Михаил Садовяну
Митря Кокор (12)

Дванадесета глава

Краят на много човешки живота и на мъките.

Измежду многото хитроумни изобретения тоя военен влак №404 сякаш гонеше специален рекорд: никога да не стигне там, закъдето бе тръгнал. Свиреше, пушеше, тракаше, пъхтеше, спираше, отново тръгваше, пак спираше. Сякаш изпълняваше желанието на мнозина от тия, които караше, или на черните машинисти, които, щом стигнеха на някоя изоставена гара, започваха, както казваше Кокор, да лаят един срещу друг. Към това се прибавяше и друго едно странно явление: като че ли хоризонтът се отдалечаваше и потъваше в безпределния изток. И още нещо: понякога върху тоя военен влак № 404 връхлитаха бури и виелици. Не като по нас. „У нас — както казваше Кокор — бурите са като палави деца. Тук е бърлогата на вещиците на бурите. За един миг завъртяват човека и го събарят на земята. Искат да катурнат и влака от релсите.“

— Махайте се, бре хора! Вървете си, отдето сте дошли. Какво дирите тука?

— Милост, бабо Вещице, тръгнали сме и ние да дирим Дявола — кланяше се смирено Кокор. — Аз нося и дарове — две дисаги.

— Ама те са празни сега, бре Митря — смееха се войниците.

— А че вие сте изгризали, каквото имаше в тях, нощем, докато съм хъркал. Но после те се напълниха с онова, което ние като глупаци сме тръгнали да дирим по тия места. Тъй че нося дар на Дявола две дисаги човешка простотия.

Един мрачен следобед по време на престоя на влака пристигна представител на румънската дивизия от тоя участък. Войниците, които бяха по-близо до вагона на коменданта, чуха добре, че е офицер делегат, но не разбраха от коя дивизия и от кой участък.

Офицерът беше дребен, брадясал, мургав, с много дълъг шинел. С каска, с колан, без отличителни знаци. Държеше се малко надменно, когато говореше с полковник Палади и другите офицери, като човек, който е „минал през огъня“.

— Видът му е май посмачкан… — забеляза Митря. — Утре и ние ще бъдем такива храбреци като него, яка ни душа!

Узнаха, че полкът се прегрупирва. Три пъти променял мястото си за почивка в продължение на пет седмици — тоест, откакто беше тръгнал наборът. И не се местили напред, местили се все назад. „Сякаш гонят опашката си.“

— Стратегическо отстъпление — обясни наперено и самоуверено офицерът делегат. Като че ли самият той в момента беше измислил тая формулировка.

— Поручик Попеску, дръжте се сериозно — отговори полковник Палади и го изгледа строго.

Микшуня го потупа по рамото:

— Бе, Нуцо, съвипускници сме и те знам за умно момче!

Поручик Нуца Попеску се поперчи още малко в дългия си шинел, после се усмихна примирително:

— Донесохте ли малко коняк?

— Носим — увери го Микшуня. — Носим и карти за игра.

— Не влизат в работа! — махна с ръка Нуцу. — Нямаме време — все се местим. Сега веднага, с вашите фургони и нашите камиони, трябва да пренесем в лагера всичко, каквото носите. Не сме далеко. Там, на края на селото, до големия кръстопът. Гъмжи от машини. Укрепяват фронта. Вчера руснаците атакуваха на четиридесет километра оттук. Ще видите на картата какво е положението. Бяха отблъснати.

Полковникът го прекъсна:

— Тогава веднага ли да разтоварваме всичко?

— Да, господин полковник. Вчера, щом получихме съобщение, че пристигате веднага: подготвихме всичко. Това беше приятно занимание, всички се радвахме.

— Можем ли да започнем?

— Микшуня, дай заповед.

Микшуня даде заповед само с очи, защото фелдфебелите бяха там. Струпаните войници се пръснаха, без да бързат много.

— А приятелите… какво правят? — обърна се Микшуня към поручик Нуцу.

— Ех, братко Микшуня, останахме всичко на всичко осмина.

Очите на Нуцу се засенчиха от искрена скръб. И той наведе гордата си доскоро глава.

— Какво правят Чобану и Параскивеску? — попита слабичкото офицерче, наречено Дамичката.

— Ех, Дамичке — въздъхна Нуцу, — Чобану и Параскивеску ни пожелаха дълголетие!

Клепачите на Дамичката премигаха над хубавите му женствени очи.

— Не мога да повярвам. Бяха ми братовчеди. Бяхме като братя.

— Ще повярваш, Дамичке. Загинаха и други: Порумбеску, Лаксатив, Кроитору… Той ми беше непримирим враг, редовно го обирах на карти. Съжалявам за него, беше ми нещо като доходно имение. И Корбица… и Йован, оня, който ни декламираше баладата за Йован Йоргован и твърдеше, че произлизал от тоя народен герой. Когато издъхваше, повтори думите на героя: „Е, деца мои, аз отивам при дедите.“

— А Панакоада?

— Панакоада е жив.

Дамичката се зарадва, но само за минутка.

Слънцето потъваше на хоризонта сред прозрачни пурпурни облаци, когато войниците с всичкия си багаж се отправиха към „селището Сомотрец“. Не беше вече село, не беше останал нито един от жителите му, които бяха орали земята, отглеждали овошки и развъждали добитък: сякаш се бяха възнесли на месечината или потънали в земята. Сега Сомотрец беше един обикновен пункт, дето разбитият полк беше изпратен на почивка. Половината от въоръжението на полка се беше стопило; конете бяха отишли по дяволите; офицерите — останали само неколцина; попълнението, макар и цял набор, не можеше да замести избитите войници. Най-вече „ахмаците“ гинели или изчезвали безследно, с усмивка обясни Нуцу.

Бившето село изглеждаше чисто и благоустроено. Въпреки неуредиците изтегленият за почивка и прегрупирване полк чакаше с радостна възбуда новини от Румъния.

Катарама се сопна:

— Какви новини от Румъния! Няма никакви новини. Всичко е в ред, колесницата на свети Илия и калимавката на Саваот! Добре сме ви намерили живи и здрави. Чух, че сте останали само двеста и трийсет души.

— С мене двеста трийсет и един, господин фелдфебел — обади се Дънила, шивачът от батареята на Катарама.

— И ти ли си тука бре, Дънила Рошу?

— Тука съм, господин фелдфебел. Със зъби се държа за живота. Май множко оредяхме, господин фелдфебел.

— Е, нищо де! Дойдохме и ние да пооредеем като вас. Имате ли си всичко?

— Имаме.

— Донесъл съм и аз малко царевично брашно.

Познатите войници се радваха и се тупаха по гърба.

Кокор наблюдаваше срещата на командирите. Полковник Чаушу беше слаб и изгорял от слънцето, но добре разположен както винаги. Бръснат, с белезникавосини очи, като от стъкло. По-рано от Палади бе станал полковник. След като се прегърнаха, Чаушу докосна леко Палади с опакото на ръката си по най-изпъкналата част на тялото:

— Ще поспадне!…

Кокор размишляваше: „Ние се тупаме по гърба, зер гърбът носи товара. А началствата се тупат по корема.“

— И тъй, драги Палади, утре ти предавам полка. След година и половина получих и аз един месец отпуск. Наредих се: заминавам с братовчеда си — генерала. Иначе ще я караш добре; на почивка си и все в отстъпление.

— Напредвахме, за да отстъпваме… — прошепна Кокор на войниците край него.

Мракът се спущаше над полевия лагер, където войниците суетливо се настаняваха за нощуване. Не се запалиха никакви светлини и огньове. Наборът и старите войници изядоха сухата си храна лежешком.

— Фронтът не е много далеко — обясняваха на Кокор старите войници. — Щом се покаже някоя светлина в равнината, веднага долитат едни орли и си снасят яйцата отгоре. Чупят се страхотно и миришат. Не са ни изтрябвали.

„Старите“ сякаш се хвалеха с тая напаст. Както и с действията на съветската артилерия и танкове. Наборът ги слушаше с уважение и уплаха.

— Чухме, че като ни хванат, ни режели гръкляните.

— Кой, бре зайци? Московците ли? Приказки! И те са хора като нас. Пазете се по-скоро от вашите приятели, германците. Щом те видят, че поизостанеш или се позатулиш, да идеш по нужда, живи хора сме, или те нанижат на щика, или те очистят с картечницата. Твърди войскари.

— А те не отстъпват ли?

— Как не? Има случаи, когато никой не може да устои. Понякога върху ни налети такъв страхотен змей…

Кокор слушаше и не му се спеше. По някое време стана и заедно с ковача тръгна да дири тихо кътче, където да слушат тишината и да си поприказват спокойно за своите работи. Диреха, но не можеха да намерят. Най-сетне попаднаха в една дълбока яма от снаряд. Край гъстия буренак нощта им се струваше по-топла. Легнаха по гръб в пръстта и се покриха с шинелите. Размениха няколко думи и задрямаха.

Късно през нощта се събудиха, обърнаха се един към друг и наостриха ухо. Чуваше се тътен на оръдия, като глухо биене на барабан, и то не много далече. След малко боботенето заглъхна. Двамата приятели усещаха миризмата на гнили бурени и чакаха пак да задремят в студената нощ, когато зърнаха на изток зелени ракети. Канонадата започна отново с непрекъснати тътнежи и те усетиха земята под тях да се тресе.

Мина четвърт час, мина един час! Струваше им се, че изпод земята към тях се носи някакъв трепетлив рев. Под високото безмълвие на звездите сякаш тръпнеше от болка сърцето на земята.

Станаха бързо и се върнаха в лагера. Всички бяха будни и излезли навън: сякаш цялата околност беше настръхнала. Всички трескаво обсъждаха събитието. Някои бяха научили, че уж полковник Чаушу се бил засмял:

— Не бойте се, германците ще ги задържат.

Но и той се разхождаше в тъмната нощ, спираше се, вглеждаше се в далечината и се ослушваше.

— Каквото слуша той, чуваме го и ние — каза един брадясал стар войник.

След кратката пауза артилерията на болшевиките се бе приближила.

Цели три часа нервите на войниците бяха изопнати. Тресенето на земята и далечното боботене не преставаха. А без съмнение „ужасът на света“ — както казваха новобранците — растеше и обхващаше и съседните участъци. По едно време Митря Кокор забеляза, че краката му треперят: погледна ги като чужди и изръмжа една ругатня. Седна на земята. Видя наблизо лица на стари войници и се засрами от проявената слабост. Къде ли е капралът Флоря?

— Тука ли си?

— Тука съм.

И двамата произнесоха думите си с разтракани зъби. Старите войници край тях ги гледаха мълчаливи и сериозни. Те чакаха, а времето сякаш беше спряло. От време на време въздъхваха. Ухото им беше свикнало с онова, що ставаше там, в заплашителната далечина, която се приближаваше.

Разсъмваше се, когато на кръстопътя неочаквано се показаха първите камиони с хора. Хора, гонени от бурята на смъртта, от вихъра на ужаса.

— Пак ще се местим — промълви един стар войник на Митря.

Митря го хвана за ръката:

— Немците отстъпват ли?

— Да не би да напредват? Не ги ли виждаш?

— Че ний, новобранците, едва сме пристигнали!

Сам се изсмя на безсмислените си думи. Но всичко, което ставаше, сякаш беше чакало него.

Наборът се беше раздвижил и се суетеше, без да чака заповед. Скоро след това се понесоха и командите на офицерите, но никой не ги слушаше. Сред незаглъхващия тътен на оръдията и шума на камионите и на леките коли, които се трупаха в три плътни колони, полкът прибираше съоръженията си и набързо се готвеше за тръгване. Както често се случва по време на паника, един пристигна в своята част с метла в ръка, друг с голям къшей хляб, а трети бе яхнал неоседлан кон, без юзда.

— Я гледайте бе, Александър Македонски!

Митря се спусна изведнъж сред тях, сякаш искаше да ги набоде на рога. Не беше още полудял, макар че лицето му бе изкривено.

— Хей, новобранци — извика той. — Ставайте, всеки да даде по една кожа!

Болезнената му усмивка се появи по всички лица.

Той продължаваше да мърмори с омраза като на себе си:

— Та да си платиш за всичко…

Изведнъж сред ухилените войници се спря зачуден полковник Палади, следван на две крачки от Чаушу.

— Къде ми е шофьорът? — запита гневно Чаушу. — Защо се смеете бе, говеда?

Войниците се пръснаха едни наляво, други надясно, трети назад.

— Ти знаеш ли да караш? — изкрещя Чаушу на Митря.

— Само волска кола, господин полковник.

— Тогава защо стоиш и ме гледаш бе, говедо? Бегом марш! Доведи ми веднага шофьора Визиреску.

Кокор се втурна да дири някого. Моментално беше забравил името. Но се беше съвзел и си даваше сметка, че всеки бяга, грабнал каквото свари, към кръстопътя. Фургонът с впрегнати коне, двата полкови камиона и леките коли на командирите чакаха да влязат в колоната. Някои бяха захвърлили всичко, което носеха, и се бяха накачили като гроздове. Но шосето не можеше да побере гъстите колони. Те приличаха на огромна гъсеница с железни прешлени, която се виеше и едва се влачеше.

Просторът се изпълни със страхотно бръмчене на самолети.

Кокор видя отблизо немци. Не можеше да се каже, че те не са хора. Но сега бяха обезумели и сякаш разглобени. Самолетите пикираха над колоната бегълци. Затракаха картечници. „Градинарите поливат лехите.“ Минаваха, издигаха се високо, после се връщаха и ръсеха. От камионите хората скачаха в пакет и се спасяваха кой където свари в полето.

Самолетите отминаха. Старите войници и наборът на Митря навалиха в празните камиони. Но избягалите почнаха да се връщат. Кокор беше свидетел на сбиването. Бегълците се нахвърлиха. Веднага влязоха в употреба и пистолетите. Но новобранците, по-пъргави, продължаваха да се катерят. На десетина крачки Митря видя своите и между тях фелдфебелът Катарама, който се придвижваше напред с прегракнал вик. Хвана се с една ръка за камиона и помери да се метне в него. Един от ония, които бяха вътре, замахна с брадва и отдели ръката му от камиона. „Твойта мамка камионска!“ — изрева фелдфебелът и размаха окървавената си ръка, а с дясната издърпа автомата от кръста. Но противниците веднага го направиха на решето.

— Очистиха го! — извика Кокор.

Фелдфебелът се строполи край пътя и се сгърчи на една страна. През тялото му, което тръпнеше в конвулсии, новобранците се хвърлиха в щурм към камионите. С брадви, пистолети и автомати ония от камионите ги отблъснаха.

Оттам, накъдето беше тръгнала колоната, се появиха три големи самолета. Нова паника, ново спиране и пак войниците като скакалци се юрнаха с безумни скокове в полето. Съветските летци се спуснаха на двеста метра и хвърлиха бомбите си. При първия грохот на взрива Митря се строполи с лице към земята. При втория залепна още по-силно към „майчицата на всички нас“, както си мърмореше той, като се кръстеше. Веднага усети кръв по лицето си. Миризмата на кръвта го задушаваше.

— Братко!

Беше ковачът.

Митря дигна глава и видя, че Флоря се гърчи. Изпод ботуша му бликаше кръв. Митря хвана ранения крак. От коляното надолу той се клатеше като отделен от тялото.

Грохот и тътен, грохот и тътен… Митря не се пазеше вече. Явно беше, че е настъпил последният му час. Беше стигнал вече при дявола с двете си дисаги, натъпкани с човешка простотия. Микшуня му се хилеше, паднал по корем, но с извито настрана лице. Загинал бе, значи, и господин поручикът Микшуня! Залиташе, като се държеше с две ръце за корема и Дафинеску Илия. После се сгърчи на земята като червей и замлъкна.

„Ще умра и аз… — въздъхна Митря. — И по-добре.“

Господин полковникът Палади се беше облегнал пребледнял на един издънен, разбит камион. Беше подпрял лакът на една дъска и отпуснал глава в ръката си.

„Това е нашият камион. Господин полковникът Палади е застанал като пред фотограф.“

Митря започна да брои убитите. Не успя да ги преброи. Камионите, които бяха отблъснали пристъпа на новобранците с топори и куршуми, лежаха разбити на големи и малки парчета от желязо, дърво и човешки тела. На пихтия бяха станали и ония, които съсякоха, а после застреляха фелдфебела Катарама.

— По-добре, че стана така, Флорьо — пошегува се ласкаво Митря. — Няма вече да имаш ревматизъм в крака.

Но ковачът беше загубил съзнание.

Когато в следния миг дигна очи, Митря Кокор видя, че през полето се задават някакви сиви призраци. Танкове. Всичко живо от разбитата колона на камионите и от развалините в полето веднага се отправи към червеното знаменце на съветския команден автомобил.

— Германците знаят реда… — учуди се Митря.

Хвърли и той поясока с пистолета, както видя, че правят всички. Бяха се наредили и вдигнали ръце. Дигна ръце и той, но никой не му обърна внимание.

В далечината продължаваше същият тътнеж. Тук все същият грохот и вой на самолетите. В степта се показаха други танкове, които прибираха в далечината други стада от хора.

„Много свят изпогина. Но и мнозина останаха… Може да ни теглят и на нас по един куршум в сляпото око като на ранените.“

Ще умре в слънчев ден. Такава е равнината в Дроплите, само че тиха и спокойна, както вече няма да бъде, защото всичко е свършило.

Когато дойдоха да дигнат ранения, санитарите намериха Митря Кокор да плаче.

— Какво ти е? И ти ли си ранен? — попитаха на руски.

Митря разбра и посочи ковача.

— Я нет ранен. Мой приятел.

— Харашо, харашо… — потупаха го по рамото. — Върви се нареди при пленниците.

Ковачът отвори очи. Митря се отдалечи с облекчено сърце.