Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (30)

XXX

Закъснелите лихви на бейзаде Алеку Русет.

На друтия ден зачака идването на принцеса Катрина с известно безпокойство, но уверен, че ще дойде. Не се докосна до храната, която му донесе Бърладяну, и през цялото време стоя на прозореца зад пердетата и дебна движението в двора около църквата и извора на аязмото.

Катрина не дойде. Не се мярна и дойката. Русет се тръшна на леглото и хвърли гневен поглед към Бърладяну. Но горският му напомни, че дойката не е казала твърдо кога ще дойде, защото господарката й нямала възможност да излиза в деня и часа, в който тя иска.

— Щом не дойде днес, ще дойде утре — измърмори той, като палеше лампата и нагласяваше фитила. — Слава богу, няма да настъпи тая нощ краят на света я!

Така беше. Бърладяну имаше право. Русет се захлупи по лице, зарови глава във възглавницата, за да се срещне поне в мислите си с желаната девойка. Но това беше измама, която изчерпваше силите му. На другия ден пак се събуди с нова надежда, че ще види момичето наяве, в плът и кръв, с разтуптяно като на изплашена гълъбица сърце.

Но принцеса Катрина не дойде и на другия ден.

Какво ли бе станало? Ако беше болна, щеше да извести чрез дойката. Той се надяваше поне да получи някаква вест, за да се увери, че не й се е случило нищо лошо.

Не дойде и дойката. И Русет потъна в още по-черни мисли. Бърладяну забеляза, че го гледа враждебно, и си каза, че господарят му вече е тръгнал по нанадолнището, като кон, който започва да си подяжда цената. Горчивата враждебност растеше с всеки изминат час в движенията и думите на Русет. На третия ден горският скри камата, която стоеше под възглавницата на бейзадето, и напръска леглото му с вода от свещения извор. По време на сутрешната молитва опипа главата си и горещо си пожела вечерта да я намери на същото място, защото познаваше от други отминали случаи яростта на бейзадето. Но не му беше трудно да забележи, че с всеки изминат ден силите на тази ярост намаляват. Бяха се стопили в огъня на страстта.

Една заран, като влезе в стаята, завари Русет разчорлен, с омачкани дрехи, с посърнало и измъчено от безсънието лице. Гледаше го като отдалеч. Попита го с пресипнал глас:

— Дойде ли някой?

— Никой не е идвал, господарю.

— Получи ли някаква вест?

— Не.

— Тогава как смееш да се вестяваш пред мен?

— Какво мога да сторя аз, господарю, и с какво съм виновен?

— Виновен си, че досега не си отишъл до Богдан-сарай да видиш, да поразпиташ хората и да ми донесеш вести.

Горският изгледа господаря си с учудване, в което се криеше и презрение.

— Как мога да отида, без да ми е заповядано? А даже и да ми заповядате, напразно ще ходя, нали съм ням! За да мога да говоря, трябва да приказвам на гръцки. Обадя ли се на молдовански, ония там веднага ще ме спипат и ще ми турят прангите.

— Защо не знаеш гръцки? — озъби се Русет. — Защо баща ти не е грък? Сега щеше да ми бъдеш полезен.

— Господарю — оскърбено отговори Бърладяну, — вината, че нямам баща от сой, не е моя.

— Глупак си, Бърладяну. Ще отида аз.

— Такива сме ние, верните люде, господарю. Аз с моята проста глава смятам, че и ваша светлост не може да мръдне оттук, без да се изложи на смъртна опасност.

Бейзадето изръмжа и тропна с крак. Вълку излезе и отиде на своето място под сянката на дървото. Там дълго размишлява и се съветва със себе си, после реши отново да преодолее безмилостната горещина и да отиде до дома на французина.

Господин дьо Марен не се отзова същия ден на повикването. Имаше работа и беше принуден да отложи идването си. След няколко дни пристигна привечер както обикновено.

Не очакваше да завари положението толкова тежко. Въпреки лошите обстоятелства, които му бяха известни, надяваше се на съпротивителните сили на Русет. Но дългите и мъчителни очаквания бяха засегнали не само тялото му, а сякаш и душата му вече се разлагаше.

Когато абатът влезе, Русет само обърна глава от дивана, без да се помръдне, усмихна се недружелюбно и каза:

— Господин дьо Марен, дойдохте да видите най-окаяния човек на света ли?

— Идвам да видя един мъж, клети приятелю, а заварвам нещо по-слабо и от жена.

— Казвайте каквото искате, скъпи господин дьо Марен, характеризирайте ме, както ви е угодно. Безразлично ми е. Вчера все още се надявах, че ще дойде. Днес я очаквах без всякаква надежда. Вероятно я е сполетяла някаква беда. Може да се е разболяла изведнъж. Или е заминала неочаквано от Истанбул заедно с всички и с дойката. Или пък старият отново я подозира, подложил е циганката на мъчения и тя е казала всичко. По-скоро обаче ми иде да вярвам нещо по-страшно: че моята принцеса, заради която се влачих по колене, заради която страдах и скитах по пътищата, е обърнала очи към другия. Тя ме накара да повярвам в любовта. Глупак съм бил, с тези ръце съм я прегръщал…

И той разпери измъчено ръцете си.

Абатът го гледаше внимателно.

— Възможно е и така да е — спокойно каза той.

— Не е възможно! — сепна се Русет. — Друго трябва да е. Опитайте се и намерете поне вие, който имате бистър ум, отговор на въпроса.

— Ще поразпитам още тази вечер в Богдан-сарай — отговори абатът. — За да дочакате отговора, аз искам от вас да намерите в себе си малко твърдост и малко търпение.

— Ще намеря, господин абат. В същност нямам друг изход. Искам да зная истината.

В тоя момент Бърладяну потропа на вратата с юмрук, както му беше навик. Русет се изправи с лениви движения и му отвори.

— Какво има? Пак ли ми носиш ядене? Ти не разбираш ли, че ми носиш отрова?

— Нося черна вест! — измърмори Вълку, като гледаше настрани, сякаш му беше противно да вдигне поглед към господаря си. — Пристигна дойката.

— Какво? Веднага я доведи тук! — скочи Русет и оживено се раздвижи.

Господин дьо Марен го наблюдаваше. Щом видя циганката да влиза, веднага разбра на какво се дължеше оживлението му. Но също така разбра и какво ще последва, като видя хлътналите очи на жената.

— Какво се е случило? — викна Русет, втурна се към нея, хвана я с две ръце за раменете и я разтърси. — Болна ли е? Да не е умряла?

— Ох! Боже-господи! — завайка се дойката. — Виждам, че е настъпил сетният ми час. Нашата принцеса има още много да се мъчи, бедничката! Не е умряла, не бойте се, нито пък е болна.

— Тогава какво има?

— Тежко ни, бейзаде. Тежко нам, жените, които сме наказани цял живот да не вършим нищо по своя воля.

— Ще ми кажеш ли най-после, или не?

— Ще кажа, тежко и горко ми. Нали затуй съм дошла. Как се измъкнах и как съм дошла, сама си знам. Ето какво има. Щом княз Дука пристигна тук и се настани в Богдан-сарай, веднага повика сина си Константин. След като приказва с него, Дука яхна коня и отиде у Високата порта, за да се посъветва и с Мустафа-везир. Щом се завърна, казал, че всичко върви добре, както той искал, само жалбата, която бейзаде Щефан подал пред Високата порта, не можел да премахне. Портата искала веднага да се благословят пръстените на бейзаде Щефан и принцеса Катрина и след това да се вдигне сватбата. Ако не изпълнели тази заповед, то и другите работи на княз Дука щели да се объркат и да тръгнат на зле. Можело и той да падне от трона. А нали поганците имат и други лоши обичаи, та можела да падне и главата му.

Тогава принцеса Катрина се осмелила да вдигне глас срещу бейзаде Щефан. Такива дръзки слова изрекла, че лицето на княз Дука почерняло като земята от гняв и той посегнал да я удари. Само веднъж я ударил, но такава врява вдигнал, че наскачали всички слуги и с наострени уши заподслушвали по вратите. Принцесата не отстъпила нито пред заплахите, нито пред молбите на княза и стояла мълчалива като камък. Скочил пак князът, тропнал с крак и заповядал да затворят принцесата в женския манастир „Света Богородица“ в гръцката махала.

— И оттогава, бейзаде, принцеса Катрина е заключена в килията, със страшната заповед никой да не влиза при нея. Тя дори и през прозореца няма право да види никого. Само игуменката влиза един път на ден при нея. Утешава я и я убеждава да се примири. И аз се промъквам от време на време, дращя по вратата, прилепям ухо, слушам и отговарям, ама нямам право да излизам извън портата на манастира. Мислихме, умувахме какво да сторим, за да ти пратим вест. И днес след обед принцесата помоли игуменката да ме прати при княза да му известя, че тя е съгласна да се подчини на бащината си воля, само и само да свърши мъката й на затворница. Щом излязох, веднага занесох тази радостна вест на княза и бързо отскочих дотука. И пак се връщам в манастира. Чакайте, бейзаде, не ме гледайте така, сякаш искате да ме ударите. Щом княз Дука отиде при дъщеря си, за да й даде опрощение, ще узнае, че тя е размислила, че отново се е заинатила и не иска да чуе за бейзаде Щефан.

Дойката говореше много бързо, подрънкваше гривните на ръцете си и шумолеше с фустите си. Задъхана, тя гледаше с ококорени очи френския поп, когото виждаше за пръв път, но се досещаше кой е.

— Всичко ли каза, дойке? — с отпаднал глас запита Русет.

— Всичко, ваша светлост.

— Какво желае принцесата?

— Принцесата желае ваша светлост да знае какво се е случило и да не я обвинява в нищо. Каза да чакате.

— Какво да чакам?

— Не зная. Така каза, да чакате.

— Колко да чакам? И какво да чакам? Ако не се подчини, старият е способен да я погребе там жива. Ако тя отстъпи и се подчини, тогава моето чакане е напълно безсмислено и съвсем глупаво. Върви си, дойке, и й кажи, че съм узнал всичко. Кажи й, че си ме заварила готов да сложа край на живота си, но съм възкръснал, щом съм узнал какво се е случило с нея. Няма да мине много време и тя също ще получи вест от мен, ала моята вест ще бъде по-добра.

Дойката го изгледа страхливо.

— Какво смятате да правите, бейзаде? Да не сте посмели в тази невярна страна да сторите някоя глупост, че да загубите главата си и тогава до килията на принцесата ще стигне само името ви.

— Не бери грижа, дойке, аз съм достатъчно разумен. Зная какво трябва да правя.

Дойката му целуна ръка, погледна крадешком френския свещеник и се измъкна бързо заднишком.

След като вратата се затвори, Русет продължи да стои прав, втренчил поглед в мястото, където бе стояла циганката. Той като че ли едва сега проумя смисъла на получената вест, потрепери силно, като да бе погълнал отрова, и започна, да разправя на абата случилото се с глас, който звучеше повече като отчаян стон. Сякаш отровата разкъсваше вътрешностите му, очите му пламнаха, разшириха се и той започна да размахва заплашително стиснати юмруци към голите стени.

— Кажете, господин абат — задъхано, с изкривено лице говореше той, — кажете какво наказание се полага на тоя дебел и шкембелия тиранин, който от алчност погазва младостта и живота на едно момиче? На мен ми е все едно. Ако трябва по тоя начин да я загубя, то и аз ще се погубя. Ще го издебна някъде, когато излиза или минава, ще се хвърля върху него, ще го хвана за къносаната брада — как не го е срам на стари години да се къносва! — и ще забия камата в гърлото, откъдето са излезли проклетите и хулни слова. Ще смажа ръката, която се е вдигнала да я удари.

Той продължаваше да се заканва и да говори като в треска, сякаш виждаше врага пред очите си. После започна да си скубе косата и да къса дрехите си, което на господин дьо Марен се стори напълно лишено не само от достойнство, но и от смисъл.

— Това не можех да допусна и никак не очаквах от вас! — извика той, изправи се решително пред Русет и се приготви да си тръгва.

Болният го изгледа изумен и се отдръпна две крачки назад.

— Какво има, господин абат? Сгреших ли нещо пред вас?

Абатът не отговори и продължаваше да го гледа. Бейзаде Алеку се строполи на дивана възнак и с разперени ръце. Разтърсваха го ридания, които изригваха от глъбините на душата му. Господин дьо Марен седна до него и зачака да се успокои. Тогава го хвана за ръката.

— Принце — каза той меко, — надявам се, че привършихте вече с кръвопролитията, които не могат да ви върнат това, което засега сте загубили.

Русет въздъхна.

— Простете ми, господин дьо Марен — прошепна той. — Аз съм един клет човек, който вече не може да разсъждава. Този удар ме повали.

— Виждам. Княз Дука лесно помита противниците от пътя си.

— Какво? Не ги помита. Аз ще се надигна и ще се опълча срещу него.

— Пак ли? Логично е да сторите нещо друго.

Бейзаде Алеку се изправи, сви се върху дивана, опря лакти на колене и хвана челото си с длани. Разпери пръсти и дълго гледа абата. Навярно го разбра, защото злобната усмивка пак се появи на устните му.

— И това не е разумно — добави абатът.

— Какво? — трепна Русет. — Да я отвлека ли? Да, точно така ще сторя, непременно!

— Аз държа на мнението си, принце. И това не е разумно.

— Зная. Разумно е да стоя със скръстени ръце и да чакам да се сбъдне това, което е писано.

— Откак живея сред ориенталците, по-добре разбирам мъдростта на това вярване. Още повече, че не можете да употребите сила там, където не я искат. Нека да свърши най-напред войната между бащата и дъщерята. Ако я загуби дъщерята, все още има време да се намесите.

— Само да не бъде късно.

— Защо? Да не мислите, че принцеса Катрина ще загине в манастирската килия? Избийте си това от ума. Обстоятелствата, в които се намира тя, разгарят още повече и ожесточението, и любовта й. Освен това дъщерята на Дука е човек, който знае да брани живота и душата си, unguibus et rostro^[1].

Русет се замисли, сякаш преценяваше в себе си дадения му съвет. В същност нищо не преценяваше; съдеше абата и неговото мнение като да бе непознат човек, който изведнъж се е изпречил на пътя му. Но запита кротко:

— Значи, вие, господин абат, сте решително против подобно деяние?

— Решително, защото искам да се възползувате изцяло от снизхождението, което успях да ви издействувам. Една партия шах като тази, която загубих, се играе само веднъж в защита на един човешки живот. Простете ми, че ви напомням, но е необходимо.

Русет обаче беше много засегнат и отдалечи още повече от себе си този приятел. Остана сам със своето тайно решение.

— Добре — съгласи се той с престорено добродушие, — ще се подчиня на приятелството и на мъдростта.

Абатът го гледаше изпитателно, недоверчиво. Стана да си ходи. Бейзаде Алеку не го спря. Той беше погълнат от своята болна мисъл, цялото му внимание бе насочено навътре в душата му, към безумната му мисъл.

Господин дьо Марен попита още веднъж за името на манастира, където беше затворена принцеса Катрина. Бе го забравил; помоли Русет да му го произнесе и да му обясни.

— И аз го забравих, господин дьо Марен — отговори бейзадето.

После си спомни. Но тази хитрост не можеше да измами абата. Господин дьо Марен си тръгна убеден, че Алеку Русет подготвя някакво нападение — в него сякаш зрееше цирей — и отива към гибел. Дори не го изпрати до вратата, както друг път. И преди още да слезе по стълбите, чу принца да вика Бърладяну.

„Бърза — помисли си абатът. — Турците имат право: фаталността ни притиска и ни тласка към бездната на вечността. Този път обаче аз искам да внеса известно изменение в тези гръмки слова и в божиите сметки.“

В това време Русет държеше прав пред себе си Бърладяну и преди да му даде нарежданията си, му разправи нещастието си, сякаш му доставяше удоволствие да се валя в мъката си.

— Разбираш ли бе, Вълку?

— Разбирам, господарю.

— Нищо не разбираш ти, Вълку, защото, ако разбираше, щеше да знаеш, че това за мене е смърт.

Бърладяну клатеше недоверчиво глава. Това му движение ожесточи Русет.

— И ти ли си като френския поп? — викна той. — За по-умен от мен ли се мислиш?

Бърладяну не отговори, той наистина се смяташе за по-умен.

— Не чуваш ли какво те питам? За по-умен ли се смяташ?

— Не се смятам за по-умен.

— Тогава не мислиш ли, че е грешно да отвлечем принцесата от манастира?

— Защо да бъде грешно? Няма нищо грешно. Ние и друг път сме правили подобни работи. Отвличали сме даже свято тяло на калугерка. Господ ще ни даде опрощение, защото беше с нейно съгласие. Мисля, че се казваше Варвара.

— Бърладяну, спомни си, че си ням и отговаряй само каквото те питам.

— Аз мога и да мълча, господарю, и да изпълня това, което ваша светлост ще благоволи да заповяда. Ако става дума да прескачаме стената, ще я прескочим. Ако бог ни помогне, може пък да не си оставим главите по тези краища.

Русет свъси вежди и слугата му млъкна, като продължаваше да стои неподвижно до вратата. Бейзаде Алеку започна да се разхожда пред него, овладян внезапно от някаква нова сила, бликнала от глъбините на страданието му. Изпитваше нужда да изразходва тази сила веднага.

Трябваше да се въоръжат под расата и да излязат, докато имаше още време, в първите часове на нощта. Ще отидат до манастира „Света Богородица“ във Фенер и още тази вечер ще разгледат мястото и околността. Ако намерят наблизо хан или една стая в някоя християнска къща, ще могат и на следващия ден да дебнат и оглеждат. Ако е необходимо, ще стоят и на втория, и на третия ден, докато разберат къде са килиите и успеят някак да се свържат с Магдалина. Тогава ще си направят плана, ще си набавят необходимите стълби и ще се спазарят с някой грък, капитан на кораб, който да ги отведе и остави някъде, на някой остров, на Крит или Кипър.

Русет беше възбуден и ясно виждаше всичко. Говореше с непоклатима решителност. Вълку го слушаше покорно, с наведена глава, със съвършено безразличие. Беше убеден, че откак бе облякъл калугерските одежди и бе дал обет да мълчи, мъдростта му бе толкова нараснала, че бейзаде Алеку бе съвсем изостанал от него. Сега той беше по-подходящ да бъде болярин, а бейзадето да бъде горски пазач.

— Ще сторим, както кажете, господарю — съгласи се той, без да вдига очи. — Добре ще бъде на самото място да преценим какво може и какво не може. Щом намерим едно местенце, една килия за наблюдение, щом се свържем с дойката на принцесата, щом намерим стълби, щом намерим някой грък и кораб, и всичко, каквото ще ни трябва, тогава ще пресметнем. И ако отвън няма турци, а отвътре няма християни, ако можем да влезем като у дома си и да излезем като от дома си, и ако принцесата иска да дойде с нас, тогава ще бъде добре и ще ми хареса и на мен, както и на ваша светлост.