Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (26)

XXVI

Принцеса Катрина започва да заповядва.

През един зимен ден Катрина се намираше в работната стая на майка си заедно с по-малките си сестри и дойките робини. Тя бодеше с иглата в гергефа, опънат върху луба на едно решето, и везеше роза. В мислите й розата беше нейното сърце. От време на време се усмихваше, отронваше по някоя приветлива дума и отговаряше на въпросите, но дойката Магдалина разбираше, че душата й е пълна с отрова. Навремени я чуваше да въздиша, но само тя я чуваше. Дойката стоеше благочинно на своето столче и вътрешно се усмихваше, защото познаваше болестта на господарката си и знаеше лека й.

По време на зимните празници бейзаде Алеку на три пъти бе отскачал до Яш. Първия път на принцеса Катрина й беше невъзможно да достигне до него поради снежната виелица, която бушува и през трите дни на Коледа като божи гняв. Дълго не можеше да стои в града бейзадето, защото беше опасно не за живота му, а за любовта им, и той беше принуден да избяга заедно с виелицата. Върна се след две седмици и тогава Катрина го видя в лозето на Геука. С прикрито учудване дойката си спомняше за тази среща и мислеше за безумствата на хората в тази възраст като за огън и наказание, на което бог ги подлага. Достатъчно бе преживяла и тя на своето време, а знаеше и много чужди безразсъдства, но тук беше нещо съвсем различно, на което би трябвало да се смее, макар че беше повече за плач. Над тях сякаш висеше гибел, така се унасяха един в друг и си казваха безумни думи, особено бейзаде Алеку, също както в гръцката книга, която принцесата четеше с притихнал глас, когато останеше сама.

Тази книга Катрина и сега държеше под елека си и от време на време я докосваше като талисман. Беше историята на двама лудо влюбени, Теаген и Хераклея, написана преди четиринайсет века от гърка Хелиодор. По същите осеяни с цветя брегове на морето и под същото небе като свод на любовта би искала да се намира и тя с бейзаде Алеку. Там няма зима, няма снежни виелици. Добре би било да ги нямаше и лошите порядки на човека, нито робията на господарите, нито срамът от един свят, в който не можеш повече да живееш.

Княгиня Анастасия остави за миг дантелата си върху една масичка и извади от долапа тефтера, защото си спомни, че има още нещо да отбележи. Потопи гъшето перо в мастилото и започна да пише с едри букви. Малките принцеси се спогледаха под вежди и намериха за нужно да се разсмеят. Те бяха пет на брой: принцеса Иляна, принцеса Санда, принцеса Мария, принцеса Сафта и принцеса Настасия. Стояха наредени наляво от Катрина върху еднакви столчета, с кадифени елечета и набрани фусти от тънка коприна, с еднакви прически, с еднакви кокове, със златни фуркети от най-голямата до най-малката.

— Защо се смеете? — запита Катрина със свадлив глас.

Те изведнъж обърнаха глави, защото не бяха я виждали досега да гледа и говори като баща им.

— Досущ като баща си — забеляза княгиня Анастасия.

— Може — отговори Катрина и отново прободе розата и сърцето си.

— Днес още не си ходила на разходка.

— Няма и да отида. Навсякъде, и в двореца, и по улицата виждам само грозни и нахални хора.

— Какви грозни хора? Такива ни е създал господ. И защо нахални?

— Мамо, и твоя милост ги видя. Стражниците са напъхали в мазетата и в одаите на войниците най-различни хора, сред които има и боляри, и търговци. Наблъскали са и жени от простолюдието, и чорбаджийки. Чух ги да подхвърлят приказки подир мен. Сякаш с камъни ме замеряха.

— Тия са клетниците, които не са си платили даждиетата към хазната. Аз много пъти съм молила княза да бъде милостив и да ги почака или даже да ги опрости.

— Не бива да е милостив, нито да ги опрощава! — намусено отговори Катрина.

— Тогава защо се оплакваш?

— Не искам да ги виждам на пътя си!

Княгиня Анастасия изгледа продължително дъщеря си, после довърши писането. Постави тефтера, перото и мастилото на мястото им, взе си дантелата и се приближи до Катрина.

Запита я тихо на гръцки, за да не разберат дойките:

— Какво има?

Катрина не отговори.

— Князът ли ти каза нещо? Събирай си, дъще, акъла в главата и не си въобразявай, че ще можеш да се измъкнеш от неговото решение. Всичко, което виждаш — и жестокостта на стражниците, и простите люде, които ти се струват нахални, — всичко това е една необходимост, от която и нашето сърце кърви, защото и ние сме християни и сме милостиви. Но какво можем да сторим срещу упоритостта? Като имаме такава нужда и като трябва да дадем на ония, които искат от нас, тогава трябва и ние да притискаме другите. Плачем и даваме, защото искат от нас. Всички трябва да дадат, защото от всички искаме. А освен земния господар, трябва да задоволим и небесния, като издигаме църкви и манастири и ги даряваме с всичко необходимо, за да могат в тях да живеят светите отци. Ето, наближава времето да се поднови срокът на нашето господство и трябва да платим в Цариград мукарера^[1] — суха пара трябва. А и хетманството на Украйна, с което султанът иска да окаже чест на княза, не може да се приеме без парична жертва. Всичко добро и хубаво на тоя свят е скъпо. За да бъде всичко добре, едни трябва да носят пари, а други да бъдат покорни.

Катрина въздъхна и наведе глава.

— Имаш право, мамо — промълви тя и докосна под елека си книгата на своята любов. — Толкова пъти си ми казвала тия неща, толкова пъти съм ги чула и от тате, че не може да не са ми влезли в главата. Подчинението не е необходимо само в тоя живот. То също като мъченичеството може да послужи и за оня свят.

Сега беше ред на княгинята-майка да въздъхне с помръкнало от недоволство лице.

В тоя момент на вратата се показа един слуга и извести, че идва князът.

Дойките наскачаха от местата си, грабнаха си ръкоделията и бяха готови да се измъкнат през страничната врата. Князът влезе задъхан, сякаш бе тичал.

Докато дойките излизаха, малките принцеси станаха от столчетата си и заедно с майка си се поклониха. Този ден те за първи път виждаха княза. Една по една се изредиха да му целунат десницата. Той докосваше с брада челата им.

— Идете си по стаите — каза князът на малките принцеси. — Може да остане само принцеса Катрина.

Малките принцеси минаха между княза и княгинята една по една, по големина, и се поклониха с наведени очи. Последната, най-малката, затвори вратата и бързо се огледа дебнешком. Князът слушаше стъпките им с наведено ухо. После отиде до вратата, откъдето бяха излезли дойките, отвори я и огледа зад нея. Върна се към съпругата си и към Катрина и каза спокойно, с усмивка:

— Преди да заговорим за нашите работи, знайте, че снощи бейзаде Алеку е бил видян в Яш и ако не се лъжа, вече е заловен.

Катрина едва устоя на удара, сърцето и се сви под напора на кръвта. Ако беше права, щеше да залитне. Но на столчето се задържа твърдо. В един светкавичен миг тя прецени вестта, разряза я, разнищи я и я разпиля около себе си като увехнало цвете. Ако бейзадето са го хванали, той няма от какво да се бои, защото за неговия живот само султанът може да решава. А дори и да има от какво да се бои, без съмнение той няма да каже нито думичка за тайната, която ги свързва. При последната им среща в лозето на Геука тя бе разбрала, че той е способен да загине за нея. Тогава каква цел имат тези думи, казани пред нея и отправени най-вече към нея? Само това я озадачаваше. Дали не я подлагат на изпитание, защото се съмняват в чувствата й поради нейното постоянно противопоставяне?

Дука я наблюдаваше. Тя прибра бавно ръкоделието си, приготви се да излезе от стаята и каза със спокоен глас:

— Струва ми се, че и аз съм излишна тук. Нямам нищо общо с тази вест. Ако твоя милост, княже, желае, моля да ми каже за какво трябва да се радвам.

— Остани — каза князът.

— Добре, ще остана.

— Знаеш ли, принцесо — продължи князът, — че този безумец се бил хвалил някога, че може да ми стане зет без моя воля?

— От един безумец, княже, може да се чуе само безумство.

— Така е. И аз реших повече да не го виждам в престолния си град. Най-напред, за да престанат приказките. Второ, защото зная, че ми е душманин. Трето, защото зная, че е смел човек и е в състояние да извърши всякаква налудничава постъпка.

Княгиня Анастасия, изплашена само от мисълта за някаква налудничава постъпка, се намеси:

— Това е невъзможно, княже.

— Искам да разбера за каква налудничава постъпка може да става дума — учудено запита Катрина.

— Такава, каквито вече е вършил. Не знаете ли колко жени и момичета е отвлякъл този безпътен мъж, та чак до Високата порта са стигнали жалбите против него. За да ни стори зло и да ни навреди точно сега, такъв безумец може и живота си да заложи. Той прилича на човек, който в отчаянието си на удавник се хваща за друг и го повлича със себе си към дъното.

— Аз смятам, господарю — осмели се да заяви принцесата с все още спокоен глас, — че е трудно да отвлече дори обикновено момиче, защото освен неговата смелост, трябва и нейното съгласие. А за една принцеса не ми се струва да е по-лесно. Но щом е заловен, тогава изобщо не е нужно да се говори. Деянието вече не е възможно.

— Наистина — измърмори князът — деянието вече не е възможно.

— Тогава нека го съди Високата порта, господарю — обърна се Катрина с още по-голяма смелост.

— Защо? Мога и аз да го съдя. Ще намеря начин да го осъдя.

— Съди го.

— Ще го съдя, след като го видя в ръцете си и след като му отрежа всички нокти.

— И други причини ли имаш да се боиш от него, господарю?

— Имах — изръмжа князът. — Имах. Но вече ги нямам. Имаше едни послания, които се намираха в ръцете на негови приятели в Полското кралство. Той казвал, че тези послания са мои и с тях съм се бил кланял на полския крал и съм се отмятал от великия султан. Но сега излязоха наяве други писма, които показват неговите лъжи и оборват коварствата, които е започнал от завист към нас. Това ще го доведе до гибел. Още малко и Великата порта ще отдръпне закрилническата си ръка от него, ако изобщо някога го е закриляла, както той се хвали.

Князът седна на стола и се изпъчи със задоволство, като си мислеше за бъдещите обстоятелства, при които още един негов неприятел ще падне и никога вече няма да се вдигне. Принцеса Катрина го гледаше по-спокойно. Макар още да я измъчваха неясни съмнения, тя разбра, че бейзаде Алеку е здрав и читав и извън опасност. Но все пак го дебнеше опасност за в бъдеще. Въздъхна с облекчение и погледна баща си с обич, дори бе готова да го прегърне. Но се въздържа навреме.

— И пак не разбирам — каза тя весело, — защо моят прославен баща каза тази вест най-напред на мен, а не на мама, която също е тук.

— Ще разбереш, принцесо, по-късно — отговори князът, — когато познаеш и ти неволи и мъки като нас, когато ще си минала през много изпитания и ще имаш вече свой дом, синове и най-вече дъщери.

— За да имам синове и дъщери, най-напред трябва да имам съпруг.

— С божията помощ ще го имаш, принцесо, ако наистина си покорна и слушаш родителите си, ако им желаеш доброто и не мислиш за други работи.

— Значи, това било, господарю? Не си ми вярвал, в душата ти е останало съмнение?

Княгиня Анастасия сложи дясната си ръка върху рамото на момичето.

— Отгледала съм я чиста като цвете — заговори тя просълзена на съпруга си. — В нейното сърце няма и сянка от притворство. Така че моят господар я обижда, като се съмнява в нея. Даже малко преди твоя милост да влезе тук, тя показа съчувствие и разбиране към нашите грижи, подчинявайки се на своя баща и господар.

— Подчинявам се и на моята майка — добави Катрина, хвана ръката й и я целуна, — защото виждам, че е огорчена. Но моля моя баща да забрави, ако е възможно завинаги, свързването ми с оня грозник, защото часът на свързването ни ще бъде часът на смъртта ми.

— Добре, добре. Остави баща си да направлява лодката на твоя живот към брега — добродушно каза князът. — Ще се опитаме да сторим така, както е най-добре за нас. Като отстраним пречките и душманите, пред нас ще се отвори хубав път.

— Все пречки, все душмани — въздъхна принцесата, като мислеше за друго.

Княгиня Анастасия също въздъхна.

— Има ги, борим се срещу тях и с божията помощ ги побеждаваме, както се побеждава ламя — каза князът. — Един от тези, които ни хулиха, черниха и се хвалиха с бездънните ковчези на имането си и с много пари подкрепяха жалбите си пред Високата порта, сега лежи на земята. Повалих го и стъпих върху него. Но не ние ще го сразим, а законът. Ние само ще изпълним решенията на закона. Това е самият Григорие Урсаки, който смяташе, че от него по-горен няма в Молдовската страна. Имаше и други, но те избягаха при поляците. Един по един падат в нашите ръце. А сега идва ред и на налудничавия син на Кирица Дявола. Ще узнаят поляците лъжите му, ще осъди и Истанбул коварството му. Когато Високата порта го предаде в мои ръце, дори няма да е необходимо аз да вдигам боздугана, само ще стоваря върху него омразата на ония, които е опозорил, като е отвлякъл жените и дъщерите им, за да задоволи безпътството си.

Принцесата сведе очи, за да не гледа баща си със страх или с омраза.

— Наистина — каза тя с усмивка и вдигна поглед, — редно е такъв човек да бъде преследван като вълк в гората.

Князът изглеждаше доволен от думите й. Сложил ръце на гърба си, той се разхождаше из стаята пред двете жени. Нисък и шкембест, той сякаш беше влязъл в бъчва, която разклащаше, за да изветрее мътилката от съмнения. Катрина го гледаше с остър поглед.

— Необходимо е — продължи той — да отида в Истанбул, за да запуша гладните уста, да събудя приятелски чувства, да понапълня хазната на Мехмед, да наредя да потекат дарове към харема. Ако даде бог заедно с подновяването на господството ни да получим и хетманството на Украйна, тогава ще посмеем да се попазарим и с бейзаде Щефан, който и на нас не ни е много драг. Може да се отървем от него с твоя помощ, принцесо, щом си се решила да тръгнеш на такъв дълъг път.

Катрина се колебаеше какво да отговори, защото пак се опасяваше от клопка.

— Татко мой — каза тя кротко, — пътят наистина е тежък, но аз съм го изминавала и друг път, и то неведнъж. Ако решиш, че е по-добре да остана тук, аз ще остана, изпълнена с вяра, че ще уредиш всичко по моя воля, след което ще ми избереш съпруг, достоен за една принцеса не само на Молдова, но и на Украйна, която, ако божията майка благоволи, ще бъде и сестра на влашкия княз. Защото в Истанбул твоя милост ще се потруди, щото короната на Влашко да бъде дадена на брат ми Константин. А за това са необходими много пари и усилия. Тъй като твоя милост ще бъде натоварен с толкова грижи, може би няма да е лошо и аз да бъда там и сама да защищавам живота и сърцето си, както смятам за добре, като се надявам да получа сили и разум от бога. Но ако твоя милост смята, че не е добре да идвам, ще си остана тук. Както решиш, така ще бъде.

Князът изгледа със задоволство дъщеря си, изумен от нейната мъдрост.

— Ще дойдеш с мен — каза той. — Това е доброто решение.

— Без съмнение най-доброто — обади се като ехо княгиня Анастасия.

Катрина наведе покорно глава. После стана от столчето, целуна ръка на баща си и майка си и им поиска позволение да се оттегли. Точно това искаше и князът, който бе дошъл за обичайните си сметки с княгинята, която водеше техните пръснати из цялата страна лични стопанства — ханове, воденици, язове, пчелини, черди с добитък и хергелета. Той не забравяше сумата от този доход, който като река се стичаше в хазната му. Много усилия бяха нужни, за да се ръководи и надзирава всичко това, но тяхното трудолюбие беше достойно за похвала, те живееха в пълно единодушие и разбирателство.

Катрина излезе спокойна, но щом затвори вратата зад себе си, ускори крачки и почти бегом влезе в своята стая. Дойката я посрещна в обятията си и я изгледа внимателно. Катрина се освободи от прегръдките й и се тръшна по лице на леглото.

— Какво се е случило, мамина душице? — запита шепнешком дойката и се наведе над нея. — Винаги изпитвам страх, когато видя негово височество да влиза с такава усмивка, която ми е твърде позната. Слушай, мамина душице, пак получих известие от Зоица. Не зная дали ще можеш да го видиш, но е дошъл.

Катрина подскочи, изправи се и прегърна циганката.

— Истина ли? Кажи ми го още веднъж.

— Ще ти го кажа, рожбо. Той е дошъл.

— Така е. Невероятно беше това, което тате искаше да се подразбере. Сега най-после ще си отдъхна, защото страхът не ме напущаше, макар разумът да ми подсказваше друго.

— Какво искаше господарят да се подразбере, мамина душице?

— Че бейзадето е попаднал в ръцете на хората от аджийството.

— Не е вярно, рожбо. Леле-мале! Как могат хората така да лъжат? Зоица пристигна запъхтяна. Оставила го е здрав и читав в лозето на Геука.

— Да, види се, че е така, дойке. Но са го видели княжески служители.

— Може, душице моя. Твърде опасно е. Пак трябва да е ходил при онзи жидовец, на когото дава драгоценностите, които все още има. На мен не ми харесва тая работа, дето я върши бейзадето.

— Дойке, иди му го кажи, ако смееш — засмя се принцесата. — Иди, защото аз в никакъв случай не мога да изляза. Размислих и намирам, че всяко мое отиване сега при него е опасно. Има хора, които дебнат. И не мога да повярвам, че няма да посмеят да проследят и мене, ако така им е заповядано. Значи, само ти, дойке, можеш да стигнеш при него. Но аз за теб се боя. А е наложително да се отиде, за да му се отнесе важна вест.

— И за мен ли се боиш? Имаш право, мамина душице. Щом могат да проследят твоя милост, защо да не проследят и мен? Ама има начин, ще му намерим колая, както всяко нещо си има сянка, така и всяка работа си има свой чалъм. Твоя милост ще заповяда да приготвят шейната. Ще излезем на разходка и аз ще те съпровождам както винаги. Тогава ще видя кое как ще стане.

— Няма да излизам, Магдалино, защото не искам да забавям нещата.

— Щом е така, чедо, трябва да помислим за друг начин.

— Няма ли да е добре, дойке, да видиш какво казват сега твоите карти?

— Радвам се, душице моя, че се смееш, но знай, че те винаги са по-мъдри от нас. Ако твоя милост смята за по-разумно да си стоиш тука, тогава аз ще отскоча до нашите, до циганите. Имам там колкото щеш зетьове, кръщелници, племенници. Ако подире ми вървят опашки, дотам ще ги видя и позная. А като стигна при кучетата от колибите и сред циганите, такава олелия и бъркотия ще вдигна, че ще мога да се намъкна сама и невидима по един криволичещ път, какъвто е може би пътят за рая, рожбо, но ще отида там, дето трябва, и ще отнеса вестта, която ще ми заповядаш да предам.

— Но бързо да се върнеш, Магдалино, за да се убедя още веднъж, че нищо не му се е случило. И да му кажеш, че над него сега е надвиснала опасност и повече не бива да стои в страната, а да избяга по-скоро някъде. При поляците не е добре да отива, защото и там са казани думи срещу него. По-добре при власите или при маджарите, но и там не е хубаво, защото ще се разделим. Но за да си спаси живота, все пак ще трябва да приеме тази мъка. Но ако може да се надява на сераскера Шишман от Журавно и на Сюлейман паша от Обрущица и въоръжен с тяхното приятелство може да стигне до Истанбул, по-добре да опита това. Там, както разбрах от него, има закрилата на Кара Мустафа. Ала като мисля, виждам, че на приятелството на неверниците не може да разчита дълго време. Техните очи могат да се обърнат към златото и подкупите, поднасяни им от Молдова. По-подходящо би било да потърси любовта, която му засвидетелствувал французинът, когато го е съпровождал по пътя му към границата на Високата порта. Така да му кажеш.

— Точно така, душице. Ще му кажа да отиде в Цариград и да търси французкия поп.

— Така. Ако може, Магдалино, там да отиде. Защото по заповед на княза и аз не след дълго време ще бъда там, за да се браня от годеника, когото не желая. С помощта на божията майка ще отида. Имам голямо желание да се видим там, из онези прекрасни места, каквито няма другаде по земята. Ако и бейзаде Алеку реши така, то пътят му да бъде в най-голяма тайна, а престоят му в Цариград да го знае единствено най-довереният му приятел. Само така ще можем да бъдем един до друг. Инак освен опасността за неговия живот, има опасност да не се видим може би никога вече до края на живота ни.

— Всичко ще му кажа, мамина душице. Да отиде там и да те чака в най-голяма тайна. Ще му кажа аз и други работи.

— Можеш да му кажеш, дойке, че си ме видяла да плача за неговата съдба. Би могла да го целунеш от мен, но не може, няма да приеме.

— Зная, душице, защото съм стара и грозна. Трябваше да бъда четиридесет години по-млада, на възрастта на Зоица. Отивам. И знай, че няма да чакаш много.

Дойката навлече синьо контошче, подплатено с лисича кожа, и се забули с турски шал до очите и носа. Шалът беше портокаловочервен, а контошчето синьо, все ярки цветове, но тя смяташе да ги захвърли, да ги смени в някой цигански коптор от княжеския катун на циганите-роби, живеещи на брега на Бахлуй. Като стъпваше колкото се може по-леко с червените си марокенени чизми, тя се промъкна през тремове, излезе през готварницата и се спусна към помещенията на сеймените до малката портичка, която водеше към яза. Преди да продължи, спря се да погледа зрелището, около което се бяха струпали всички дворцови слуги и ратаи.

Стражниците бяха извели от тъмницата подлия болярин Григорие, срещу когото князът всеки ден ругаеше, и го биеха по петите с чепати тояги. Бяха го проснали по корем на снега и го биеха. Други мъчения и наказания за него бяха забранени. Трябваше да подлютят и разкървавят старите му рани. Такова наказание му се полагаше, защото не бяха виждали дотогава такъв упорит старец, който стискаше здраво зъби и не искаше да признае къде са скривалищата на парите, които му бяха останали.

— Боже-господи! — мълвеше молитва упоритият болярин, като хълцаше от страх и болка при всеки удар. — Смили се над мен и сложи край на страданията ми, вземи ми малкото дни, които са ми останали.

Тъмничарите се подканяха със злобни усмивки.

— Виждате ли го, знае да говори! Ама не казва каквото трябва. Нали е инат.

Лицето на стареца беше като жълта, потна, кървава маска, той затвори очи изнурен.

Дойката погледа с любопитство известно време, после се отдели от струпалите се служители, към които се бе присъединила, и изчезна през портичката. Някои от ратаите, които знаеха, че стои до тях, изведнъж видяха, че я няма. Засмяха се, плюха на мястото, дето бе стояла, и се прекръстиха.

Зимният здрач се спусна бързо с гъст снеговалеж. Принцесата стоеше неподвижна на прозореца и гледаше тъмнината, която се сгъстяваше. Тревогата в душата и растеше. Щом мракът забули пепелявосивите снегове, тя се отдръпна навътре в стаята и се сви до дългата соба. Вътре горяха големи цепеници. Бе ги донесла една циганка, запъхтяна под тежестта им, и ги бе хвърлила върху жарта. Под светлината на пламъците принцесата разтвори книгата с чудната приказка за Теаген и Хераклея и към съдбата на тези влюбени от древните векове присъедини и своята любов, смесвайки времената, местата и хората. Така я завари дойката.

Чу я да се изтърсва от снега в трема и се сепна. Книгата отдавна бе паднала на коленете й. Магдалина влезе.

— Добри вести ли ми носиш, дойке?

— Добри, душице. Ще замине там, дето му заповяда твоя милост. Като мъдра змия ще стои потулен в Истанбул и ще те чака да отидеш, скрит и от никого незнаен. А когато ние пристигнем, ще му пратим вест по френския поп в Пера.

— Добре, дойке, заслужено си спечели обиците. И целувка ще получиш.

— И едното, и другото получих от бейзадето — отвърна с младежки жар дойката.