Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (19)

XIX

Абат Пол напуща Яш и продължава към Високата Порта по други друмища, каквито не се срещат никъде по света.

Абат дьо Марен щеше да напусне Яш същия ден събота сутринта и бе дал заповед на хората си за тръгване. Беше дошъл вече и капитан Браха със своите петнадесет конника. По заповед на княза една лека каруца щеше да вози абата и багажа му. С помощта на пощенските коне, сменявани на определените станции, щеше да го закара до Дунав и с божията помощ да го предаде здрав и невредим в ръцете на хората от Високата порта. Кой знае защо, князът бе променил намерението си относно пътя и бе пратил човек да помоли абата да не се сърди и да тръгне по татарския път край река Прут.

— Каква ли е причината за тази промяна? — питаше се бейзаде Алеку.

И той беше там, дошъл да съпроводи донякъде приятеля си.

— Предполагам, че няма друга причина освен смяната на конете — отвърна дьо Марен, учуден повече от въпроса на Русет, отколкото от наредбата на княза.

— И така може да е. Ние обаче сме свикнали другояче да четем заповедите на князете. При нас подозрението винаги стои като невидим призрак до княза и му шепне на ухото думи на съмнение. По другия път навярно е изпратил по-бърз вестоносец, нареждайки му да стигне в Цариград преди вас.

— Защо?

— Не се знае защо. Всеки знак от небето или от земята се превръща в заплаха. От друга страна пък, нашите господари, турците, са хора с лоши навици. По най-незначителни причини сменят князете. Нямат вяра в нас, а имат нужда от нашите пари. Трябва да ви кажа, ако не знаете, скъпи господин дьо Марен, че в Молдова властта на славния княз, когото вие оценихте с такива хвалебствени слова, се получава с много интриги и най-вече с много злато.

— И тогава?

— И тогава вестоносецът на Дука ще бърза по прекия път да стигне при цариградския капукехая на Молдова, за да го уведоми, че един френски пратеник пристига във Високата Порта. Не се знае защо и за какво. Този пратеник настоятелно заявява, че не е пратеник, но именно затова ние смятаме, че е пратеник. Отбивал се е при немците, отбивал се е при поляците. Носи известия от своя господар или от тези наши врагове. Или пък не идва с никакви послания и не носи никаква заплаха. Добре е да узнаем. Ако има нещо, нека предварително си подготвим защитата. Ако няма нищо, ще възхвалим бога и ще построим още един манастир.

— Може и така да е, принце. Нас това с нищо не ни смущава.

— Още по-малко пък мене, господин дьо Марен. Тази тревога не ми е неприятна. Затова ще ви съпроводя по който и да е път, и ви моля да приемете да ви бъда дружина.

— Приемам с признателност, защото зная, че постъпката ви е безкористна и затова я ценя.

— Благодаря. Аз съм готов. Изпратих хората си в Хърлъу и с мен ще бъде нашият приятел Бърладяну. Ваша милост има двама лични слуги и двамината от Лвов. Стигат ви. Капитан Браха ще ви бъде свитата. Но той е много кротък и скромен човек и не разбира от ядене и пиене. Такъв човек, колкото и да е достоен, е срам за Молдова. Простете му и го приемете такъв, какъвто е. Колкото за безкористието, позволете ми да ви кажа, че до известна степен се лъжете.

— Не разбирам.

— Лесно ще разберете, защото няма да скрия нищо. Искам вие да ми станете съюзник и покровител. Не възразявайте. Съгласен съм, че нямате официална мисия и че бързате да пристигнете в Истанбул, за да опознаете час по-скоро много неща, които цивилизованото човечество не знае и като не ги знае, се чувствува нещастно. И все пак, когато бъдете там и ви се отдаде възможност да се възхищавате от брадите на негово сияйно като самото слънце величество падишаха и на негова светлост везира, моля ви да благоволите да си спомните за нещастията на единствения ви приятел в тази страна. Не е необходимо да говорите, не е необходимо да настоявате, а само да си спомните, и то ми е достатъчно.

— Винаги си спомням за приятелите — отговори дьо Марен и се поклони.

— Не се съмнявам. Можех да се надявам на приятелството на ваша милост и без да ви бъда дружина по пътя. Но искам да добавя в мой интерес нещо, в което има само чисто приятелство.

— Принце — засмя се дьо Марен, — забелязвам, че на вас ви харесва да усложнявате нещата. Въпреки това аз ви обичам такъв, какъвто сте. Вероятно и една принцеса, на която преди няколко дни се възхищавах, прави като мен.

Русет се задоволи да се засмее и той, без да отговори.

В този миг Бърладяну провря главата си през вратата.

— Господарю — каза той и премигна, — дошъл е един болярин, който иска да каже две думи на ваша светлост. — Негова милост ага Букшан.

— Агата ли? — трепна тревожно бейзадето. — Какво иска? Нека влезе. Останете и вие, господин дьо Марен. От приятелите си нямам тайни. Освен това убеден съм, че няма да разберете нищо от това, което ще се каже.

Дьо Марен се засмя пак, поклати глава и се настани по-удобно на стола си.

Княжеският служител влезе и остави вратата отворена. Върна се и лично я затвори внимателно. После се поклони пред абата и бейзадето. Поглади брадата си и се изправи с доволен поглед. Във външността му нямаше нищо враждебно. Напротив.

Русет го загледа внимателно.

— Достопочтени аго Букшан — каза той, — ние се познаваме отдавна. Разбирам, че ми носиш заповед от княза.

— Така е, бейзаде — отговори агата. — Потърсих ви в дома на болярина, дето бяхте отседнали, и разбрах, че сте тука. Виждам, че не е било необходимо да идвам, вече сте готови за тръгване.

— Да. Ще съпроводя негово преподобие до Хуш. Дойде да ми напомниш, че моят престой в Яш е вече свършил ли?

— Затова дойдох, бейзаде, и ви моля да не се сърдите.

— Не се сърдя и изпълнявам точно заповедта. Има ли още нещо?

— От страна на княза няма, само трябва да му известите, когато имате работа тука, за да ви разреши влизането в града.

— Точно така ще сторя, честити аго. Това ли е?

— Това е, бейзаде. Аз ви моля да си спомняте за мене като за покорен приятел.

Русет пак изгледа госта. Гладеше брадата си и се усмихваше.

— Това, честити аго, пак от страна на княза ли ми го казваш?

— Не. Казвам го от страна на моето сърце, бейзаде.

— Хм!

— Искам да ви кажа допълнително някои неща, бейзаде, за да разберете, че заповедта на княза е едно, а това, което е от мен, е съвсем друго. Аз разбирам подозренията ви. Имате право. Макар да съм бил добър служител на вашия милостив баща княз Антоние, можете да не ми вярвате, защото обикновено хората са измамни и зли. Аз обаче помня господаря, който съм имал и който ми е давал хляба. Като видях, че се осмелявате да влезете в Яш, се побоях да не ви се случи нещо. С радост забелязах, че нищо не ви се случи. Забелязах нещо повече: че князът, като ми даваше заповедите относно ваша светлост, навъсен и суров както си му е обичай, твърдо ми заяви да бъда внимателен, за да не ви се случи нищо неприятно. Учудих се и още същия ден, вторник, разбрах, че ваша светлост идва тук без страх и че има подкрепата на други, които са по-горе от княза.

— А! — прекъсна го с усмивка Русет. — И като разбра, че съм силен, си помисли, че няма да ти навреди да кажеш една блага дума, за да си осигуриш за в бъдеще отплата, за всеки случай!

— Точно така си помислих, бейзаде, като си спомних и за обичта, която питаех към вашия баща.

— Възможно е, честити аго. Но засега служиш на княз Дука.

— Служа му, бейзаде. Истина е. Но ще ви докажа, че мога да служа и на ваша светлост. Казах ви направо, какво мисля. Показах ви, че като видях такава слабост у княза, спомних си, че князете често ги сменят. Сега, бейзаде, ще ви кажа и нещо друго. Зная, че в сряда ваша светлост е излизал оттука тайно, преоблечен в други дрехи, и е ходил към лозята отвъд Бахлуй.

Русет изгледа с остър поглед агата и отговори спокойно:

— Лъжеш се!

— Не се лъжа, бейзаде. Никой освен мен не знае, така че не се тревожете.

— Още веднъж ти казвам, че се лъжеш.

— Бейзаде, не се лъжа — смирено настоя агата. — Тук пред портата стояха двама мои глупави служители, които предполагам, че са дремали по стар навик. Но на задния вход, както и при болярина Абъза, стоеше човек, който не е дрямал. Тук бях поставил един сакат в краката просяк, на име Арвинте, на когото не сте обърнали внимание. Нарочно го поставих, за да не може да ви проследи. Но узнах, че сте излезли. Ако ме попитате защо съм сторил това, ще ви кажа, че имах заповед да ви следя. Следих ви, но каквото узнах, го запазих за себе си. Запазих го за себе си, за да ви докажа, че не съм забравил добрините, които съм видял от славния княз Антоние. За това именно поставих такъв наблюдател, който да не може да тръгне подир ваша светлост, а и аз не исках да зная повече. Сега — продължи Букшан шепнешком, — възползувайки се от заповедта на княз Дука, аз ще говоря и за моите работи. А за да докажа, че това, което говоря, не е капан, ще ви кажа още нещо, което засяга французкия абат. Освен своите французи, той има и двама чужди слуги. Да знаете, бейзаде, че тези слуги ходиха в двореца.

Русет трепна и се обърна към дьо Марен. После се възви отново с престорено спокойствие към Букшан:

— Казваш, че си ги видял? Това вече ще изслушам по-внимателно, защото става дума за моя приятел.

— Да. Не разбирам само какво са търсили, но ги видях.

Русет се обърна отново към дьо Марен и абатът разбра, че се е случило нещо, което го засяга. В очите му проблесна мълния, която не убягна от погледа на бейзаде Алеку.

— Какво има, приятелю? — попита той. — Изглеждате разтревожен за мен.

— С изумление научавам — каза бейзадето, — че двамата калугери от Лвов, които ви съпровождат, са били викани в двореца. Те казаха ли ви нещо такова?

— Нищо не са ми казали.

— Тогава не са били викани, а са отишли сами.

— Възможно ли е?

— Възможно е, господин абат. Но не берете голяма грижа. След като сме узнали това, ще съумеем да научим повече. Честити аго — продължи той, като се обърна към Букшан, — най-вече за тази вест съм ти много благодарен. Така че ти вярвам и в другото. Господ ще държи сметка за всичко добро, което правиш, и аз навреме ще си спомня за приятелството, което ми оказа.

Агата се зарадва благопристойно, като гладеше брадата си, после се поклони, излезе забързан и отиде да доложи на княза, че е изпълнил възложените задачи.

С благодарности и изящни слова дьо Марен се раздели с патер Гуидо. Прегърна го и усети сълзите му, разбираше мъката му. Той беше немощен аскет, поставен на кръстопътя на бурите. Не се надяваше вече на нищо, освен на покоя на смъртта. Съвсем другояче изглеждаха двамата му другари. Те бяха в разцвета на силите си, със зачервени носове, със закръглени талии и изпокапани от ядене раса. Надявайки се винаги на милостта и добротата на господа и светата Дева, те не смятаха живота за толкова лош дори и в това кътче на света. С радост посрещнаха пристигането на абата, но не съжаляваха за заминаването му. В тия усилни години те съумяваха да намират доброто и в радостта, и в тъгата, и вземаха поука и пример от местните хора. Така се бяха научили да ценят молдовското вино.

Абат дьо Марен ги благослови, пожела им победа над сатаната и над неверниците и се качи в каруцата, изпратена му от княза. Тя беше лека, степите и дъното й бяха зарешетени с тънки яворови пръчки. Нямаше яйове, но беше пълна с натъпкано сено, така че пътникът макар да стоеше с изправени нагоре колене, беше доста добре запазен от друсането. Четири дребни коня бяха впрегнати два по два. Караше ги един кочияш циганин, облечен със син забун, украсен с червено. Той яздеше левия кон до колелото. С една ръка държеше поводите, а с другата конопен камшик с къса дръжка, но с тънък дълъг копринен пискюл на върха.

Когато абатът измърмори нещо на своя език и бейзадето извика от коня си: „Хайде!“, циганинът нададе крясък и завъртя над конете камшика, който изгърмя два пъти като пищов. Конете трепнаха и изведнъж дръпнаха каруцата, а абатът изпита за миг чувството, че ще се върне по въздуха при францисканските отци, които му махаха приятелски от портата. Потърси опора, вклещи ръце в ритлите и застана в нормално положение, като предостави с въздишка живота и тялото си на бога.

С трясък и подскачане, вдигайки прах, каруцата полетя, следвана от свитата на капитан Браха. По болярската улица, която водеше към двореца, тя забоботи с гръмки тътени по дървената настилка. Излезе срещу двореца и каменната чешма, където в кръв лежаха обезглавените трупове на тримата боляри. Конниците на Браха оградиха дясната страна на каруцата, за да закрият жестоката гледка и да пощадят очите на чужденеца. Като навлязоха в Руската улица, кочияшът понамали препускането на конете. А когато се спуснаха по стръмния склон на урвата Къкаина, ги отпусна да вървят бавно по изпълнения с хендеци и стари коловози път. Едва когато излязоха в открито поле на гладкия и лъскав като каиш друм, конете отново се понесоха по-бързо.

По долината на река Жижия повеите на вятъра разнасяха есенни паяжини. Вдясно се виждаха хълмовете с лозя и гори, вляво се простираше долината на Прут с много разливи. От време на време ята диви патици прелитаха, надавайки напевни призивни крясъци. Тук, където Жижия се вливаше в Прут, имаше непроходими папурища и тръсталаци, безброй потоци и лабиринт от блатни подмоли; върволици от гъски кацаха на почивка, други излитаха и поемаха пътя към юг. По-ниско от летящите гъски забързано кръстосваха ята патици, калугерици и скорци. Оттук започваха дивите владения на водите и блатата, места пустинни, непознати и непроходими като обширните лесове в планините. В цялата тази област абат дьо Марен не видя села. Бейзаде Алеку му обясни, че и по на юг ще види твърде малко селища, защото пътят, по който вървят, се използува от турските и татарските войски, което значи, че е друм на нашествия и грабежи.

Дьо Марен непрекъснато намираше повод да си отбелязва в ума неща, достойни за неговите записки. Любопитното му око непрекъснато биваше задоволено. Тук пущинаците излъчваха такава печал, каквато неговите приятели във Франция не можеха дори и да подозират, че съществува, независимо колко богато беше въображението им, защото далече от цивилизацията понякога има неща, останали непроменени още от времето на първичното съзидание и запазили загадъчната си красота. Но пътят беше в такова състояние, че негова милост абатът се питаше дали не заплаща твърде скъпо привилегията си да се любува на неповторими гледки. Въпреки изкусно натрупаното в каруцата сено някои части от тялото му бяха непрекъснато изложени на болки. Кочияшът от време на време изплющяваше с камшика и нехайно преминаваше през дупките. Тогава устремът на превозното средство целеше ту да изпрати абата към върволицата от летящи гъски, ту да го хвърли в папурищата на блатото.

Най-после навлязоха в хълмиста местност. Абатът успя да възхвали бога, без да си прехапе езика, защото тук конете можеха да вървят само бавно. Склоновете бяха много стръмни, а котловините с почти отвесни стени. Странно му се стори, че тук нямаше един хълм и една котловина или два хълма и две котловини, разположени спокойно и с мярка, както беше във всички познати нему страни, а имаше много хълмове и котловини, разхвърляни безразборно и без всякакъв ред, едни от други по-диви и по-невероятни. Наистина от всеки превал местността добиваше нов вид и всяка котловина, изпъстрена с дъбрави и ручеи, представляваше средище за нимфи и фавни. Но като ги гледаше и размишляваше, пътешественикът намираше, че са по-подходящи за поеми, които да чете в креслото пред камината, отколкото да ги гледа по време на пътуване. Твърде остри бяха контрастите, хармониращи само на природата на този първобитен народ. Срещнаха няколко търговски кервана с по четири или шест вола на кола. Те носеха от Азия стоки, чийто бавен превоз по дълги и криволичещи пътища седмици и месеци наред се надзираваше от турски и арменски търговци. Нагоре по хълмовете местните селяни подканяха с остени воловете и биволите, крещяха, ругаеха и проклинаха. Невъзможно беше да се мине оттам с такива товари. И въпреки това те минаваха.

— Как е възможно такова нещо, принце? — запита абатът изумен.

— Тукашните хора имат един майсторлък, господин дьо Марен — отговори Русет. — С него те преминават през всички трудности на пътешествието. Най-напред се надяват на божията помощ, прекръстват се и тръгват по живо по здраво на добър път. Когато стигнат до такива невъзможни хълмове, разбират, че имат нужда и от друга помощ. Тогава призовават дявола. Всички яростни крясъци, които чухте, са ругатни — сиреч призоваване на нечистите сили. Прилагайки покрай това и камшиците, и остените те успяват да стигнат до върха. Там отново се сдобряват с бога и се прекръстват.

— Ако не се лъжа, това е някаква форма на магия.

— Не се лъжете, така е, господин дьо Марен. Без такава сила би било тежко за хората в такива времена и по такива пътища.

— Тежко е, принце, особено за клетите добичета, които не познават заклинанията на магьосничеството.

— Тежко е за всички, господин дьо Марен. И едните, и другите се намират в едно и също положение. И върху едните, и върху другите тегне една и съща участ, на немотията. Само този договор с демоните помага на клетите селяни да преминат по мостовете на нещастието. А към това се прибавя, както сигурно сте забелязали, и много хубавото вино на лозята. А бог, бидейки милостив, им прощава всичко и след неволите ги дарява с леко сърце и бърза забрава.

Тези толкова ярки и все нови и различни гледки и впечатления най-после свършиха. Настъпи пълен покой, когато спряха за почивка в едно горско кътче, в малка долчинка до един извор. Хората слязоха от конете, абатът слезе от каруцата, опипа и поглади тялото си и пи вода от шепата си, както направиха всички. Това бяха сълзите на земята, прозрачни и студени като ледени кристали. Когато накладоха буйния огън, на който Бърладяну постави един овнешки бут да се пече на шиш, и извадиха стомничките с вино, които сложиха в студената вода на извора, животът отново се стори хубав на френския абат.