Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (8)

VIII

Молдованците познават цяр за махмурлии хора, независимо от каква народност са те.

Когато стопанката на Лазарел Грига с все същите движения на покорна робиня влезе и сложи на софрата чорбата за махмурлии, абатът поиска рецептата.

— Най-напред вкусете, господин абат — подкани го със смях Алеку Русет.

Абат дьо Марен вкуси от чорбата и венецът от коса около подстриганото му по калугерски теме настръхна. Затвори очи и стисна челюсти. И зачака внимателно да види какво ще му се случи. Киселата и гореща течност изведнъж уталожи вътрешния му огън и той изпита нужда да вкуси още една лъжица. Вкуси и трети път и забрави рецептата. Но Русет благосклонно му я даде.

— Подобно нещо, господин дьо Марен, няма да срещнете никъде по цивилизования свят. Тлъстото кокоше месо не е готвено с вода, която според една приказка на нашего брата, не я бива за нищо. Молдованците, хора с богато въображение, добавят, че не я бива дори и в ботушите си да я сипеш. Ако желаете, отбележете си и тази поговорка. Водата на това вариво е приготвена и подправена с ферментирали житени и просени трици. Прибавя се и черешово клонче. След като я сложи на топло върху пещта, стопанката по древен обичай започва да се кара на някой по-млад човек. Хока го и даже може да го удари. Само по тоя начин ферментацията добива необходимата киселост. Аз подозирам, че се изричат и заклинателни слова, но тях ги знаят само жените…

Дьо Марен разбираше как стоят нещата и заяви, че добре отбелязва в паметта си всичко, което му се казва. Но нямаше време да записва, защото ръцете му бяха заети с дървената лъжица.

— Във всеки случай — обърна се той учуден към Русет — не очаквах, че чорбата може да ми се стори толкова лоша в началото и толкова вкусна после. Това е химия, която ние не познаваме, а рецептата, признавам със срам, я забравих веднага щом ми я казахте. Запомних само кавгата и боя. Но те, разбира се, не са достатъчни.

Докато той усърдно продължаваше да сърба, отвън сред врявата на свирачите се чу гласът на Грига, който пристигаше с приятели и роднини. Гълчавата остана отвън. Грига влезе наперено и се поклони благочестиво.

/// и чакат да бъдат изпразнени, за да им олекне и да идат и те да си отдъхнат.

— Желая да узная и аз за какво говори в речта си този почтен човек — каза дьо Марен, побутна настрана паницата и се обърна към другаря си. Бейзаде Алеку му извести за опасността, която ги заплашваше отвън. Абатът се замисли.

— Що се отнася до виното зад вратата, честитият стопанин има право… — реши той.

Русет се развесели и усети в себе си коварната възбуда от нощното опиянение, същата, каквато усещаше и у абата. Но решението му беше трезво и твърдо. Хапна от киселата чорба на стопанката Аврамия, изправи се и се опаса. Обикновената усмивка на лицето му беше маска, зад която се преплитаха дълбоки грижи.

— Господин абат, аз съм на ваше разположение — каза той любезно.

— Наистина ли е необходимо такова бързане — въздъхна дьо Марен, намерил отново радост в стомната на Матияш. — Странно! Колко хубаво изглежда пак виното след тази неочаквана чорба. Безкрайни са изненадите, които бог поднася на хората. Принце, колко път имаме да изминем до престолния град на Молдова?

— Господин дьо Марен, имаме да изминем малко повече от две станции път. Като яздим бързо и не се бавим, на четвъртия^[1] час от деня по ориенталската мода, когато князът сяда на трапезата, можем да влезем в княжеската крепост.

— Да възславим господа бога. Време имаме достатъчно.

Грига тържествено изпразни стомната в канчетата. Подаде канчетата в ръцете на честитите гости, взе своето, отвори вратата и нададе рев към роднините и приятелите. Русет излезе на чардака. Дьо Марен остави за миг канчето, наметна бързо пелерината си, грабна отново канчето и последва другарите си. Грига излезе, и подир тях, като държеше виното високо и го размахваше на студената светлина на утрото. Дива врява ги посрещна. Дьо Марен видя различни мъжки лица, пре- ///

— Честити гости — каза той високо, — дойдох да довършим това, което сме започнали.

— Може, стопанино — съгласи се Русет. — Но ние трябва да си изпълним дълга и затова по изгрев-слънце ще яхнем конете и ще потеглим на път.

— Съгласен съм и се подчинявам, ваша светлост — отговори Лазарел Грига и пак се поклони. — Конете вече са изведени, слугите и войскарите чакат, остава само да довършите чорбата и виното от старите стомни, които са ми дар от моя приятел Матияш. На ваши милости са били отредени. С други хора аз вече не мога да пийна от тях. А ако благоволите да пийнете и от кофичките, които стопаните на това село и на тези лозя носят, идвайки с мен и със свирачите ми, то те много ще се възрадват. Ако не можете, мъка ще свие сърцата им, ала скоро ще им мине. Но което е обещано с клетва, от него не можете да се откажете. Така че последните стомни, две на брой, стоят зад вратата много весели за този утринен час. Но мислейки за своето съвсем човешко занимание през изтеклата нощ, той им прости за нестройните крясъци. Един твърде прегракнал оратор извиси глас с неестествени усилия, а носът му по големина и цвят му даваше право да застане начело на всички.

— Какво желае? Какво желае? — благосклонно се заинтересува абатът.

— Обяснява ни, господин дьо Марен, причината за тяхното нещастие.

— Какво нещастие? Нищо не разбирам. Състоянието, в което ги виждам, изключва тази дума.

— Господин абат, оня стопанин с червения нос ни осведомява буквално, че в тези лоши времена на хората не им е останало нищо друго, освен да плачат, или да се веселят. И те предпочитат втората алтернатива. Тук в тази страна, казва той, нищо не е сигурно освен данъците и смъртта. Затова тяхното веселие е рожба на отчаянието. Освен това, господин абат, те желаят да пийнем от кофичките с младо вино, което те са донесли, всеки от своето лозе.

Абат дьо Марен се смути не толкова от последната покана, която сметна за шега, колкото от връзката между мисли и картини, която изведнъж изпъкна пред него в мрачен контраст, обединявайки появата на тези пещерни хора с безсмислената врява, която го обгръщаше. Сърцето го заболя като убодено с трън и той наведе запотеното си чело. Той всецяло и покорно се бе отдал на приятелството и веселбата, докато за хората около него удоволствието бе примесено с отрова. На утринната светлина Туркулец му се видя мрачен и суров наемник-грабител, Лазарел Грига с крива злобна усмивка, дори благородното и симпатично лице на бейзаде Алеку сякаш имаше друга маска и се усмихваше по друг начин. Но се усъмни и в себе си, и в собственото си разсъждение и смирено помисли, че и той изглежда другояче, не както в дните, когато не си е отправял никакви укори.

Възседна коня редом с Русет. А стопанинът Грига, непреклонен в решенията и клетвите си, донесе двете останали стомни на Матияш. Трябваше да ги изпият и двете, както бяха вече въоръжени и хванали юздите. Най-после Грига беше доволен и се ухили. Абатът не беше чак толкова доволен, но също се усмихна.

— Принце — заговори той в следващия миг, — моля ви, предайте на домакина и на неговата стопанка моите най-топли благодарности за гощавката, която никога няма да забравя. Трябва да си отбележа много неща, между които най-вече двете рецепти. И ви моля най-настоятелно да ми съобщите тайно моя дял в разноските по това гостуване, което, право да си кажем, с нищо не може да се заплати.

— Господин дьо Марен — отговори Русет, — в нашата страна няма странноприемници и ханове и стопаните не познават друго разплащане освен това, което виждате. Ако забелязвате, не само Грига, но и отец Никоара е много натъжен от заминаването на ваша милост и няма да се учудя, ако ги видя и сълзи да проронят.

Тъй като най-нежната част от тялото му все още беше овладяна от великодушието на отлежалото вино на Матияш, щом чу това, абатът не можа да се сдържи и слезе забързано от коня. Спусна се към Грига и го прегърна. После се обърна към своя брат во Христа, отец Никоара. Сметна за редно да не забрави и стопанката Аврамия, която, засрамена и изумена, закри уста с ръката си и веднага се отдръпна. След това последно геройство той отново възседна коня, подпомогнат от десетки ръце. Сред разногласата врява стопаните капнаха по няколко капки вино в праха за помен на мъртвите, преминали в царството на покоя, и в чест на чуждите гости.

Съпроводен от глъч и писък на струни, абат дьо Марен най-после потегли с другарите си към Яш.