Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (31)

XXXI

Вълку Бърладяну все повече смята, че е по-разумен от господаря си. Но най-разумен измежду всички се оказва друг.

Бейзаде Алеку подготви изпълнението на решението си с безмерно спокойствие, под което се криеше болезнено напрежение. Накара Вълку да спусне кепенците на прозореца и да провери дали резето е добре сложено на вратата. Поиска да му приближи масичката до леглото и да изчисти фитила на лампата. Подпомаган от слугата си, той разпори с камата подплатата на долната си дреха. Извади и нареди на масичката златните монети и няколкото скъпоценни камъка, които му бяха останали. Достатъчно имаше за всичко: и да заплати за кораба, и да преживее една година в някоя западна страна. От остров Крит или от Кипър — обясняваше той на Бърладяну — трябва веднага да се махнат. Само когато стигнели при италианците или при французите, само тогава можели вече да смятат, че са се спасили от всякакви опасности.

След тези сметки той отново изкусно заши съкровището си, като равномерно го разпредели под мишниците и по хълбоците и сложи в задната част на кожения кемер това, което му трябваше като начало. После дойде ред на оръжието. Вълку сметна за редно да му даде съвет да купят пищови от един търговец на оръжие. Нямало да е лошо може би и от две кремъклийки пушки. А без саби нищо не можело да се направи.

— Бедни ми Вълку — възрази му със смях Русет, — жегата, от която се оплакваш в последно време, ти е стопила акъла. Ти да не смяташ, че ще вървим по улиците с кремъклийката в лявата ръка, с пищов в дясната и стиснали със зъби сабята. Ако трябва да се бием, тогава ще заминем на война. Тука ха се чуе гръм на пищов, ха се е стоварила на главата ти цялата махала. Ето защо ще се откажем от огнестрелно оръжие.

— Да се откажем — съгласи се Бърладяну. — Щом е така, да се откажем и от сабите.

— Това не, Вълку — не се съгласи Русет, който бе премислил всичко. — Нека да обсъдим от какво имаме нужда, за да се спасим в случай на опасност. Може да ни усетят, може някой да налети на нас. Сами или с принцесата, ние трябва да имаме с какво да се браним. Италианците казват, че в такива обстоятелства по-подходяща е камата. Аз съм свикнал повече със сабята. Камата е подходяща срещу един нападател. С добре наострени саби можем да устоим на мнозина.

— Тогава ще ни трябват две саби — съгласи се горският.

— Когато тръгнем, ще носим само две саби. Утре ще ги избереш ти, да са леки. Ще ги наточиш на камък, както ти си знаеш, за да станат като бръснач.

Бърладяну беше в недоумение.

— Господарю, но как ще препашем сабите върху калугерското расо? За точене, ще ги наточа, ще ги направя остри, че и косъм да разцепят.

— Вълку, не се прави на по-глупав, отколкото си. Защо ще ги препасваме? Ние имаме нужда само от остриетата на сабите, които ще носим увити в нещо. Ще си вървим смирено, като добри монаси и никой няма да знае, че носим под мишница оръжие.

— Добра сметка! — удиви се горският и разтърси брадата си. — Щом стигнем на кораба, ще ги изхвърлим в морето.

— Докато стигнем до кораба, ни чака тежък път — въздъхна Русет. — Значи, ще купим две саби. От друг търговец ще купиш въже, за да направим стълби, ще им сложим куки в единия край, за да се закачат на стената, като ги метнем. Сега остава да намерим място за нощуване, да дебнем дойката и през деня да набележим с очи мястото, откъдето ще минем и където трябва да стигнем. Аз нямам никакви съмнения в успеха.

— Господарю, ами ако принцеса Катрина не рачи?

— Ти вече веднъж зададе този въпрос, Вълку, и аз мислих. Смятам, че няма да се противи. Забравих да сложа в сметката на покупките и една копринена забрадка.

— Така е, това е добре — потвърди горският. — Да отбележим и това на рабоша.

Русет се облече, запаса се и огледа наоколо си без капка съжаление. Накара Бърладяну да оправи леглото и да сложи нещата по местата им: масичката под иконите, стола до прозореца, книгата с житията на светците на рафта. Запалиха кандилото, а на масичката до лампата бейзадето сложи една жълтица върху бележка с поменика на елински език:

Господи, помилуй раби твои

Профира, Антоние и Александру.

После угасиха лампата, излязоха, заключиха внимателно и пъхнаха ключа под вратата обратно в килията.

Минаха край калугера вратар, който ги позна и им се поклони. Бейзаде Алеку остави и за него една бронзова монета на перваза на прозореца. После, като вървяха почти редом, Бърладяну малко по-назад, те се отправиха край кипарисите и платаните към манастирските стени. Минаха между търговците каруцари от Силиври-Капъ и скоро се смесиха с вечерното движение на града. Тук-там по къщите и дюкяните трепкаха светлинки. Улиците лъкатушеха като реки от тъмнина. Минувачите вече се движеха по неколцина и с фенери или с факли. Един час по-късно на някои места ставаше вече опасно като в гора, където могат да изскочат разбойници, или като в морски проток, където върлуват корсари.

Бейзаде Алеку обясни това на Бърладяну, като си мислеше за един непознат кораб и за един капитан с добро сърце. Горският обаче не се страхуваше от нищо.

Така стигнаха до гръцката махала, наречена Фенер. Оттам по каменистия склон се стичаха малки улички към брега на Златния рог. Недалеч от скромната църква на патриаршията, зад смълчаните и покрити с бръшлян зидове, се гушеше единственото манастирче, което неверниците бяха разрешили на територията на Истанбул. Русет познаваше добре местата и лесно намери хана, от който имаше нужда. Поръча ядене за себе си и за другаря си и показа голяма съобразителност, като пожела и кана вино и покани собственика да си пийне за здравето на двамата братя во Христа. Единият от тези братя бил поел обет да не говори. Другият обаче обичал много приказките с другари, най-вече с почтени търговци, и им разказвал всичко, каквото пожелаели да узнаят: откъде идват, къде отиват, каква работа имат в града. Идвали били от Света гора и отивали в светите места, в Йерусалим. Откъдето минели, все като братя били посрещани. Тук, в Истанбул, щели да останат няколко дни, за да се поклонят на светия патриарх. Така, изреждайки всичко, което трябвало да се види, почтеният търговец осведоми словоохотливия монах, че недалеч от хана се издигало едно манастирче, „Света Богородица“, което за нищо на света не бивало да отминат. Много красив манастир бил и в него ставали чудеса. Ликът на божията майка от църквата на този манастир имал изцяло златна корона и огърлица, дарени от императрица Теодора. Нямало пътник, който да не помоли да го пуснат вътре, за да се поклони на тази скъпа икона. Имало и една история за Мария, дъщерята на василевса Михаил Палеолог, която изградила светата обител. Непременно трябвало да чуят и тази история.

Двамата смирени друмници нямало да се откажат от подобна благочестива радост — признава приказливият калугер и отново вдига наздравица за препочтения търговец.

„Това вино изглежда добро — разсъждаваше Бърладяну, — не е кръстено, търговецът с охота го смуче.“

По-късно Бърладяну разбра, че това е най-доброто средство, което можеше да намери бейзадето, за да узнае всичко, което го интересува не само за манастира, но и за много други неща.

И наистина ханджията кир Теодор не пропусна да им разправи подробно историята за Мария Палеолог, царицата на монголите, която най-напред била жена на хана, а после на сина на хана и със скръбно сърце дошла да дочака залеза на живота си в тази обител. Разказа им и други неща, ту за подлостите на неверниците, ту за чудесата на светите икони и на светите мощи. Но колкото и да се мъчеше Русет да го накара да разкаже някои нови случки, станали съвсем скоро в манастира, кир Теодор не отговори на желанието му и с удоволствие нижеше само случки от други векове.

А го биваше в пиенето, знаеше и добре да води сметките, които отбелязваше с въглен зад вратата. Щом го видя вече замаян, бейзадето го изгледа с презрение и го остави на грижата на Бърладяну, а той се прибра в стаята и отново се унесе в своите мечти.

На другия ден бейзаде Алеку продължи приготовленията си по установения ред.

Стиснал в лявата си ръка една жълтица, Вълку излезе да търси саби и копринено въже. След като скита нехайно под сводовете на Буюкчарши, той се спря и купи най-напред чувалено платно, после отиде в друга част на града, където бе видял саби. Правеше знаци с ръце, с пръсти и кокореше очи, докато го разберат, за да получи желаната стока и остатъка от парите. Върна се крадешком със сабите, които бе увил с връв и после в чуваленото платно, сложи ги върху дивана пред очите на бейзадето и ги разви.

Русет ги извади една по една, подържа ги в ръка, хареса ги. После взе въжето и започна да прави стълби. Бърладяну клекна в един ъгъл на стаичката със стомна вода и с камък и почна да точи острието на сабите.

Това беше през първия ден. Вечерта излязоха и обиколиха манастира. На места околовръстната стена не се виждаше от къщи и дюкяни; другаде под гирляндите от бръшлян личеше ясно овехтелият дувар с изпадала мазилка. Под сянката на дърветата, близо до един пуст мегдан, дето денем децата си играеха на челик, земята се издигаше малко по-високо. От вътрешната страна на оградния зид не се виждаха покриви на килии. Това беше най-подходящото място за преминаване.

Всичко това господарят пресмяташе с измамно спокойствие, а Вълку го одобряваше с наведено чело. Завърнаха се в хана, единият с ожесточено непреклонно сърце, другият с прискърбие, влагайки всичката си надежда единствено в бога. Никъде не зърнаха дойката. Не само не зърнаха дойката, но не видяха човек да влиза или да излиза през обкованата с желязо порта на тази мъртва крепост. Чу се само клепалото привечер. Неговият звън отекна зад стените като в далечна пустош.

Хапнаха малко овнешко печено, пийнаха сладко вино и бейзадето заповяда на Вълку да залости вратата, а той нареди на дивана въжената стълба и провери възлите й. Измъкна сабите и държейки ги една по една за дръжката с лявата си ръка, с палеца на дясната опипа острието им.

— Вече сме готови, Бърладяну — каза Русет със смях. — Погледни ме — продължи той и наведе брада към гърдите си, а очите му пламнаха, — погледни ме, за да разбереш дали съм обмислил всичко добре и дали имам необходимото спокойствие. Ти сам можа да видиш, че пустото място на мегдана позволява да преминем прелеза към железния бряг.

— Но не зърнахме дойката — вяло възрази Бърладяну.

— Ще я зърнем утре. Ще почукаш на портата и ще се помолиш да те пуснат да влезеш като чуждоземен монах, само като сложиш ръце на гърдите си. Те ще те пуснат и ти ще отидеш да запалиш свещ пред иконата на Богородица. Тогава ще видиш какво има вътре. Като излизаш, ще огледаш всички прозорци на килиите и не е възможно дойката да не те види и познае.

— Точно така ще сторя, господарю — въздъхна Вълку.

— Бих отишъл аз да похлопам на портата — заговори пак бейзадето със същия пламнал поглед. — Но аз смея да излизам от хана само привечер. Прекарал съм няколко години от детството и младостта си из тези места и има много християни, които си спомнят лицето ми. И друго знай, Бърладяну. Моят баща е по тези места, тук доживява тъжните си дни. Сега ще разбереш каква отрова ме мъчи, щом се откъсвам от баща си и се обръщам към тази принцеса. Докато не стане моя, няма да намеря покой.

— Може да е виновна и циганката с нейния гердан, господарю, може да е сторила някоя от своите магии. Добре ще е най-напред нея да шибна със сабята.

Бейзаде Алеку се засмя и продължи да се разхожда из стаята неспокойно като звяр в клетка. Мрачният му тих смях прониза Бърладяну и го накара повече да не вдига поглед. Приготви постелята си в ъгъла до вратата и потъна в мрачно мълчание.

На другия ден следобед Русет го изблъска от стаята. И той с наведена глава отиде до портата на манастира. Потропа с чукчето до решетъчното прозорче, но никой не му отговори. Потропа и втори, и трети път, но пак без успех. Заобиколи стената и се върна в хана с озадачено лице. Бейзадето му отвори, дръпна го за яката подире си, натисна го в ъгъла и го подложи на разпит като под заплахата на кинжал. Вълку свиваше рамене, не разбирайки нищо.

В тоя момент на вратата потропа нежеланият кир Теодор и покани братята во Христа на кана младо вино. На бейзаде Алеку му се щеше да го цапардоса с юмрук в челюстите, тъй като вече нищо не очакваше от него, но беше принуден да го последва отегчен и да пийне от лошото вино.

— Забравих да ви разкажа една рядка случка — каза кир Теодор със смях. — Ходихте ли днес в манастира?

— Моят брат во Христа ходи — отговори бейзадето, — потропал на портата, но в манастира хората се оказали неми като него.

— Аха! Ами че то е заради случката, която искам да ви разправя.

Русет трепна, но лицето му остана все така нехайно.

— Заради случката, която не съм ви разказал — потвърди кир Теодор. — От няколко дни светият манастир е затворен. Негово блаженство нашият патриарх е пратил подпечатана наредба. Ако искате да ви разкажа защо…

Бейзаде Алеку отвърна, че не държи непременно да узнае защо.

— Ако искате да знаете, мога да ви кажа, че тази заповед я донесе един слуга на негово блаженство веднага след като затвориха тук дъщерята на княз Дука, владетеля на Молдова.

Русет изрази известно учудване от случилото се:

— В манастира е затворена молдовска принцеса ли? По каква причина са затворили тук тази молдовска принцеса?

— Тази история е като ранен зеленчук — отговори ханджията, — и аз го продавам така, както съм го купил. Разправят, че дъщерята на Дука се провинила в непослушание към родителите си и се залюбила с един жидовец, с когото се канела да бяга. И сега баща й, княз Дука, и нашият отец, патриархът, я осъдили да стои на тъмно в подземията на манастира само на ечемичен хляб и вода и всеки ден да й четат свещениците молитви, докато се очисти от демоните, които са я овладели.

Бейзадето отново се учуди и виното му се стори по-добро. Когато се отърва от ханджията, заповяда на Вълку да отиде веднага в Златния рог да търси и да пазари за тази нощ корабчето на някой капитан от гръцките острови.

— Както си ням, Вълку, акълът ти ще ти подскаже как да се разбереш с някой гръцки капитан. Той знае какво може да му искаш. Нека бъде готов и да те чака. С помощта на пръстите ще се спазарите за цената.

Вълку сметна за нужно да измърмори, но отиде. И пак така с мърморене се върна не след дълго време и каза, че е наел едно корабче, май твърде старо и на твърде висока цена.

— Колко?

— Една жълтица или една злота.

— До Крит ли?

— Това не можах да му кажа със знаци, господарю. Ще върви, докъдето иска той, само да ни махне оттук.

Бейзаде Алеку се съгласи с това условие и веднага започна да се стяга за излизане.

Накара Вълку да нареди пред себе си въжените стълби и да ги навие на дръвчета, за да не се объркат, когато ги развият. Двете саби той сам загъна в чувала. Изчака вечерният мрак да се сгъсти и заповяда да тръгват.

Най-напред плати на ханджията, защото повече нямаше да се връщат. От този час нататък неговият път вървеше право напред през моретата към острова на щастието.

Забързан вървеше той по стръмни улици, следван от слугата си. Стигна до стената на манастира и я опипа. Тръгна покрай нея и намери познатото дърво в края на мегдана. Тогава Бърладяну чу бързото му дишане. Разтревожи се и той и изпитателно се заоглежда наоколо с наострени уши. Според него тези усилия бяха чиста лудост. Стоеше нащрек, за да може да проправи път за отстъпление, когато отвъд стената се разлаят песовете и се разкрещят жените.

— Безумието облича одеждите на мъдростта — измърмори той, като разгъваше стълбата.

— Каза ли нещо? — попита бейзадето с разтракани от нетърпение зъби.

— Нищо не съм казал, господарю. Мисля, че все още имаме време да се върнем. Зад стените ще се разбудят кучетата.

— Метни стълбата! — изсъска му Русет и го удари с дръжката на сабята.

Бърладяну метна стълбата. Първия път тя падна обратно. На втория път железните й куки се захванаха за стената.

— Дръж сабите и се отпусни с цялата си тежест върху стълбата! — заповяда му Русет. — Дай ми втората стълба.

Вълку пое сабите, подаде другата стълба в студените ръце на господаря си и увисна на коприненото въже. Алеку Русет бързо се заизкачва.

В същия миг пет или шест души изникнаха до тях, сякаш земята ги бе избълвала. Хвърлиха се върху Бърладяну и дръпнаха от ръцете му увитите в чувала саби. Двамина се спуснаха подир бейзаде Алеку, дръпнаха го за краката, събориха го на земята и го притиснаха с гърдите си.

Блъскаха ги, въртяха ги ту на една страна, ту на друга, докато ги претърсваха.

Дебел глас ги съдеше и осъждаше на гръцки език.

— Аха! Най-ленивите измежду всички добитъци, козлите на Велзевул. Носят със себе си не само саби, ами и ками. Дръжте ги добре. Проклетници, искат да осквернят светия манастир и Христовите невести. Свали и другата стълба, Панайоти, да ги вържем здраво!

Бейзаде Алеку се мяташе в безумно ожесточение и хапеше устни до кръв. Гибелта, предречена му от френския абат, тегнеше над него.

— Господарю — изстена до него горският, — дръжте се добре, ще ги ударя и ще ги съборя.

Още в същия миг той премина от думи към дела: напрегна краката си и търколи двамата, които го бяха възседнали. С тях падна и калимавката му.

С открита глава се нахвърли като овен и удари двамата, които държаха бейзадето — два кратки, глухи тътена един след друг. В същото време размахваше със страшна сила и юмруците си. Освободен, от земята се надигна и Русет и му помогна, като удряше с кокалестия си юмрук всяка глава, която се надигнеше около тях.

— Кирие елейсон!^[1] — завайка се един от нападателите. — Тия не са калугери, а дяволи! Дръжте ги, братя, не ги изпущайте, ще избягат.

Бърладяну бутна пред себе си Русет. Нападателите отново връхлетяха върху тях. Тоягите им два пъти отекнаха в откритата глава на Вълку като в камък. В калимавката на бейзадето потъваха в меко. Господарят и слугата прецениха безмълвно опасността, осъзнаха едновременно къде е спасението и се хвърлиха един подир друг в тъмното надолу по стръмнината на Фенер. По тропота на крачките си разбираха, че са заедно. Стори им се, че останалите зад тях врагове се нахвърлиха с тоягите един върху друг. Но въпреки това те усилиха бягането си и се спряха чак на едно кръстовище, където бяха добре скрити в сянката на една стена, която завиваше. Вълку хвана бейзадето и го спря. Постояха малко да си отдъхнат, вперили един в друг очи, с напрегнати тела.

— Е, сега какво ще правим, господарю? — запита горският с прикрита радост. — Да знаеш, господарю, че на тия проклетници им е известно кои сме. Откак се настанихме в хана, са ни дебнали и са се въртели около нас.

— Възможно е, Вълку — горчиво отговори Русет. — И в „Балъклъ“ не смея вече да се върна. По-добре щеше да бъде, ако бях паднал там, до стената.

— Ако разсъждаваме благоразумно, господарю, по-добре е, че се отървахме.

— Може би имаш право — мрачно промълви бейзадето, — но докато имам живот в себе си, ще вървя все напред.

— Господарю, нека бъдем като вълка, който обикаля все около овцете; само да си пазим живота. Сега аз смятам, че никъде другаде не можем да отидем, освен в дома на французина.

И двамата вдигнаха глава и наостриха уши. Зад тях по хълма надолу се носеше тропот и гълчава. Продължително изсвирване на турски стражник раздра нощта. Но никой от потъналите в мрака къщи по улиците наоколо не смееше да си покаже главата навън и да запали светлина. Без много да бързат, двамата бегълци завиха в сянката на чардаците и скоро тишината ги обгърна отвсякъде. На брега намериха един стар лодкар, който ги отведе на другия бряг.

Без повече неприятности се изкачиха в Пера, до приятелския дом, и Бърладяну потропа на портата. Отвориха им веднага, сякаш ги бяха очаквали, но слугите се отдръпнаха изумени, като ги видяха. Щом разбраха, че чужденецът, когото не познаваха и който приличаше на господар, желае да говори веднага с господин абат дьо Марен, те се помаяха и се посъветваха какво да правят, като поглеждаха от време на време назад през рамо, за да видят новодошлите. Зад спуснатите щори на прозорците във вътрешните стаи хората не спяха. Единият от френските слуги на отец Пол излезе оттам със свещ в ръка, приближи се, позна Бърладяну и Русет и тичешком се върна назад.

След малко абатът прие сам гостите си в една стая, в която, изглежда, доскоро бе имало и други гости, защото масата беше отрупана с чинии със студени закуски и бутилки червено вино. Господин дьо Марен се учуди неизказано много на тази неочаквана и приятна среща. Но като видя посърналото лице на Русет, помоли го да му разкаже веднага какво се е случило, защото явно било, че нещо се е случило.

Тогава Русет му разказа всичко, като гледаше намръщено настрана.

Господин дьо Марен го слушаше мълчаливо, без особено съчувствие, което ожесточи донякъде молдовския болярин.

— И все пак аз не съм виновен в нищо — каза му кротко французинът и го хвана за ръката. — Добре сте помислили, принце, да потърсите при нас спасение. Тук сте като в крепост и никой не може да ви навреди. Не се опитвам по никакъв начин да си обяснявам как и защо ония безумни паликарета са се нахвърлили върху вас. Бих могъл да узная, но сега имаме друго, по-полезно нещо за вършене. Бъдете добър и седнете на този стол и докато слушате вестите, които имам да ви кажа, протегнете ръка към печеното и към чашата с вино. Отдавна ви очаквам, за да си платя с удоволствие един стар дълг, който имам към вас.

— Не съм в състояние да взема нищо от благата на земята — отчаяно отговори бейзаде Алеку.

— Тогава изслушайте вестите.

— Слушам. Никаква вест вече не може да бъде за мен добра.

— Моите вести наистина не са добри, но ви интересуват. Искам да ви кажа, принце, че ако бяхте имали предвидливостта да уведомите и мене за намеренията си, щяхте да си спестите неприятностите от тази вечер. От деня, в който бях при вас, принцеса Катрина не се намира в манастира.

Русет трепна, без да вдига очи.

— Него ден — продължи дьо Марен — Дука я взел оттам и я завел при патриарха, за да получи от него благословия. На другия ден сутринта по заповед на Високата порта отишъл с нея в Дивана, за да отговори на жалбата на бейзаде Щефан. Представям си, че при тази среща принцесата е разбрала или безсмислието на своето несъгласие, или интереса на живот и смърт на баща си, свързан не само с получаването на хетманството на Украйна, но и със загубването на Молдова. Навела е глава и е приела решението. Може би все още се надява на помощта на бога. Да се надяваме и ние на тази помощ и да я чакаме, както я чака и тя.

Бейзаде Алеку не направи никакъв знак, не промълви никаква дума. Бърладяну, който стоеше до вратата, го поглеждаше крадешком. Разбираше, че в него се гърчи страшен звяр и очакваше, че ще падне на земята и ще загине. Или ще се нахвърли с юмруци върху усмихнатата уста на французина.

— Добре — най-после с мъка отговори Русет, като преглъщаше непрекъснато горчилката си. — Виждам, че не ми остава нищо да правя.

Господин дьо Марен изглеждаше доволен от този отговор и отново добродушно хвана ръцете на приятеля си. Но те бяха отпуснати и безжизнени. Със стиснати устни бейзадето го гледаше лукаво под вежди, сякаш мислеше за съвсем друго.

— Към Молдова ли тръгнаха? — запита той.

— Да.

— Добре. Тогава аз оставам ваш гост, докато бог ме просветли и насочи към други пътища.

Едва тогава сълзите бликнаха от очите му, той склони глава на рамото на приятеля си и си пожела смъртта.

— Тези сълзи са благотворни — кротко рече дьо Марен. — След като ги преглътнете, ще можете по-спокойно да обмислите какво имате да правите. Наберете смелост и вкусете от това бяло месо от фазан, добре изпечено от нашия готвач. И изслушайте един съвет, породен от премного страдания. Бог, скъпи приятелю, в своята велика мъдрост, множейки Евиния род, е предвидил и страдания като вашите.

Русет побутна настрана фазана.

— Господин дьо Марен — каза той с болезнена усмивка, — за мен принцеса Катрина е единствената жена на света.

— Въпреки това сте познали и други.

— Не мога вече да си спомня за нито една.

— Опитайте да си представите други. Това е добър цяр. Опитът ни показва, че този инстинкт е жесток и измамлив. Неговите колебания се редуват с отвращението. Неговият огън винаги оставя студена пепел.

Русет изгледа под вежди абата, затвори очи и изскърца със зъби.

— Въпреки всичко аз не съм ви неприятел — усмихна се господин дьо Марен.

— О, не.

— Обещайте ми, че ще се помъчите да бъдете разумен.

— Обещавам.

— Опитайте печеното, което бутнахте настрана, и виното, което е пред вас. Бъдете твърд като онзи разеш, чието име вече не помня.

— Ще опитам, щом искате.

— Наистина ли сте решили да приемете гостоприемството ми за известно време?

— Разбира се.

— Тогава да пийнем чаша вино за успокоението на вашето сърце.

— И това приемам — въздъхна Русет със спуснати клепачи.