Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (27)

XXVII

Далечният път към рая.

Кръгозорът в живота на Алеку Русет се стесни още повече. Не ставаше дума толкова за пътуванията му на север, запад и изток, където вероятно коварни интриги бяха подкопали приятелските му връзки, нито пък за връщането му в бащиния дом в Хърлъу, там запустението заплашваше да стане господар; нито пък за буреносния облак, който се задаваше насреща му от Истанбул, а най-вече за отсъствието на принцеса Катрина. Според нейното решение, което изглеждаше осветлено от мъдростта, той трябваше да напусне страната. Това значеше да напусне най-вече извора, който поддържаше живота му. Изпълнените с трепет очаквания, безименното блаженство на срещите и мъката от разлъките — мъка, изпълнена с толкова много щастие, защото носеше надежда за нови срещи, — всичко това изчезна в ледената нощ на зимата.

Щеше ли да се върне за него изгревът на живота? Без съмнение, та нали за това живееше. И нова, златна светлина щеше да увенчае синьото море на юга.

Той и Бърладяну напуснаха предпазливо околностите на Яш и поеха с малка селска шейна, теглена от две кончета, към Васлуй не по големия път за Шанта, а през горите, по тесни пъртини. Движеха се доста бавно, спираха в покрайнините на селата и нарядко в някой хан и купуваха от местните жители лисичи и вълчи кожи. Заобиколиха град Васлуй, завиха надясно към река Сирет, която бе замръзнала, и я премигаха в околността на Бакъу. Като избягваше големия царски път към Галац, Русет смяташе, че ще пътува по-спокойно и безопасно.

В Бакъувския край от хълм на хълм стигна до манастира „Кашин“. Там игумен беше преподобният Теофан, негов вуйчо, брат на майка му, княгиня Профира, която отдавна бе преминала във вечния покой. Отец Теофан, смирен игумен, дошъл от Атон, беше добър стопанин на Кашинското стопанство и ръководеше четиридесетте послушни нему монаси, както пълководец своите бойци. Макар и побелял, все още се държеше. Умееше добре да си похапва и попийва по калугерски и не се стесняваше в постни дни да излиза на лов с аргатите и кучетата си. На портата на тази обител, подчинена на Света гора, потропа в една мартенска вечер Алеку Русет и монахът вратар го посрещна радушно като непознат странник.

Този непознат странник желаеше да види преподобния отец архимандрит Теофан.

Преподобният отец седеше на трона си в църквата и слушаше вечерната служба.

Бейзаде Алеку остави шейната с конете и Вълку до отворената порта и влезе в църквата. Спря се, прекръсти се три пъти, мина край иконите и ги целуна смирено. Като стигна срещу трона на игумена, поклони се и на него. А преподобният Теофан, както и другите монаси, го изгледа учудено, но и радостно, защото в тяхната обител бе пристигнал човек от външния свят. Приличаше на търговец, беше облечен с дебела овча шуба и обут с юфтени ботуши, но беше твърде рошав и брадат за един млад мирянин. Когато се приближи да му целуне ръка, игуменът го позна и се сепна. Но веднага разбра, че не бива да показва пред другите кой е този странник, защото видът на неговия любим сестриник говореше, че той е скиталец, а може би и преследван, каквато е обикновено съдбата на свалените князе и на техните синове в тази страна, по-нещастна и по-лоша от съдбата на обикновените хора от простолюдието.

Той му протегна ръка да я целуне и го благослови, без да му дава някакъв знак. Остана на мястото си и изслуша литургията докрай. Знаеше, че непознатият е в църквата зад някоя колона встрани. Но не обърна очи към него. Когато службата свърши и калимавките на монасите се понесоха към вратата, надигна се и той. Търговецът му целуна отново ръка и помоли да приемат за нощуване него, един слуга, шейната и два коня.

— Това се полага на всеки пътник — кротко отговори Теофан.

— Не посмях, преподобни отче — отговори бейзаде Алеку, — и сметнах, че съм задължен най-напред да помоля за разрешение и благословия.

— Нашият християнски дълг, братко, ни повелява да посрещнем ближния си като Христос и да му помогнем в неволя, без да го питаме кой е и откъде идва.

При тези думи непознатият се зарадва, усмихна се и излезе, за да даде нареждания на слугата си. Преподобният игумен нареди на брата архондараджия да приготви вечеря и килия за почивка и прати да поканят непознатия да благоволи да отиде в килията му, докато трапезата и леглото бъдат готови.

Преподобните братя съзнаваха, че игуменът има право пръв да узнае какво е станало по света, откакто се бе показала опашатата звезда в началото на зимата; какво се е случило при земетресението и със стареца, който възкръснал от мъртвите в манастира „Голия“ край Яш; както и за птицата Рок, която пак се появила и предвещавала война между царете. Защото тази огромна птица за един век измътвала само едно яйце сред канарите в морето и от това яйце излизала една змия, която се промъквала на сушата, минавала през планини и реки, бележела по пътя си нови граници и пораждала завист, злини и гибел сред хората. А после, когато настъпел мирът, тя се спуквала, умирала и потъвала в земята. Така че те търпеливо чакаха и дебнеха, като завираха бради в прозорчетата и решетките на килиите.

Русет влезе при вуйчо си, смъкна овнешката шуба до вратата и го прегърна мълчаливо. Преподобният Теофан сложи резето, нагласи добре пердетата на прозорците, сложи ръце върху раменете на племенника си и го попита шепнешком:

— Кажи какво има?

— Много неща имам да ти казвам, отче мой — рече Алеку Русет. — Всичко ще ти разправя поред и ще ти поискам съвет в моите неволи. Засега те моля да ми кажеш дали съм достатъчно далеч от княжеските стражници и от приятелите на княз Дука.

— Далеч си, бейзаде, докато трае зимата, ние живеем тук сами като в пустиня. Преследват ли те? Трябва ли да се криеш?

— Мисля, че ме преследват, макар досега да имах уверения, че мога да се смятам за по-силен от Дука. Но той нали е голям майстор, както го знаем, намерил е начин да ме изографиса добре пред моите приятели и закрилници. И се опасявам, че силните ръце, които ме подкрепяха, ще се отдръпнат от мен. Това не би значило нищо, ако върху сърцето ми не бе паднало проклятие, което ме принуждава да отида непременно в Цариград. Трябва да отида там незнаен и непознат от никого. Ей сега ще ти обясня. За да мога да стигна, ще мина през неизвестни за мен опасности и имам нужда от съвета и помощта ти.

— Всичко ще ми разкажеш, бейзаде, и ще помислим — отговори спокойно дебелият русоляв игумен. — Но редно е преди това да подкрепиш тялото си с храна и сърцето си с вино. Зная, че от такива благини, с които бог е дарил клетия човек, ти не се отказваш. А виното е от онова, от което и аз пия. След като толкова време не сме се виждали, ти такава радост ми достави с идването си при мен като при роден баща, та редно е да почетем този час и да го отбележим на рабоша между малкото радости в клетия ни живот. Като вдигнем наздравица, ще капнем от всяка чаша по капка за всички, които обичаме, едни живи и страдащи, други преминали във вечния покой. Между мъртъвците аз слагам и младините си, между живите ти сложи твоите севди. И те приканвам, бейзаде, бъди един час весел, за да можем после да говорим спокойно за твоите неволи.

Тези подходящи думи бяха като подкрепително питие за Русет. Той откри в преподобния си вуйчо човек най-достоен и усърден в гуляите, зарадва се и смъкна за момента и кожухчето, и тревогата. Потърка ръце, приближи се до буйния огън в собата, в чиито пламъци видя един далечен образ, и с искрящи очи пожела по-скоро да дойде на софрата хваленото вино.

— Да го опитаме, да пийнем от него — каза той възбудено, хвана игумена през кръста и се опита да го вдигне като чувал с просо.

Но въпреки всичките си усилия да бъде весел, бейзаде Алеку престана да пие много по-рано, отколкото му беше навик, и започна да разправя на вуйчо си всичко, каквото имаше да каже. Говори до късно, докато пропяха трети петли.

На другия ден към обяд архимандрит Теофан заповяда да му приготвят боядисаната в червено шейна и да впрегнат в нея двете най-бързи кончета. Монасите изпълниха заповедта. Той слезе от килията си, настани се сам в шейната, зави се с вълчи кожух и с власати черги. Кочияшът изплющя с камшика, викна високо за тръгване и бързо се понесе през портата.

Отсъствува не повече от три дни, а през това време непознатият търговец се чувствуваше добре с братята калугери, надпреварваше се с тях в яденето и пиенето и ги забавляваше с чудни истории, коя от коя по-хубава, и с мирски случки, които са много по-забавни, каквото и да се каже, отколкото светите писания на Метафраст, Дамаскин и други отци, които са писали и разказвали.

На третия ден преподобният Теофан се завърна и отново покани търговеца при себе си в килията, където гореше буен огън и пердетата бяха спуснати. Най-напред игуменът помоли отеца винар да донесе от хубавото вино и когато останаха двамата сами, дълго разговаряха за някаква сделка, както си приказваха монасите.

— Слушай, бейзаде — рече игуменът, приближи се и прегърна племенника си, — сторих, както ми каза, и се спуснах до Търгу Окней, че и по-далеч, чак до Бакъу, подпитах боляри и княжески служители. Наистина се разправя, че от Високата порта били казали, че ти си участвувал в съзаклятие, но не разбрах някой да има заповед да те задържи. Разправят, че сега щели да изчезнат най-после злините, останали от княз Антоние. И веднага след тези думи, както си е обичай на молдованците, почват да ругаят княз Дука и да го наричат Антихрист, появил се в края на века ни, за да погуби света.

— Разбрах, че ще бъде добре да се пазя, както вече и започнах — усмихна се Русет, — но най-вече трябва да намеря начин да мина Дунава и да стигна там, където искам. Трябва да го сторя тайно до две причини: да не ме усетят моите приятели поганците и да не ме знае нашият душманин Дука, докато дойде времето да се покажа на бял свят заради едно-единствено същество, без което моят живот няма никаква цена.

— Това единствено същество, бейзаде, изглежда, е най-голямата опасност за твоя живот. Не ме гледай сърдито, няма да се опитвам да те отклоня от пътя, който ти е писан от вековете. Върви, аз ще ти помагам, колкото мога. Изпий тази чаша, за да се подсладиш; усмихни се на брата на твоята блажена майка, която сега се намира сред светиците в един пристан, където няма бури, и слушай внимателно какъв съвет ще ти дам.

Това беше последната нощ, която Русет прекара в манастира „Кашин“. На другия ден стана, целуна ръка на преподобния игумен пред очите на всички, прие благословията му и тръгна през планината с шейната си и с Бърладяну. Водеше ги един млад монах на име Никодим.

Беше сряда, осмият ден на месец март. Тримата друмници се прекръстиха и се помолиха за помощ на преподобния Теофилакт, чийто ден беше, както и на светите четиридесет мъченици в Севастия, за които на другия ден щеше да има голяма служба в манастир. Бавно пътуваха четири дни. В подножието на Чернегура оставиха шейната и конете в един скит, тръгнаха пешком по пътеката под боровете и край стени от скали и преминаха границата с Влашко близо до река Бузъу.

Откъм юг духаше звънлив вятър, по върховете грееше топло слънце. На шестия ден бейзаде Алеку позна по димните изпарения в долините, че ледовете вече се пукат и започва пролетният ледоход. Тогава се зарадва, защото овенът на мартенската зодия бе разбил за него пещерата на мрака и бе пуснал на свобода светлината на годината. И наистина на следващата нощ по време на третата стража, когато бяха спрели в манастира „Кея“, той чу откъм планинските върхове, все още потънали в тишина, песента на дивите петли. А на другата нощ загърмяха пороищата към долините.

От манастира „Кея“ по все още бялата от сняг планина се спуснаха към равнината двама благочестиви монаси, които носеха послания и дарове за Света гора. От село на село те спокойно пътуваха чак до Браила. Там изчакаха да се оттакат ледовете и при Мачия минаха реката с лодка под погледите на султанските пазачи. Там имаше и много други служители с чалми, които седяха с подвити крака пред бакърените мангали, пълни с разгорени дървени въглища. Те ги гледаха с равнодушни усмивки и дремеха, после им правеха знак — нали бяха божи служители — да продължат пътя си. Някои арапи мърмореха нещо след тях, но не смееха да ги докоснат. Всички, и османлии, и християни, се събраха около тях като на панаир, когато купуваха от един българин две магарета. После се отдръпнаха настрани и им направиха път. Двамата монаси минаха, провесили дългите си крака от двете страни на животното, което бе яздил и нашият бог Христос. Оттам продължиха пътя си на юг, като слизаха и се кланяха във всички църкви. Когато отминаха Етрополе и прекосиха планината, наречена Балкан, видяха цъфнали бадеми.

Така вървяха из Румелия. Пролетта беше в разгара си, обсипана със сребърен и пурпурен блясък по брега на морето. Възхвалявайки пречистата Дева, те излязоха на пътя към Света гора, където, нанизани по двата бряга високо сред скалите се издигаха двадесетте големи манастири на християнството с хиляда църкви и параклиси, населени е черен брадат калугерски народ. Там посрещан добре е само мъжът, това непогрешимо творение на Всемогъщия; там не може да стъпи нито жена, нито женско добиче. Но добре посрещана и възхвалявана е онази, която зачена изкупителя на човешкия грях.

Там двамата друмници на осли навлязоха в друг свят с мек въздух и прекрасни градини. Благоуханията изпълниха душите им като с балсам, ромонът на рекичките, птичите песни и звънливият летеж на пчелите зарадваха слуха им. Високо по върховете владееше самотата на горите, а в покоя на долините пред тях се разгръщаше безкрайният простор на морето.

Обикаляйки между светите обители, където пееха медните клепала, те се спряха в „Хилендар“, обител на древни византийски императори, и тайно връчиха на игумена своите послания и грамоти. Веднага се разчу, че чуждоземните монаси са донесли сметките от някои метоси на светата обител в Молдова и всички братя се зарадваха на тяхното пристигане и ги прегърнаха.

Постояха двамата две седмици в тази крепост на вярата, отпочинаха си от дългия и изнурителен път, после приеха заръката на игумена да отнесат други послания и сметки в Цариград до патриарха, господар на всички православни християни. Дадоха им и двама добре въоръжени слуги арнаути, които да ги съпровождат и пазят по пътя. Тръгнаха все по брега на морето и в началото на месец май смирените калугери с ослите си пристигнаха по пладне в султанската крепост при портата Еди-Куле. Минаха необезпокоявани край въоръжените пазачи и покрай високите зидове стигнаха до един манастир. Потропаха на портата, поклониха се на калугера вратар и му пожелаха с весел глас добра среща.

— Кали ора!^[1] — отвърна калугерът вратар, наведе брада над писмото, позна веднага печата на „Хилендар“ и го целуна благоговейно.

На другия ден в дома на Френското кралство в Пера, близо до големите градини с бостани, се представи с наведена глава и скръстени на гърдите ръце единият друмник. Служителите се учудиха: какво търси гръцки калугер на това място, дето имаше послушници само на светия отец папата от Рим. Попитаха го с какво могат да му услужат. Високият монах разтърси брадата и косите си, без да отговори гласно. Извади от широкия ръкав на расото си едно писмо и го пъхна под носа на слугите, за да прочетат името, но го държеше здраво с дебелите си пръсти.

Със знаци му поискаха писмото. Той го пъхна бавно пак в ръкава си и отново поклати глава. Тогава го побутнаха отзад, заведоха го на един чардак, минаха през един дълъг трем, а оттам в една стая със златисти украшения по стените, където в кресла седяха на приказки няколко чуждоземни боляри. Калугерът се учуди на техните кадифени и копринени дрехи, на обувките им и на прическите им. Все така мълчешком той ги огледа от главата до краката.

През твърде високата врата влезе и се приближи до него нисък дебел човек с тъмни, по-благочестиви дрехи. Калугерът го загледа и лицето му просветна.

— Какво има? — попита господин дьо Марен, загледан с любопитство в госта.

Той също го измери с поглед от главата до краката и му се стори познат. Но все още не можеше да си спомни къде и кога го беше виждал. Беше истински окаян калугер, който строго следва каноните на свети Василий, владетеля на Атон, канони, които гласяха: „Смирението на монаха да личи по външността му — косата му да бъде несресана, дрехите неугледни и мръсни.“ И наистина яката му под мазната коса лъщеше от кир.

Без да се приближава повече до него, абатът го попита още веднъж на гръцки.

Благочестивият монах се усмихна смирено и посочи устните си.

— Както изглежда — весело се обърна дьо Марен към френските боляри, — този мой брат во Христа, откак не съм го виждал, е взел обет да мълчи като ням.

Монахът извади от ръкава си писмото и при това му движение абатът го позна, без да знае по какво.

— Я гледай ти! — извика той изненадан. — Не очаквах да срещна толкова скоро и така далече от мястото, където най-напред се видяхме, нашия приятел Бърладяну.

Това име абатът произнесе по своему, странно преиначено, но благочестивият Вълку го разбра и наведе чело в знак на потвърждение.

Господин дьо Марен разчупи печата, разтвори писмото и се оттегли по-настрани към светлината. Прочете бързо няколкото реда и се обърна с престорена радост към своите другари.

— Най-после — обясни им той — настъпи желаният ден, когато ще мога да посетя стария манастир „Балъклъ“. Леността можеше пак да ме накара да отложа, но този път ще ида, защото там ще намеря един познат от далечен край.

— Можем ли да ви бъдем с нещо полезни, или да ви придружим, господин абат — запита единият от присъствуващите.

— Благодаря ви, мои господа. Знаете добре, че вече привикнах с лъкатушните улици на Истанбул, все едно, че съм в Париж, и ви моля да не си правите труда и да отсъствувате от вашите обичайни занимания. Сам ще намеря пътя. Още повече, че имам за другар този благочестив Бърладян.

Благородниците на великия крал Луи бяха уверени, че това име представлява някаква религиозна титла и Вълку израсна в очите им. Поклониха се пред господин абата, предоставяйки му свобода да тръгне към едно приключение или към важна сделка, и с усмивка им пожелаха успех.

Господин дьо Марен взе със себе си само един гавазин от войниците, които Високата порта бе поставила на стража пред вратите на френския дом, и тръгна с Вълку Бърладяну към манастира „Пигия“, наречен от неверниците „Балъклъ“. Абатът яздеше, а Бърладяну крачеше до лявото стреме на коня. Гавазинъг вървеше напред и проправяше път с тояга. Така преминаха един Подвижен мост през Златния рог.

Беше божествено красив пролетен ден, навсякъде от градините се носеха ухания, на синьото копринено небе грееше копринено слънце. Дьо Марен повдигна изящния си нос, за да вдъхне полъха на цветята и морето, като внимателно заобикаляше мършите и боклуците по криволичещите улици. Пусти мегдани, тънки минарета, дюкянчета, претъпкани с мющерии и търговци, ханове и чешми, орляци дечурлига, шумни като врабците по сведените над стените дръвчета. Жени с фереджета и яшмаци се движеха на групи, като се кикотеха и крякаха като свраки. Важни османлии с чалми и чибуци възхваляваха с мълчание спокойствието и кефа си. В големи коли, теглени от волове с окичени рога, се возеха гръцки или арменски кокони с открити лица, които отиваха на баня или на гости; всичко това представляваше за французина постоянно обновяваща се любопитна гледка. Вълку ги гледаше с равнодушни очи, сякаш се намираше в своето село в Хърлъувския край на Молдова.

Минаха край Силиври-Капъ, край старите крепостни стени на император Константин Велики и стигнаха до кипарисите пред портите на манастира „Балъклъ“, покрити с трендафили и гирлянди от бивушка. Гавазинът остана отвън на слънце. Когато чу кукувица да кука в един платан, той се заслуша и се оттегли на сянка под свода от листа.

Дьо Марен премина между чардаци и килии и благоговейно влезе в католикона, за да се поклони пред иконостаса. Това поведение на един латинец се хареса особено много на преподобния игумен и той лично го хвана за ръката и го поведе под земята, за да му покаже свещения извор. Прекрасната вода бликала и ромонела под свода на аязмото от оня скръбен ден, когато агарянците влезли във Византион и подчинили кръста на своето проклето владичество. Тогава и барбуните, които един благочестив монах на име Гликерий, печал на скара, възкръснали, скочили от огъня в бликналия извор и си плуват и до днес, това било божи знак за бъдещата победа на християнството.

Дьо Марен го слушаше и гледаше учудено и не намираше достатъчно думи, за да изрази възхвалата си към него, преподобния игумен Геласий, за благоволението, което са му оказали Христос и неговата пречиста майка, като са го поставили достоен стопанин на това свещено място. Блаженият Геласий сведе смирено бялата си брада и мършавото си лице и покани чужденеца в гостоприемницата, за да си почине и разхлади.

В една от стаите на гостоприемницата дьо Марен завари другия монах от Света гора и се изуми, като го видя толкова отслабнал и брадясал.

Русет затвори грижливо вратата, сложи резето, съблече расото и тогава абатът го прегърна.

— Какво има, принце? Какво се е случило? — запита тревожно той. — На какво се дължи загадката, която ми представяте? Може би се е наложило да бягате от Молдова?

— Трябваше да бягам, господин абат — отговори Русет. — Но това за мен няма никакво значение. И друг път се е случвало да бъда бежанец, такава е нашата съдба. Княз Дука е скалъпил неща, които могат да ми навлекат опасност от страна на Високата порта. Но не от страх пред смъртта ме виждате променен, отслабнал и скитащ, а по други причини, които не е трудно да отгатнете.

— Заминаванията и разлъките са отровата на нашите младини — каза абатът и хвана ръката на бейзадето.

— Разбрахте, а то не е и трудно, господин абат. Ще разберете и това, че аз не чакам смъртта си толкова от страна на сияйния падишах, колкото от един образ, който ми се усмихва в сънищата на моите нощи. Може и да ви се стори смешно, но знайте, че моят край няма да бъде друг.

— Дотам ли стигнахте приятелю? — запита разтревожено дьо Марен и го изгледа продължително.

— Дотам, господин абат. Моята любов е най-неразбираемото нещо, толкова по-неразбираемо, защото я започнах на шега, на игра. Сега дойдох тук, за да чакам принцеса Катрина. Тя трябва да пристигне с баща си в Истанбул за своята сватба с бейзаде Щефан, когото не иска. Сега разбирате защо съм толкова заинтересуван да зная каква цена има все още животът ми в очите на моите приятели от Високата порта, които може би вече не са ми приятели. Ако съм паднал в техните очи и те са повярвали в коварствата на Дука, моля се да бъда пощаден поне до оня миг, който ще ми донесе последното щастие. Дойдох тайно и искам да остана в пълна тайна и поради несигурното ми положение пред турците, и за да не ме усетят тукашните хора на Дука. Скъпи господин дьо Марен, моля ви да си направите труд, ако е възможно, да помогнете на вашия окаян приятел, като узнаете от везир Мустафа каква е съдбата ми. Той не бива да знае, че съм пристигнал тук, даже и отговорът му да е положителен. А ако в неговата книга пише лошо, нека над мен се простре снизхождението, докато увехнат цветята и любовните копнежи за тази година.

Алеку Русет говореше сломено, със злобна веселост, каквато дьо Марен не беше виждал у него, и едно подир друго разказваше подробно всичко на приятеля си. Даже му доставяше удоволствие да разкрива с жестокост страданието си. След като разказа всичко, продължи да стои потиснат, а когато вдигна ръце към челото си, те трепереха. Той гледаше втренчено през отворения прозорец към заляното с блясък море. Имаше вид на болен.

Опечален, господин дьо Марен го прегърна. Русет се сепна.

— Скъпи приятелю — каза абатът, — мен не ме тревожи толкова опасността от омразата, колкото от любовта.

— Защо?

— Веднага ще ви кажа. Макар моето пътешествие до Османската империя да нямаше политически характер, както знаете, аз трябваше като чужденец с известно име и положение да искам да посетя сарая и да представя на падишаха моите почитания. Такива бяха обстоятелствата, че аз си създадох приятелски отношения с везира. Други обстоятелства допринесоха да спечеля благоразположението на султан Мехмед. Малцина европейци са се радвали и се радват на благоволението, което е оказано на мен, да мога да стоя сам с негово величество, да му разказвам анекдоти и да го карам да се усмихва. Така че се надявам да ви бъда от полза до известна степен.

Бейзаде Алеку хвана ръцете на абата и ги притисна до гърдите си, където сърцето му биеше като забързан часовник.

— Както виждам — продължи абатът, — страданието е особено тежко. И не смятате ли, принце, че би било подходящо да ви върна поне част от задълженията, които поех пред вас през една приятна нощ в онова кътче от света?

— Това, което искате да направите, е повече — въодушевено отговори Русет.

— То е задължение от друго естество, което аз смятам да поставим между сериозните неща в живота. Останалите задължения се отнасят до едно хубаво вино от гръцките острови, една дузина пържени в масло барбуни и други вкусни неща от гръцката кухня. С турските баклави не мога да свикна. По този повод ще ми засвидетелствувате отново доброто си настроение, с което свикнах. Значи, ще се опитам да усмиря, от една страна, враждите, а от друга, да разведря посърналото ви лице. Наистина ли сте затънали в непоправима робия?

— Да — прошепна бейзадето. — Невероятно е това, което става с мен, но е самата истина. Облякъл съм ризата на Несус^[2].

Абатът въздъхна:

— Аз също съм я носил някога и съм щастлив, че можах да я смъкна от себе си. Желая ви, приятелю, да доживеете щастливо до годините на моето спокойствие. Животът е велик лечител. Ще ми позволите ли да пофилософствувам, макар да зная, че думите са безполезни…

Русет наведе чело и остави приятеля си да му говори дълго време безполезни неща.