Михаил Садовяну
Митря Кокор (11)

Единадесета глава

… Докато една нощ Митря и Флоря видяха мълниите на Изтока.

— Елате по-наблизо, господа — каза след вечеря полковник Палади на офицерите си. И побърза да разтвори картата още докато ординарците разтребваха масата. — Елате по-близо, моля, за да можете всички да видите общото положение на фронта.

Това съвещание ставаше почти всеки ден. Тази вечер полковникът изглеждаше по-възбуден. Светлината на свещите беше по-слаба. От изток се задаваха бурни облаци.

— За пръв път — продължи изведнъж командирът, като вдигна очи от картата — имах „по-остър“ разговор с германски офицер. Става дума за коменданта на тая противна гара веднага щом пристигнахме тук. Искаше да ме убеди, моля ви се, че складът му с хранителни продукти се бил изпразнил и нямало да може да ни достави определената дажба. Че „сме щели да останем няколко дни“, че „това го затруднявало“, че „имал да снабдява ешелоните, които идват от вътрешността“. „Аз съвсем не държа да оставам. Дайте ни път по-скоро.“ — „Не мога, влаковете от фронта вървят един подир друг, сами виждате, че дивизиите вероятно се прегрупирват.“ И това ми било отговор! Но сега отново се ядосах, както на оная отвратителна гара, дето се прехвърлихме на широките линии. Извинявайте, но нашите немски другари ни третират донякъде като помощен персонал.

— Донякъде? — учуди се тихо един нисък дебел поручик.

Полковникът го изгледа продължително и посегна с дясната си ръка към масата, където трябваше да бъде шишето с коняк.

— Може би имате право, Микшуня — кимна той с глава. — Дайте ми, моля ви се, една цигара, от ония, хубавите, които още имате от къщи.

— С удоволствие, господин полковник.

Офицерът му поднесе сребърна табакера и подаде и запалката си.

— Благодаря, Микшуня. Имам кибрит. Извинявайте за забележката, която направих и която нашият другар подчерта. Понякога и аз изпадам в лоши настроения. Когато се намираме в такова окаяно положение, бих искал да видя една усмивка, да чуя една ласкава дума. Те са точни като автомати и абсурдно непреклонни.

— Ще се очовечат, господин полковник — осмели се пак Микшуня, като намигна с едно око.

— Разбирам какво казвате и не го одобрявам.

Микшуня наведе глава.

— Все пак има нещо вярно в думите ви, Микшуня. От известно време по картата правим изводи, които ни учудват. Навярно не разбираме добре съотношението на силите. След светкавичните напредвания — стратегически отстъпления!

Офицерите мълчаха и слушаха внимателно.

— Несъмнено — продължи полковник Палади — никога не е имало, по-добре обучена и по-организирана армия. И все пак — въздъхна той, — нервирам се, когато помисля, че все пак…

Хвърли угасналата цигара и взе друга от табакерата на поручика.

— Тази схватка…

Запали цигарата.

— Тази схватка се простира на хиляди километри, от Балтийско до Черно море… Милионни армии… Бойна техника, каквато никога не е имало… Авиация, командване… какво да ви кажа? Но не можем да не забележим, че става нещо необикновено. Нали сме от занаята най-после! И си даваме сметка. А комюникетата, колкото и да се прикриват зад стилистични похвати, говорят за известно отстъпление.

— Само това ли? — забеляза отново поручикът. — А при Ленинград, при Москва и някъде при Волга…

— Да. По ония места, закъдето сме тръгнали и все не пристигаме. На три пункта от решително значение. Няма ли да си пийнете, момчета — добави той, като посочи с цигарата си шишето с коняк. — Както казва фелдфебелът Катарама: „работата се закучи“.

Полковникът се засмя и показа грозните си черни зъби.

— Но има още нещо. Русите започнаха все по-мощни контраатаки. Трябва да признаем, че тяхното напредване е постоянно. От друга страна, попълненията на нашите съюзници, които отиват на фронта, ми се струват не така добри както преди две години: зелена, недостатъчно обучена младеж! Какво ще речете, ако хвърлим и ние така изведнъж тоя влак със селяни в урагана. Хубаво, нали? Ще ги разпръснат като перушина. Така и с ония деца. Пристигат с ентусиазъм, въодушевено крещят песни, а след това плачат и зоват своите Mutti^[1]. А от глъбините на Изтока, господа, прииждат войски, съвършено екипирани и обучени. Сякаш не те са отстъпвали. Но са все същите, а идват и други, и то много повече, хиляди и милиони… Авиация, танкове, моторизирана артилерия, катюши и знам ли още какво. Какво ли нямат, господа? Да ви кажа право, аз като стар войник, които се е бил на младини заедно с руснаците, им се възхищавам. Тревожи ме фактът, че те непрекъснато прииждат, непрекъснато прииждат. Те победиха Наполеон. Сега се вижда, че и Германия губи играта.

Полковникът запали нова цигара и изпи още една чаша коняк след много други. Движенията му ставаха по-резки, дрезгавият му глас — по-гръмък.

Нея вечер ефрейторът Кокор Димитру беше първа смяна на пост при вагона на офицерите заедно с Дафинеску Илия. Митря отсам, Дафинеску от другата страна. Прозорците на вагона бяха със спуснати пердета, „да не гледат новобранците какво правят началствата“, както се изразяваха самите войници. Полковникът седеше между светлината и прозорците откъм Митря, тъй че Митря виждаше сянката му, черна и увеличена върху пердето на единия прозорец. Наоколо беше тихо и пусто, Митря спираше разходката си и се ослушваше: от време на време чуваше по някой откъслек от фраза. Наблюдаваше движенията на сянката: с лявата ръка полковникът изваждаше от устата си цигарата с дълго цигаре, а с дясната отпиваше от време на време от чашата.

„Много му харесва това питие, дето му викат коняк — си казваше Митря, — налива малко коняк в голяма чаша. Налива често. Досега девет пъти е вдигал дясната си ръка.“

Митря се смееше сам в тъмнината. Спомняше си какво беше казал Катарама за русите: „Че така ли ни беше думата, бе московци? Уж щяхте да правите контрареволюция, уж нямахте оръжие… А то си имате всичко… Ключовете на свети Петър от райските врати! Наредихте Наполеон, сега ще наредите и Хитлер.“

Беше безлунна нощ. Далече на изток като вкаменени планини се бяха надигнали черни облаци.

Скоро след речта на полковника, която се носеше в нощната тишина, дойде и смяната на Митря, водена от разводача. Митря му предаде паролата и се оттегли. Можеше да спи до сутринта.

Техният вагон за „добитък“ беше шестият от края. Наблизо го чакаше капралът Флоря. Когато се поотдалечиха към края на влака, Митря му разправи полугласно какво беше чул и видял и добави с прозявка:

— Както виждам и господа офицерите приказват за войната като нашия фелдфебел.

Ковачът не направи никаква забележка. Само го попита:

— Спи ли ти се, Митря?

— Спи ми се, но не много. Защо?

— Ако ти се спи, не влизай във вагона. Задушно е и ще те удари вонята. Излязох за малко и след туй не можах вече да вляза. Отблъсква ме. Затова те чаках. Тук, на петдесетина крачки, намерих една купчина сено. Ще се настаним в нея гръб до гръб и ще ни бъде добре. Нощта ще мине бързо. До разсъмване имаме три часа.

Отидоха при купчината сено и се настаниха в тъмното. След известно време ковачът попита:

— Не говореха ли за политиката у нас?

— За кого? За Антонеску ли?

— Да.

— За него не говореха.

— Е, да — размисли ковачът, — пазят си кожата.

Сред тишината, която настъпи след тая ленива размяна ма думи, в черния облак на изток изведнъж пламна голямо червено око. Пламна и угасна, сякаш премигна. На Митря му се стори, че духът на степта се издигна заплашително над бедните нещастници, загубени из тия места.

— Видя ли?

— Видях — отговори тихо ковачът. — Там бурята започва. Много далеко.

Край тях безкрайната степ се беше вкаменила като мъртва. Но в тая неподвижна тишина все пак се носеше някакво тихо тънко жужене. Милиарди буболечки скърцаха с крилата си, диреха се и сватбуваха в тревата. „Толкова много са и ония, които са тръгнали срещу нас“ — помисли Митря.

Окото на духа блесна още веднъж. Черният облак на изток започна бавно да се придвижва, вземайки различни неясни очертания, докато се превърна в някакъв крилат жребец, устремен в неудържим скок. Удължи се и скоро се изгуби към юг.

На изток се проясни. Шумоленето на степта продължаваше. От безграничните далечини се чу някакво свистене. Скоро след това над тишината, в която двамата другари бодърствуваха изумени, нахлу студена струя — далечният полъх на бурята. След десетина минути отмина. Отново се възцари тишина.

Кокор наостряше уши, както правеше през нощите, когато биваше на стража в Дроплите. Шепотът на равнината не се чуваше вече.

— Пълна тишина! — каза Костя ковачът.

— Какво ли правят нашите в къщи? — прошепна Митря.

— Внимание! — предупреди го със същия тих глас капралът.

Митря поиска да попита нещо, но се спря учуден пред блясъците в далечината, отдето беше тръгнал крилатият жребец на бурята. Не се чуваше нищо. Виждаха се само нови и нови блясъци.

Двамата другари мълчаха с разтуптени сърца. Там беше фронтът, към който отиваха.