане към долапа в килера до мелницата.

— Ще се успокоя аз, не бой се. Ще се успокоя с една ракия. Но да знаеш, жено, че брат ми не е загинал. Аниняска донесе новината.

— Олеле, олеле! — завайка се жената и притисна ръце до слепите си очи.

— Мълчи, сега аз ти заповядвам да се успокоиш. Може пък… може да не е вярна новината… Може да са празни приказки… Може пък да се смили господ над нас.

Станка захленчи подире му на прага на килера:

— Дай и на мене, Гица. Боли ме под лъжичката, дето се ядосах…

— Бягай, мари — сопна й се мелничарят. — Жена на човек като мене… Не е прилично. По-добре аз да изпия две чашки. Е, хайде, ела, на̀ и на тебе една… — омекна той, като я видя, че се разплака. — И знаеш ли какво, Станке? — продължи той по-разведрен след втората чашка. — Донеси ми тука чорбата. Не искам да я видя оная с нейните фасони. Идва ми да я заколя, на парчета да я нарежа, не знам какво ми идва! Донеси си чорбата и ти. Оттук можем да следим и немеца — дали няма да подправи ключа на моя кофар. Такъв човек може да те окраде, без да му мигне окото. Пиенето го кара. Чини ми се, че никога не е имало такива лоши хора като днеска. Сестрата — готова да те продаде, че й дошло време за мъж. Брат ти, след като си го отгледал, и той с претенции. Кажи ми ти мене, каква е тая война, да отиваш и да се връщаш като на панаир? Ще питам аз Кристя: богатият знае повече от сиромаха; затова е богат, защото е умен. Чокоинът знае повече от мене.

От всичко, което беше надумал този ден в яда си, едно не забрави Лунгу: след няколко дни отиде в Ходжиу и поиска да види „господина“.

Господинът му беше както обикновено на чардака — с бинокъла и пушката. По-махмурлия и по-сърдит.

Гица Лунгу сложи грижливо шапката си на един стол и се поклони чинно.

— Какво става с тебе, Гица? Гледам, нова шапка си си купил.

— Ха де — засмя се Гица, — кусур му на келявия самурен калпак! Много е скъпа, господине.

— Полага ти се, Гица, зер имаш откъде. Какво, дошъл си да ме питаш как върви войната ли?

— Затуй дойдох, господине. Друго вземане-даване нямаме помежду си: всичко уредихме.

Триносия го изгледа продължително, като клатеше глава.

— Лошо върви, Гица. Ако не се съвземе немецът и не измисли нещо да разбие, да смачка, да разпердушини русите, лошо става положението.

— Защо, господине? — завайка се подплашен мелничарят.

— Ама ти, Гица, не разбра ли до днес, че най-голямата опасност за нас са болшевиките?

— Защо, господине? Те са си там, а ние сме си тука.

— Тежко ти и горко, Гица, щом само толкова си разбрал. Че ако те прегазят немците, утре ще ги видим тука. Ще се надигнат и у нас голтаците и сиромасите, както стана у тях. От революция се боя аз, Гица.

— Няма да стане чак така, господине — смънка Гица уплашен. — Според мене хората у нас ще се радват на мира: не им е до размирици. Тежко им и горко, едва си влачат дните.

— Ти не разбираш ли, че други ги подстрекават бе, Гица? Та на болшевиките това им е занаята — революцията. Ако ние не пипнем и не стегнем здраво юздите, лошо може да стане.

— Стегнете, стегнете ги… — съгласи се Гица Лунгу.

— Тоест правителството. Правителството има власт, правителството трябва да бди.

— Ти казваш, господине, не ще дойдат и у нас ония…

— Казах, че ще дойдат. Ще искаме мир: преклонена главичка сабя не я сече.

— Така е — съгласи се отново мелничарят.

— Така е, но как ще го направиш? За тая работа трябва майсторлък, трябват умни хора, които да знаят да водят преговори.

— Ще се намерят и такива… — каза Гица Лунгу. — Да си ни оставят нас на мира.

— Това е то! — рече Триносия.

— Да ме оставят — продължи Гица, — малко ли грижи имам на главата си. Затуй съм дошъл: да искам съвет от един умен човек. Момичето, сестрата на жената, се държи в опозиция.

Чокоинът се засмя:

— Тая, дето искаше да я калугериш, та да остане на вас, имотът й ли?

— Не за това, господине… — защити се мелничарят позасрамен.

— Е, за това де. Но и така е добре, защото ти знаеш какво да правиш с нивите й.

Мелничарят замълча и преглътна слюнката си. После погледна чифликчията с болните си очи:

— Чу се и за Митря, оня непрокопсаник, брат ми, че щял да си дойде.

— Говореше се, че е загинал.

— Не бил загинал. Така разправят всички. Дошла била вест оттам.

Гица млъкна и зачака внимателно да чуе съвета на човек, по-умен от него, „защото беше натрупал повече богатство“.

— В края на краищата и да дойде, какво от туй? Такъв като него трябва да се радва, че си е отървал кожата, и ще е доволен, че ще му дадем парче хляб. Аз не съм ли тука? Нямаме ли власт? Нямаме ли жандарми? В ръцете ни е.

— Тия от войната се връщат наежени, господине.

— Знам. За това говорех аз преди малко…

Какво беше казал той преди малко? Казваше нещо за преговори и за умни хора. Гица Лунгу не разбираше добре и се усмихваше стеснително.

— Страх ме е, господине, да се не върне сакат: да остане на едно място и ние да го храним. По-добре да умре, отколкото така.

— Слушай, Гица — поучи го чифликчията с известно отвращение, — чакал си досега, ще почакаш още малко. Ще видиш каква е работата и ще вземеш мерки според случая.

Гица Лунгу се почеса зад ухото, вперил поглед в ъгъла, дето гледаше и чифликчията. Какво ли държи там? Парите? Парите му са в банката в Букурещ. Какво? Да не е глупав да ги държи в Хаджиу? Само мелничарите, които имат по-малко ум, си държат пачките банкноти в Малу-Сурпат. Но и те не са чак толкова глупави, колкото ги мислят. Защото там, дето са скрити пачките, и дяволът не може да ги намери.

— Разбра ли?

— Разбрах — въздъхна мелничарят. — Позволете ми пак да дойда…

— Ела — каза господин Кристя.

Това „ела“ беше по-малко безразлично от друг път и бай Гица забеляза. „Значи, и той има нужда от мене“ — правеше си сметка Гица, като слизаше от чардака и слагаше внимателно новата шапка на главата си.

Случи се така, че още същата вечер господин Кристя му прати вест по един ратай на кон да заповяда бързо в чифлика. Бяха повикани и други: кметът и секретар-бирникът, попът и учителят, старшият на жандармерийски пост и други видни хора, да научат една добра новина, предадена по радиото.

Бай Гица закъсня, докато се облече, защото се беше съвсем разсъблякъл поради задушната августовска нощ. Закъсня, докато да се облече като за гости, и си мислеше каква ли новина може да бъде. Добра новина? Да е научил нещо за Митря? Не е това, защото нямаше да вика толкова хора. Навярно немците са обърнали другия край, започнали са или с отровните мъгли, или със смъртоносните лъчи.

Стъпките му отекваха в тихите смълчани улици на селото. Преди да излезе пред Хаджиу, чу глъчка сред високите мисирища. Забърза и срещна някои от повиканите в чифлика.

— Бяхте ли? Какво има?

— Сключено е примирие със Съветите. Сега — вече край: ще си гледаме работата и ще се отървем от немците.

В тъмното мелничарят се мъчеше да разбере кой беше говорил.

— Околийският — прошепна на ухото му поп Нае.

— Ще отида и аз до чифлика — смеси се с тях Гица.

— Няма смисъл — посъветва го старшият от участъка, Данциш. — Господин Кристя е уморен, почерпи се малко с нас и си легна. Ще стане утре рано, да вземе мерки.

— Какви мерки?

— Мерки като при такова събитие. Ще съобщим на хората, ще им обясним, ще ги посъветваме…

— Така, така. Ще го видя утре.

Поп Нае го побутна с лакът и му пошепна:

— Какво ще го виждаш? Гледай си твоите работи. Ще дойдат руснаците.

— Е, та какво, като дойдат? — измърмори Гица.

— Нищо, казвам ти, да знаеш. Тъй мисля аз.

Върнаха се в село, като говореха за щяло и нещяло, огрявани от вечните звезди.

Сериозен, със строго лице, хванал поводите на породистите си коне, господин Кристя кръстосваше с ниския си кабриолет вече цели шест часа. Обходи бавно целия си имот в Хаджиу. Всички хора бяха по местата си. Такава беше заповедта му: всички да си гледат работата! После пое бързо към Дроплите. Там се разсърди, защото бяха позакъснели. Впрегнатите волове току-що бяха тръгнали към плуговете, оставени в нивите.

Тригля го беше видял отдалеч и го чакаше при „одаята“, на средата на пътя, който минаваше край стопанството в Дроплите. Беше гологлав и утринният ветрец развяваше бялата му коса. В дясната си ръка държеше синджир.

— Какъв е тоя синджир? — попита Триносия, като спря изведнъж конете.

— Нищо няма, господарю, един наш синджир.

— Чухте ли новината за мира?

— Чухме.

— Кога? Как! — учуди се чифликчията.

— А че знам ли? Дойде някой посред нощ. Ходил в селото. Та той ни каза.

— Е, какво ще кажете? Радвате ли се?

— А че какво да кажем, господарю — засега нито се радваме, нито съжаляваме. Ние, сиромасите — продължи Тригля, като захвърли синджира, — чакаме да видим какво ще стане.

Щом си тръгна чифликчията, баба Кица подаде изпод навеса глава като стара кукумявка и се загледа подир кабриолета.

— Каква беше тая работа, дядо Тригля? — извика тя. — До преди малко времето изглеждаше хубаво. Виждам, че се намръщи!