Михаил Садовяну
Митря Кокор (10)

Десета глава

Ешелонът е все на път…

Капралът Флоря Костя беше старши на вагона, в който пътуваше Митря. С тях имаше и много други войници.

— Всеки да почисти канапето си! — каза Митря. Във вагона за добитък, който правителството беше предоставило на своите „войни“, шегата на Митря предизвика смях и премина и по другите вагони.

„Не разтягайте канапетата“ — тоест не заемайте много място; „изкарайте навън канапетата“, сиреч изхвърлете сламата, на която спите, „да не почне сама да върви“ — добавяше Митря със злобна усмивка…

Шегата с вървящите и летящи канапета от вагона на капрала стигна чак до офицерите.

— И от вашите вагони ще избягат! — закачаше Митря другарите си. — Зер, току-виж, че те вас изхвърлили навънка!

Фелдфебелите заповядаха да се напише с тебешир върху всичките петдесет вагона предназначението им. То, разбира се, не беше известно. Но фелдфебелите бяха научили от господа офицерите, че крайната точка е Москва и Сталинград. И грамотните написаха по сивите дъски с колкото се може по-едри букви: Букурещ-Москва; други: Букурещ-Сталинград. Намери се един по-смел от всички, който написа с още по-едри букви: Вагон с предназначение Сибир. Тоя път мястото на кланицата беше твърде далече.

Митря Кокор добави още нещо: Букурещ-Москва, отиване и връщане. Тая добавка веднага бе възприета навсякъде. Една вечер капралът Флоря заличи отиване и връщане от своя вагон.

— Ти какво, искаш да останеш там ли? — пошегува се Митря.

Флоря се огледа, да види дали няма някой наблизо, и се усмихна, без да отговори.

Полковник Палади, сериозен мъж с прошарени коси, се ядоса, като научи за тази игра на надписи.

— Да престанат тия глупости! — посъветва той младите офицери. — Вие да не мислите, че на тях много им се иска да вървят в Москва и Сталинград? Де да ме болеше мен толкова главата, колкото искат те да отидат. Такава е заповедта и ние ги водим. Това е истината, какво ще го усукваме? Познавам ги аз тия хитри селяни. Пък и в края на краищата имат право. Нещастници, които нямат нищо общо с политиката. Но ония със Сибир го попрекалиха. Дайте заповед да се почистят вагоните.

Заповед се даде.

— Да се почистят от глупаци и от въшки! — изказа се Митря шепнешком.

И тая приказка се разнесе.

Когато влакът минаваше през по-големите гари, войниците пееха патриотични и войнишки песни. После един по един вагоните затихваха и наборниците, както си казваха войниците, се заглеждаха с унесени очи в зелените полета.

— Това е то нашата война — нивата… — каза по едно време Митря.

Вагонът на капрала се разсмя.

— Какво се смеете като смахнати? — разсърди се Митря.

Другарите го изгледаха в недоумение. Знаеха, че обича да се шегува, и сега не го разбираха.

Пътуваха така цели седмици. Правеха дълги престои по самотни гари. Понякога валеше и ги обгръщаше влажна мъгла, която се спущаше като черна мъка над осъдени. Митря дремеше в ъгъла до Флоря Костя. Упорито се вглъбяваше в себе си и мислеше за кафявите блестящи очи. Тогава въздишаше и стенеше. Болеше го душата.

— Какво има, Митря, какво ти е? — попита го веднъж Костя.

Митря отговори, като излъга наполовина:

— Ех, братко, мисля си, къде ли е сега и какво ли прави учителят, дето ми даде буквара и плочата? Веднъж го видях и не мога да го забравя.

— Учителят чака — отговори ковачът.

— Жив ли е?

— Да, доколкото узнах. И за какво друго мислеше?

— Мислех си, братко, като смахнат, че дядовците ни са пътували само до един хвърлей място, а ние сме тръгнали накрай света да търсим пъпа на земята.

Някои другари внимаваха в думите на Митря и чакаха шегата.

— Тръгнали сме — продължи Митря — без никакъв интерес. Дядовците ни са ходели да спечелят парче хляб, а ние отиваме да гинем.

Капралът свъси вежди:

— Държавата ти плаща по един лей на ден, а ти дава безплатно и влак, и ядене, и дрехи.

— Не говори за костюма, че ще се разсърди наборът.

Войниците поглеждаха жално облеклото, с което ги беше дарила властта.

— Сърдиш ли се, наборе? — попита Флоря.

— Драго ни е!

Дафинеску Илия, приятел на Митря, добави:

— Само Митря въздиша и тъжи.

Новобранците обърнаха погледи към Митря.

— Мисля си — въздъхна Митря — за сиромаха от приказката, дето отишъл с една дисага при господа да го пита за нещастието си. А аз с две дисаги съм тръгнал при дявола.

Войниците се натъжиха.

— Тоя Митря не е май с всичкия си — казваха си те, — не приказва човешки.

И наистина Кокор не украсяваше приказките си с пословици, поговорки и анекдоти, както правеха мнозина от войниците, които имаха по-остър език. Неговите думи излизаха от горчилката на живота му.

Така влакът пътува дълго време, измина много път, докато почнаха да се явяват опустели села. Всичко беше разрушено и опожарено. Вятърът довяваше миризма на изгоряло и на леш. Около развалините обикаляха подивели и увълчени кучета; с подвити опашки, те виреха муцуни нагоре и виеха на умряло.

Един ден, подали глави от отворената врата на вагона, другарите на Митря стояха захласнати пред някакви стени и укрепления. Някога там бе имало град. Беше вече по мръкнало, но никъде не светеше. В развалините на гарата се виждаха една крива дъсчена барака и палатки на войсковата част, която поддържаше железопътната линия, свързваща света с пущинака и фронта. Сред тия развалини и палатки и в бараката светнаха електрически крушки. Онова, което някога е било град, остана очертано далече върху мрачното небе, като в някакво далечно време, за което никой вече не си спомняше.

На някои малки гари, дето все още имаше странични линии, влакът се спираше за един ден и една нощ, за да си починат войниците от друсането, което зашеметяваше мозъците им. Плъзваха наоколо да дирят прясна вода. Щом откриеха чешма или поток, те се събличаха до кръста и отчаяно се миеха, макар че размазваха по себе си саждите от локомотива. Изхвърляха от вагоните „канапетата“ и палеха с тях огньове. „Четяха вестник“, тоест сваляха си ризите и внимателно ги пощеха край огньовете.

Един следобед Митря и ковачът стигнаха в някакво селце, скрито в една близка падина, дето се гушеха няколко обитаеми къщи между многото срутени. Наоколо пасяха две крави, няколко мършави прасета и една дузина кокошки, които се разкудкудякаха изплашено и се разбягаха при тяхното приближаване. Зад една къща се криеше жена, която изтича във високото конопище.

Флоря Костя се провикна с няколко руски думи. Жената се обърна към чуждите войници. Не бяха германци. Опита се да им се усмихне, но само изкриви беззъбата си уста.

— Имаше ли насам германци, бабушка?

— Имаше… — проплака тя, като сочеше с пръст страшната си беззъба уста. — Вие какви сте?

— Не сме немци, бабушка.

— Така, така… хора сте… Накъде?

— Отиваме на фронта. Румънски войници, бабушка.

— Тежко ви и горко! — извика старата жена, като се хвана за главата.

Тоя вик прониза Митря до дъното на душата. Очите на капрала се овлажниха. Наблизо изскочиха още няколко жени, двама старци с кожуси и няколко боси деца…

Кокор забеляза враждебните погледи, с които го стрелнаха. В ръцете си здраво държаха вили. Извади от чантата си един черен хляб и разкопча с пръст калъфа на револвера си. Разчупи хляба и го подаде на децата. Отначало поискаха да побегнат, после се приближиха и протегнаха слабите си ръчички със сгърчени пръсти. Един от старците пристъпи и попита с тънък глас на румънски:

— Вий румънци?

— Да.

Старецът обърна вилата със зъбите надолу.

— Аха! Ний били там… били на война. Тогава друга война. Сега немец волк, немец гусеница, немец саранча.

— Какво каза? — попита Митря.

— Казва, че немецът е вълк, гъсеница и скакалец, а не човек.

— Но нашите момчета — продължи старецът на своя език, а капралът обясняваше на Митря, — нашите момчета ги връщат назад! Назад! Назад! Ай, как ги бият! Ай, как ги бият!

— Немец капут! — извика изведнъж другият старец и затресе от радост немощното си тяло, скрито под кожуха. — Няма вече да напредвате! Вървете си в къщи!

— Ай, нещастни хора, добри хора… — вайкаше се бабичката, тръгнала подире им.

— Подиграват ни се — прошепна Митря.

Капралът не отговори. Върнаха се на самотната гара. От време на време се споглеждаха и се разбираха без думи.

— Не казвай нищо на момчетата! — реши Костя Флоря.