Михаил Садовяну
Митря Кокор (13)

Тринадесета глава

Митря гледа, разбира и се учи.

„Изпразних дисагите с простотията и спечелих капка мъдрост.“

Тъй му се искаше на Кокор да започне писмото си до някого далече, там в Малу-Сурпат, край пустата равнина на Дроплите.

„Всичко, което знаех за страната, дето се намирам, и за хората, които живеят тук, всичко беше в дисагите. Сега видях истината, че тук хората, работници като нас, живеят без чокои. Имало е и тук господари като Триносия, но народната революция ги помела. Ти не се плаши от тая дума, защото такова нещо ще стане и по нас и сиромасите от Малу-Сурпат, каквито сме ние, ще влязат в забранените ниви. Иска ми се да тегля една бразда в Дроплите, дето се мъчех като жалък роб една есен. Да видя, че дядо Тригля има спокойни старини, а неговата Кица е спряла поне за един час да си почине.“

Не можеше да прати такова писмо, защото беше пленник и някои негови другари му бяха казали, че още нямат право на писма — те бяха стари пленници, знаеха повече и дори говореха езика на страната. Трябва да го научи и той колкото се може по-скоро.

И не само, че не беше позволено да се пише писмо, но и работите у тях и в Малу-Сурпат не бяха тръгнали още по новия ред, защото войната не беше свършила. Вървят съветските войски стремглаво напред и громят немците, но още не са измъкнали страната си от техните ръце.

И още нещо: всичките тия работи и много други не могат да се поберат в една пощенска картичка, голяма колкото длан.

„Първо и първо, Настасия, да знаеш, че откакто съм тук, разбрах, че те обичам.“

Тя знаеше това още когато се срещнаха в града и кукувицата бе кукала за пролетта от един цъфнал салкъм.

И още колко други неща!

„Дойде един русин, Настасия, и ми каза да оставя Флоря, който лежеше върху ръката ми със счупен крак, и да се наредя при другите пленници.“

Беше с прошарени коси, с руси вежди и с очи като сини мъниста. Потупа ме по рамото и ми се усмихна, като ми рече това.

Когато тръгнах, казах му, че съм румънец.

— Да. Харашо!

Знаеше.

Отидох и се наредих при нашите. Германците на една страна, нашите — на друга. Едва тогава се опомних и ми мина през ума да питам кой беше тоя войник с прошарени коси, който се погрижи за моя приятел Флоря. Но не можех вече да се върна назад. От нашите никой не беше го забелязал. Кой беше, как се казваше? Руснаците не можаха да разберат каква ми беше мъката. Изсмяха ми се, когато преводачът им обясни.

— Бъди спокоен. Приятелят ти ще бъде откаран в болница и ще оздравее.

— Но искам да знам кой е санитарят с прошарените коси, който го дигна.

— Не е нужно да знаеш, а може и да не го видиш вече! Един наш другар.

През първите шест месеца в лагера Митря Кокор се сприятели с двама съветски войници. Единият — Васили Пиструга от Могильов, а другият — Митя Караганоз от Кострома.

От Пиструга, дребен, черничък и събуден момък, Митря много лесно се научи да говори руски. По същото време учител му стана агрономът Митя Караганов. Той беше едър, спокоен и сериозен мъж, макар че на години беше колкото Кокор. Той постоянно обясняваше на Митря как живеят селяните в колективното стопанство в тяхното село. Говореше спокойно и с малките си дръпнати нагоре очи се вглеждаше в ученика си.

Докато времето беше хубаво, до късна есен, пленниците помагаха по поправката на един бент с дъбови подпори, който преграждаше водите на една рекичка. Рекичката сега беше езеро и водата с тихо ромолене се промъкваше през укрепеното с вериги и подпори ставило. Долината се издигаше на вълнисти тераси, засадени с овощни дръвчета. В дъното имаше село. Дървените къщи бяха покрити с камъш, а големите прозорци украсени със зелени капаци. Митря гледаше селото отдалеч и много му харесваше.

Митя Караганов от Кострома му обясни, че селяните в това село имат колективно стопанство от единадесет години и се занимават с овощарство и градинарство. Водата, потребна за градините, се помпаше от езерото. А отсам при бента водата се спущаше по улея и задвижваше една турбина. Воденицата работеше непрестанно и мелеше спорно. Турбината произвеждаше и електрическа енергия за осветление, както и за една малка фабрика за селскостопански сечива. Покрай селскостопанските сечива майстори дърводелци произвеждаха серийно и каси за прозорци, маси и столове от липово дърво.

— Греблата и вилите — обясняваше Караганов — се изпращат по високите места, дето хората се занимават само със сенопроизводство. Имат кравеферма, фабрика за масло и различни видове сиренета. А касите и рамките за прозорци, масите и столовете се изпращат чак в пустинята на Казахстан, отвъд Каспийско море, към Аралското езеро, където почнаха да се строят къщи и села. Тамошните чергари са живели хиляди години само в шатри, карали са стадата си от паша на паша и повече са гладували, отколкото са живели. Често пъти са изкарвали прехраната си и с грабежи. Хановете им са живели в две-три сиромашии селища от глинени къщурки и са получавали данък от чергарите. „Беден господар, беден овчар“, имали те пословица. И след хиляди години болшевиките ги научили да докарат вода в пустинята и скитниците овчари започнали да се занимават със земеделие. Сега столицата на тяхната република е цветуща градина. От двете страни на улиците текат потоци и напояват градини с портокали и смокини. Новите села имат училища, лекари и всякакви специалисти. Животът в Казахстан съвсем се е променил.

Такива приказки слушаше Митря Кокор през дългите вечери, които с приближаването на зимата ставаха все по-дълги.

Веднъж Пиструга попита Митря със смях:

— Ти, човече, вярваш ли това, което ти разправя Караганов?

— Вярвам — отговори Кокор. — Аз повярвах на лъжите, които се разпространяваха у нас, че в Русия било така и онака, че хората там умирали от глад, та на това, което виждам с очите си, ли няма да вярвам?

— А какво виждаш с очите си? — развесели се Пиструга. — Бил ли си в Казахските степи? Бил ли си при планинците и техните крави?

— Не съм бил, но виждам какво е тука.

— Харесват ли ти къщите със зелените капаци?

— Слушай, Василий, не ме изпитвай. Аз съм видял само мъка и страдание. Каква сиромашия е имало някога в Арал, аз съм видял и изпитал у нас в Хаджиу, дето хан е един Кристя, наречен Триносия. Сега пък аз да попитам: откога е тоя бент и това езеро?

— Неотдавна, от тринайсет-четиринайсет години.

— Вижда се. Вижда се още, че и ябълковите градини са млади, кажи-речи, колкото езерото. Селото може да е старо, но къщите са нови и строени в линия. Мелницата, фабриката, електрическото осветление са, тъй да река, деца на езерото. Преди да се направи бентът, да не би тука да е бил рай?

Пиструга се разсмя високо, както му бе обичаят при такива закачки.

— Да си кажа право, май не беше рай.

— А аз знам, другарю Пиструга, че е било сиромашки пущинак, като у нас при Дроплите.

Митя Караганов се усмихна сдържано и каза тържествено на украинеца:

— Василий Иванович, Кокор ви беше ученик, но не сте го опознали добре. Аз го разбрах и затуй му разказвам моите приказки.

— Но, Дмитрий Матвеевич — отговори Пиструга, — доколкото разбирам, вие желаете да направите от тоя селянин от Дунава — политически деец.

— Да. Желая.

— А попитахте ли го дали той желае?

На веселия смях на украинеца Кокор отвърна с лека усмивка:

— Василий Иванович — каза той с тон, подходящ за момента, — откакто съм тук, разбрах и друго нещо. Нашите досегашни господари нарочно са ни държали настрана от политиката. Караха ни да се занимаваме със задгробния живот и с блаженствата на душата на оня свят. А те си правеха своята политика на тоя свят.

Каратанов измърмори:

— На вълка вратът му е дебел, защото сам си върши работата.

— Така е — продължи Кокор. — Тъй че сега и ние, сиромасите, трябва да си правим наша политика на тоя свят и в тоя живот. Знам, че тя не се харесва на господарите, защото е опасна за тях. Но какво да им правя. Когато му дойде времето, ще се върна в Малу-Сурпат.

— Ще те тикнат в затвора и Тася ще плаче.

— Може. Но ако победата е на наша страна, няма вече да ме тикнат.

— На чия страна да е победата? Не разбирам.

— Знаете вие, Василий Иванович, какво искам да кажа. Това, което е станало в Русия, ще стане и у нас. Ще се дигнат робите и ще паднат господарите. Един мой приятел ми е поразправил нещичко. Освен това имам и очи, и уши. Откакто съм тук, гледам, чувам и разбирам.

Двамата руси му стиснаха ръката.

— Слушайте, Василий Иванович — каза решително Караганов, — тоя селянин от Дунава е политик и това много ме радва.

„Нижат се ден след ден и седмица след седмица — въздъхна Митря Кокор, като остана сам. — А тъй ми се иска да получа писмо, но не знам от кого.“

Пиструга и Караганов напуснаха лагера.

Понякога в свободното си време Кокор седеше мълчалив и потъваше в мислите си. Шумът в стаята, дето му беше леглото, постепенно затихваше и в полузатворените му очи се появяваше образът на момичето, по което тъгуваше. „Като виждам как това момиче ми се усмихва, би трябвало да се радвам — казваше си той. — Но вместо да се радва, сърцето ми се изпълва с омраза. Няма да се успокоя и няма да бъда щастлив с нея, докато не си отмъстя на ония, които ми отровиха живота.“

Зимата беше натрупала големи преспи сняг. Нощем при пълнолуние излизаше с един-двама другари да гледа как видрите се промъкват като змии от една дупка на езерото в друга. Звездното небе беше като кристал, в който ясно звучаха шепотите, стъпките и крясъците на нощните птици. Студът режеше като бръснач и се забиваше в ноздрите като огнени телове. Зимата в Дроплите се беше запечатала в спомените му като игра с шейни. Тукашната зима беше свързана с огромните пространства на полюса и със снежните виелици, които заплашваха да погубят всичко живо, от буболечката до звяра и човека. Звярът чакаше затоплянето в бърлогата си под преспите. Но човекът посрещаше зимата с непоколебимо упорство. И тъкмо това правеше впечатление на Митря Кокор.

Един неделен ден към три часа, когато пленниците излизаха от столовата на лагера и се разотиваха по стаите си, преди да се прибере, Митря се спря за миг да погледне една шейна, впрегната в тройка. Снежен вихър премина по пътя и Митря вдигна високата си яка на кожуха да се запази от снежния рояк.

Докато изтърсваше снега от валенките и кожуха си в преддверието на седма барака, последната в редицата, влезе Шерпе Георге, буковинецът, и му съобщи, че го викат в канцеларията на капитана.

Митря трепна. Сърцето му заби радостно.

— Трябва да е заповед за преместване… — каза Шерпе.

— Повикаха ли и други?

— Не съм чул.

— Може да е оня едрият, който пристигна с шейната, оня великан, колкото една мечка.

— Не го видях.

— Кой знае… — прошепна Митря, обхванат от някакво безпричинно безпокойство.

Сложи си овчия калпак, стегна си кожуха и излезе. Снегът блестеше виолетово под ниското слънце. Когато стигна в канцеларията, забеляза, че се е задъхал. Спря се за малко в „калидора“, както казваха на джамлъка пред канцеларията. Чуваха се гласове. Митря разпозна баритона на капитан Баранта, сибиреца-инвалид. Единият му крак беше дървен и той се гордееше с това. С него тропаше по вратите на стаите, когато минаваше по проверка. Имаше големи мустаци и ги сучеше с достойнство. Заради тях румънските пленници го бяха нарекли „Будьони“.

Ординарецът слагаше дърва в печката, която топлеше другата стая. Когато затвори желязната вратичка и се изправи, той се учуди на неподвижността и мълчанието на влезлия.

— Повикал ме е капитанът — обясни Митря.

— Аха! Да.

Митря продължаваше да стои на едно място.

— Влез, другарю… Ако отвориш сам вратата, ще ми услужиш.

И той беше брадат „сибиряк“, дошъл чак от Енисей заедно с капитан Баранта. На Сибиряка му липсваше едната ръка. Вместо нея имаше дървена ръка с кука. С тая кука затвори вратичката на печката, после куката изчезна в дългия ръкав на шинела. Със здравата си ръка покани повторно Митря и му се усмихна учтиво:

— Пажалуйста!

Митря влезе.

Навярно нямаше нищо лошо. Не се чувствуваше виновен за нищо, пък и не беше дошло още време за освобождаване. Будьони говореше възбудено с приятния си глас: разпитваше за приятели, които онзи, който седеше гърбом към вратата, изглежда, познаваше. Будьони стоеше прав, а другият бе седнал на дървен стол без облегало, с калпака и шубата до него.

Баранта тропна с дървения си крак по пода и му направи знак с очи. Другият изведнъж се обърна.

Митря веднага го позна. Беше неговият човек с русите вежди, оня, който вдигна Флоря и му каза да се нареди при пленниците; който го беше потупал по рамото и му се бе усмихнал кротко във вихъра от дим и кръв в първия му боен ден. Нямаше униформа и отличителни знаци. Не знаеше как да го титулува. Само стисна ръката, която му се протегна.

— Кокор Димитру? — запита Русовеждия с „предишната“ си усмивка.

— Аз съм.

— Нося ти новини от твоя приятел Костя Флоря.

Произнесе името като една дума: „Кастафлоря“.

За Митря тоя глас беше като музика. И тая усмивка смекчи горчилката в душата му, старата му постоянна горчилка.

— Здрав ли е, добре ли е?

— Здрав е и е добре.

Митря премигна развълнуван.

— Оттогава искам да узная името ви. Разделихме се набързо…

— Може… — усмихна се Русовеждия. — Не си спомням вече.

Зарадвал се беше и капитан Баранта, без да разбере за какво ставаше дума.

— Това е нашият доктор — представи го той, — другарят Остап Берьозов.

— Само фелдшер, не доктор — забеляза с усмивка другарят Остап.

— И то прочут доктор, който направи операция на крака ми, както на толкова други, на които броят не се знае… Тоя крак, с който си тропам заповедите.

Той тропна три пъти с дървения си крак по пода и ги изгледа, като си сучеше мустаците.

Фелдшерът Берьозов привлече вниманието на Митря:

— Виждаш ли, Кокор, крака на Баранта? Обут е добре, за да не разваля вида на хубавия сибирец. И добре му служи. Също такъв дървен крак със стоманени пружини има и другарят Кастафлоря. Отдавна ме молеше другарят Кастафлоря да се заинтересувам къде си да, те издиря и да му съобщя. Когато съм го дигнал, казва той, ти си го държал в ръцете си. Виждам, че и твоите очи се радват, както се радваха неговите, когато говореше за тебе. Веднага открих и познах у Кастафлоря наш другар, комунист. Заинтересувах се къде си. Трябваше само да намеря удобно време да се отбия за един ден по тия места. Едва сега ми се удаде случай. На идване се отбих за два дена от пътя си, ще ми трябват още два, за да се върна и продължа пътя си. Днес мога да остана тук, за да ти разправя за него и науча новини от тебе. Ще му кажа, че съм говорил с тебе без преводач и той ще се зарадва.

Капитан Баранта тропна три пъти по пода с дървения си крак.

— Позволете ми да кажа и аз нещо. Отивам да поръчам един самовар и каквото там трябва. Изпразнете си торбата с новините, докато се върна. След това ще чуем по радиото военното комюнике. Кокор обича да слуша добри новини. Веднъж чу и гласа на Йосиф Висарионович. Да знаете, Остап Остапович, колко му хареса на Кокор онова, което каза Йосиф Висарионович.

— Харашо! — съгласи се другарят фелдшер Остап Берьозов. — Виж какво желае Кастафлоря, приятелю Кокор — продължи Русовеждия, когато останаха сами. — Че си здрав, виждам. Но душата ти е болна: познавам по очите.

Митря въздъхна и наведе глава. Мъчеше го призракът на спомена.

— Бъди разумен, Кокор, и чакай: така ти поръча Кастафлоря. Казва да се преместиш оттук, да отидеш там, дето е той, за да си довършиш учението. Баранта е доволен от тебе. Тъкмо за това говорехме, когато ти влезе. В твой интерес е да отидеш там, дето те вика. Ще останеш до пролетта, а напролет ще дойде заповед и за теб. Ще ти помогнем да видиш и да опознаеш всичко добро в нашия социалистически свят.

Кокор кимна с глава. В сърцето му беше бликнала топлота и надежда.

Дървеният крак на капитана тропна три пъти по вратата. Сибирецът от „калидора“ носеше самовара. След него вървеше друг сибирец, който носеше поднос с чаши.

Митря се усмихна на Русовеждия:

— Три чаши мога да изпия, но четвърта не: ще се пръсна. А искам да дочакам пролетта, другарю лекар Берьозов!