Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (20)

XX

Ситен есенен дъждец посреща господин абата.

През почивката, най-вече по време на наздравиците, Алеку Русет загатна някои неща, които капитан Браха, кротък, благ и все още млад човек, посрещна съвсем нехайно.

Най-напред той подметна за това, че съпровождал абата. Отначало смятал да му бъде дружина само до Хуш, но по пътя, зарадван от хубавото есенно слънце, размислил и решил да го придружи чак до Галац. Отдавна не бил виждал Дунав и искал да се увери, че не се е променил.

Второто нещо се отнасяше до другите съпровождачи на абата. Всички щели да се спрат на границата на Високата порта. Абатът щял да се раздели там и с драгуните, и с капитан Браха, и с двамата слуги от Лвов. Оставал само със своите французи. Там щели да го посрещнат и изпратят по-нататък служителите на сераскера от Бабадаг, който своевременно е бил уведомен и без съмнение вече му е изпратил хора, за да го преведат на другия бряг на Дунав. Така били винаги наредени работите на Високата порта.

— Скъпи приятелю — каза на френски бейзаде Алеку на дьо Марен, — моля ви да наблюдавате, без да давате вид, двамата слуги, с които идвате от Полското кралство. От това, което казах на капитана, те разбраха, че ще ви придружат само до Дунав. Разбраха още, че и аз ще ви бъда дружина. Стоят двамата нащрек с вдигнати глави и от време на време се споглеждат. Ако са ви съпровождали из Молдова с някакво намерение, то трябва вече да пристъпят към изпълнението му и да се разкрият; остават броени часове. Така ще узнаем каква връзка имат с княза.

— Питам се, господин Русет, каква връзка може да има. Нищо не разбирам. Не мога да повярвам, че са ме съпровождали дотук с враждебни помисли. Изпълняваха си редовно задълженията, покорни и мълчаливи, гледаха ме в очите като кучета, за да разберат доволен ли съм.

— Господин дьо Марен, да не навлизаме в този мрак. Нека да стоим на входа на пещерата и да чакаме, докато враговете сами се покажат на бял свят.

— Добре, принце, да чакаме — заключи абатът с недоволна въздишка. Този толкова приятен час на отдих с вкусно печено месо и пивко вино беше помрачен от червея на тревогата.

Абатът отново се настани в пълната със сено каруца и прекара деня сред същите интересни гледки, като внимаваше за доброто състояние на тялото си.

Първата голяма почивка с нощуване направиха в едно село, закътано между хълмовете в местността Фълчу. Вечерта настъпи бързо, като плътна мъгла, която извираше от горите и се влачеше към тях. Отседнаха в една селска къща и в малката, постлана със сено стаичка пратеникът на господин Колбер маркиз дьо Кроаси побърза да си почине. Беше толкова изморен и толкова му се спеше, че склони глава върху ръката си с чувство на върховно блаженство и забрави изцяло всякакви тревоги и подозрения. Люлката на съня обаче се оказа много трънлива, защото друсането през деня се върна в тялото и съзнанието му и той до късно се стряскаше и събуждаше и все още смяташе, че се намира в леката каруца, по лошите изровени пътища, заплашен да бъде захвърлен ту към тръстиките и блатата, ту към фантастичния полет на гъските, които в застрашителен брой изпълваха небето.

Капитан Браха прати хора да търсят коне за смяна. Русет влезе за почивка при абата късно, след като нареди всичко за утрешния ден. Вълку Бърладяну се настани на стража пред вратата, където накладе огън и остана да будува заедно със слугите французи и лвовчани.

Прозорците на къщичката бяха колкото юмрук, дъбовата врата беше заключена отвътре. Върху сеното, между него и французина, Русет нагласи пищовите и сабята си. Нощта измина спокойно. Но на разсъмване задуха силен вятър откъм запад и довлече облаци от планината. А когато се приготвиха вече да тръгват, закапаха студени капки дъжд.

Но абат Пол реши да продължи. Свитата му се нареди както предния ден и те отново излязоха на големия друм. Този ден щяха да изминат пътя до Хуш.

— Да се помолим на бога да ни избави от закъснения — каза абатът на приятеля си. — Доколкото разбрах, дъждовете в Молдова са бързи и кратки.

— Попитах Бърладяну и той си каза думата — отговори бейзадето.

— Така е, принце, вашият човек има изумителни метеорологически познания, както и капитан Туркулец. Можете ли да ми кажете неговото мнение?

— Разбира се. Бърладяну смята, че вятърът ще спре.

— Това ме радва, значи, няма да донесе дъжд.

— Напротив, господин абат. Със съжаление трябва да ви известя, че Бърладяну предвещава дъжд. Ако вятърът спре — каза той, — непременно ще вали. Принуден съм да добавя, че в тази страна падат и продължителни дъждове.

Абатът посрещна със съмнение прогнозата. Неговото желание беше друго и беше логично да смята, че и стихиите желаят същото. Най-напред се надяваше, че вятърът няма да спре и ще отнесе кой знае къде сивите облаци. Но вятърът полека-лека затихна. И колкото повече вятърът затихваше, толкова се засилваше дъждът. Беше съвсем различен от дъжда по долината на Сирет. Пепелявосив, ситен и гъст и най-вече продължителен дъжд. Загънати в шаячните си долами, драгуните, които бяха заобиколили каруцата, скоро заприличаха на смътни видения. Абат Пол вече не можеше да различи сред тях и Русет, който се бе увил от глава до крака в широката си пелерина. Скоро след това той вече не виждаше никого, защото се сви и сгуши като таралеж в подарената му от княза долама. Покри краката, ръцете и очите си, прокле тоя свят и повече не искаше да знае нищо.

Само кочияшът бе скрил под седлото хубавия си калпак, за да не се разваля от небесната вода, и гологлав, продължаваше да подканя конете с глас и с камшик, докато дъждовните струи се стичаха по дългите му коси.

От време на време господин Пол дьо Марен отгръщаше леко завивката си, в която се бе свил, и изпитателно оглеждаше околността, надявайки се на някаква рязка промяна. Но всеки път ръката му се отпущаше отчаяно и очите му се вдигаха към небето. Думите: „се вдигнаха към небето“ бяха само един стилистичен израз, защото небето се бе смъкнало ниско и опираше в хълмовете. Сякаш беше направено от нещо като мокра пепел. Кръгозорът също се бе стеснил и се бе приближил на един хвърлей място. Сред този твърде ограничен видим свят дъждът се лееше на огърлици от изящни бисери, на плътни огърлици, прорязвани от време на време от стрелите на вятъра.

Докога можеше да продължи така? Не се знаеше. Вече валеше от час или два. Можеше да продължи дълго. Дъждът сякаш се сипеше от ситото на безкрайното нехайство. Хора и животни се придвижваха напред мълчаливо, превили гръб пред съдбата. Но по едно време и придвижването взе да става трудно и все по-бавно. На пътя сякаш му бяха израснали ръце и куки, които обхващаха колелетата на каруцата и копитата на конете. Лепкавата земя се разтваряше с плясък и пътят заприличваше на две изорани бразди, криволичещи и кипящи от живот. Накрая спряха, сякаш мястото щеше да се разтвори и да ги погълне. Циганинът започна да бие конете и да ругае със страхотна сила.

По заповед на Браха двама войскари слязоха от конете и подложиха рамо под ритлите. Кончетата се напрегнаха и успяха да измъкнат каруцата от лепкавата кал. Влачиха я известно време, като пръхтяха задъхани, после пак се спряха. От кичурите между очите им водата шуртеше в калта.

Тогава Браха, кочияшът и бейзаде Алеку наведоха един към друг глави, за да се посъветват и решат какво да правят. Резултатът от този разговор конете веднага го усетиха, ухапани от камшика и ужасени от ругатните. Изпънаха с неимоверни усилия ремъците, стигнаха до един прерязан връх, спуснаха се в една котловина и там, в ниското, се спряха като затънали в тресавище, затвориха очи пред ударите и зачакаха смъртта си. Най-после кочияшът слезе и взе да ги обикаля и оглежда. Почеса се по ухото и им се учуди с възхищение. Те целите трепереха под безмилостния дъжд, от тях се вдигаше пара.

Последва второ съвещание. Господин абатът разтвори натежалото от дъжда покривало и отчаяно погледна само с едното си око. Алеку Русет се приближи до него и се наведе от седлото. За да бъде чут, сметна за необходимо да повиши глас:

— Господин абат, изглежда, че попаднахме в доста тежко положение.

— Виждам, принце, макар да се възползувам само от половината на зрителните си средства. Какво ще правим?

— Признавам, че не зная. Все пак циганинът смята, че има изход. Неговата глава, мокра от дъжда, се е запазила по-хладнокръвна, отколкото нашите. Той предлага вие да слезете от каруцата и да продължите на кон, оседлан с неговото седло.

— Ако това е възможно, да опитаме. Но той какво ще прави?

— Той ще остане тук да чака края на света. Дотогава ние може би ще успеем да намерим подслон.

— Добре — съгласи се абатът, — да приемем това предложение.

Конят бе разпрегнат и абатът бе качен на седлото. Каруцата с трите коня и кочияшът останаха в превърналата се в мочурище котловина, а другите продължиха пътя нагоре, надявайки се на милостта на този, който никога не забравя своите създания.

През този ден трябваше да стигнат в град Хуш. Но сега вече не се знаеше докъде ще стигнат. На края на света, на предела на времената, навсякъде беше възможно, но само по някакво чудо. Водният мрак ги обгръщаше отвсякъде и ги водеше със скоростта на костенурката към неизвестното или пък ги държеше на едно място, за да тъпчат разложената на първичните си елементи земя.

— Бих искал да попитам къде отиваме — каза по някое време отчаяно господин дьо Марен, — но не смея. Дъждът ми пълни устата с вода.

— Това наистина е най-неприятното, господин абат. И все пак питайте. Ще ви отговоря, че и аз не зная.

— Възможно ли е, принце? Няма ли наблизо някакъв град, някакво село? Или поне някаква ферма?

— Господин абате — със смях му отговори Русет, — татарите обичат кръгозорът да им бъде открит. На нашите хора, напротив, им харесват повече горите, защото могат да запазят там имуществото и живота си. Татарите изгориха селищата, за да си открият кръгозора, а хората се оттеглиха и потърсиха убежище по-навътре. Горите и селата намаляха, тук владее законът на пустошта и плячката. Все пак се надявам да намерим някой хан. Нашият съдрумник капитан Браха ме уверява, че тук някъде наблизо имало хан, ако не е потънал в земята.

Дьо Марен сметна за редно също да се засмее, но като поразмисли, усети в себе си угризение за тази си безсмислена постъпка. Стихиите не познават това присъщо само за човека качество и тяхното жестоко равнодушие се засилва от богохулството. Зад своя смях той видя действителността, тоест влажна печал и тревожен глад.

— А какво ще правим по отношение на обяда, принце? — запита той със сподавен глас.

Бейзаде Алеку отново оголи зъбите си, което без съмнение беше признак на безумие. Абатът смъкна върху лицето си гуглата и продължи да язди мълчаливо.

Най-после, той не знаеше колко време бе минало, се чу кучешки лай. Беше като знак от бога. Единственият стремеж в живота му най-после намираше изход.

— Принце, тук ли се намира ханът, за който ми говорихте? — живо трепна той.

— Тук, господин абат.

Учуден, че другарите му не се радват като него, абатът пришпори коня. Но подобно на хората, и конят, изглежда, не бързаше. Със същото примирение пред лошата съдба той продължи да върви бавно и да се плъзга по разровената земя към черния навес, който покриваше стени като на крепост.

Хората стояха вътре залостени с резета. Капитан Браха потропа на портите. През малко зарешетено прозорче се показа глава с ококорени очи, разгледа ги внимателно и запита кои са.

— Княжески служители! — извика Браха.

Резетата заскърцаха. Под навеса в двора бяха струпани коли с товари. Търговците турци вдигнаха глави да изгледат гостите. Местните кираджии стояха между колите и воловете и ядяха хляб и сирене. Дьо Марен ги сметна за щастливи хора.

Собственикът на хана беше слаб човек с монголски черти на лицето и с прошарена брада. Носеше кафтан и тъмносиня чалма. Той беше първият ориенталец, когото дьо Марен виждаше. Заинтригува го неговият начин да се кланя сериозно, като слагаше дясната си ръка на сърцето, на устните и на челото и с това нямо движение да предлага на дошлите всичките си достойнства.

— Повече бих предпочел почивката и яденето — каза дьо Марен на Алеку Русет. — Нямам какво да правя нито със сърцето му, нито с приказките му, нито със знанията му.

— Да поискаме — спокойно отговори бейзадето — и може би ще ни даде, ако тези, които са дошли преди нас, не са изяли всичко. Аз и друг път съм отсядал тук, виждал съм ханджията и доколкото си спомням, този кримски жидовец се нарича Зейда.

— Така се казвам, господарю — обади се ханджията, като си чу името.

— Кажи ни, човече, има ли тука огън да се постоплим и изсушим от дъжда?

— Намира се, господарю.

— Има ли място да си починем?

— Има една голяма одая, господарю, в която може да се побере целият свят.

— Дотука е добре. Кажи ни още дали можеш да ни дадеш нещо за ядене?

— И това може, господарю. Тези анадолски търговци, нали са си от Мохамедовата вяра, ми изядоха само лоените свещи, които стопих, за да им опържа яйца. Като им е забранено да пият вино, задоволиха се с вода. Това не мога да проумея у тях и не зная що за акъл е имал техният пророк. А кираджиите както винаги си носят ядене от къщи. Така че по божията милост ми се намира всичко, каквото пожелаете и колкото пожелаете. Аз не бягам, когато мога да спечеля, а болярската пара ми харесва.

Зейда се засмя приятелски към дьо Марен, разбирайки много добре какво му обяснява Русет, макар че за първи път чуваше френски език.

Ханът имаше една-единствена стая, в която можеха да се съберат върху рогозки, наредени край стените, голяма част от друмниците. Русет се опита да обясни на французина, че по тия места никога не са виждали легло с балдахин. Дьо Марен обаче беше много доволен, че бог му позволи да стигне до този Ноев ковчег и докато чакаше яденето, благослови огъня в огнището като най-голямо благо за настоящия момент. Бе смъкнал наметалото си и с леки въздишки на задоволство се протягаше пред горещия полъх на жаравата.

— Какъв прекрасен човек и благодетел за човечеството е този ваш Зейда — забеляза той. — С риск за живота си се е настанил в пущинаците, за да предостави огън, почивка и ядене на пътниците.

— Огън, почивка, ядене и вино — допълни Русет.

— Наистина, тогава още повече съм му благодарен и му се възхищавам. Предполагам, че небето го закриля или има особени средства за защита.

— Че бог го закриля, в това няма никакво съмнение, господин абат. Неговият народ отдавна е сключил в това отношение договор с Йехова. Но умее и да се защищава, живее в разбирателство и с честните хора, и с другите. На всички е от полза. А парите, които спечели, не ги държи тука, а ги праща по сина си или по брат си в Яш при техния сарафин Миндила, при когото и аз от време на време отивам, но не за да давам, а за да вземам пари. Вземам малко пари срещу хубави драгоценности, което показва, че и Миндила е благодетел.

— Познаваме тази институция и знаем и ние да се възползуваме от нея — усмихна се абатът.

Зейда се движеше пъргаво и приготвяше шишове с овнешко месо. Намери време да донесе и една кана с вино за изморените и жадни пътници. И като да не искаше да го забележат, остави в ъгъла до огнището хляб и тулум сирене. Паници нямаше, маси нямаше, лоени свещи вече нямаше, но въпреки това абатът не си спомняше да е бил някога в живота си по-доволен, отколкото в тоя час.