Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (14)

XIV

Вест от принцеса Катрина.

Алеку Русет похлопа на портата на клучера Абъза, който живееше на улица „Сокола“, надолу от княжеския дворец. Домът на болярина беше здраво заграден с висок дъсчен стобор, защото откъм манастира „Галата“ равнината на Бахлуй беше пустинна, а към Подул Рош гъмжеше от цигани и бедняци. Зад стобора джафкаха овчарски песове, които денем стояха вързани, а нощем обикаляха свободно. В което и кътче на двора да се намираха, щом усетеха някакво движение, те се хвърляха натам и със страшна ярост посрещаха непознатите.

Слугите разтвориха широко портите и го пуснаха да влезе. И едва тогава го познаха. Боляринът Некулай Абъза, стар човек, на възрастта на сваления княз Антоние, го посрещна и се показа радостен, но и много учуден. Покани го на чардака, после в своята стая, но не можа да изрази учудването си с думи и зачака обясненията на госта си.

— Честити болярино Абъза — заговори Русет, като го гледаше под вежди, — няма ли да ме поканиш да седна? Покани ме, че съм много изморен. И няма ли да заповядаш да ми донесат шербет и студена вода? Много съм жаден. Ще ми се най-вече да пийна от оная вода, която бе доведена по тръби до чешмата на свети Некулай по повеление и на разноските на княз Антоние, моя баща, защото доверен човек и надзирател на работата беше неговият приятел Абъза…

— Заповядайте, седнете на дивана, бейзаде — покани го боляринът объркан. — В моя дом ваша светлост няма нужда от моята покана, защото ваша светлост е тук господар.

— Сполай ти, честити болярино. Очаквам водата.

Абъза плесна с ръце и една робиня циганка, млада и с изпитателни очи, се показа да получи заповедта. След като тя се оттегли, домакинът продължи да стои мълчалив и замислен, а гостът да го гледа с колеблива усмивка.

— Виждам, болярино, че трябва аз да говоря, за да успокоя тревогата ти. Защо не ме попиташ откъде идвам и как се осмелявам да вляза така в престолнината на княз Дука? И най-вече — защо нося премеждие в къща, където хората имат страх от бога и от княза.

— Не смея да попитам нищо, бейзаде.

— Напротив, питай ме, и аз ще ти отговоря. В тази къща аз идвам от двореца.

Боляринът плесна ръце с недоумение:

— Как може?

— Може, щом е така, както ти казвам. Със знанието на негово височество почуках аз на портата ти. Бог пожела, щото князът да не насочи копие в гърба ми и боздуган в гърдите ми. Бог е благоволил даже нещо повече, решил е да ме постави под закрилата на княза.

Абъза поклати глава.

— Бейзаде — решително заговори той, — знам ви като човек винаги с глума на устата, но и много загрижен за своите работи. — Предполагам, че има скрити причини, които са донесли тази промяна. Може би по-добре щяхте да сторите, ако си бяхте стояли по-далеч.

— И все пак аз дойдох тук.

— Виждам, ваша светлост.

— Аз най-напред си поприказвах с негово височество княз Дука и се разделихме кротко, ако не и приятелски. И зная, че косъм няма да падне от главата ми, както и от твоята. Не се бой и ми поднеси шербет от най-хубавия, който имаш.

Абъза въздъхна.

— Стари приятелю — продължи Русет, — моите безумства, за които достатъчно бях гълчан, не могат да ме отведат до заслепление, че да не бъда добре въоръжен, като правя подобна стъпка. Затова вярвай ми, без да проверяваш, и бъди убеден, че и занапред ще си запазиш здравето и главата.

— Зная, бейзаде, че се радвате на приятелството на Шишман паша и на везира.

— Не е достатъчно, болярино Абъза. Безумците намират и по-големи сили, за да запазят кожата си.

— Може да са помъдрели — усмихна се старецът.

— Така е, болярино Абъза, мъдростта на нещата и на обстоятелствата, от които са се научили да се възползуват…

— Добре, ваша светлост, тогава нека подсладим този час с най-хубавия шербет от портокали, който имам; след това ще ви нагостя, както се полага на сина на моя господар, когото съм обичал.

След известно време Абъза се оттегли и Алеку Русет остана сам, мислейки, че все пак домакинът е останал със съмнение в душата. А той самият, без всякаква тревога, с укрепнала от сполуката душа, съблече контоша си, смъкна оръжието си и се отпусна на мекия диван с доволна въздишка.

След шербета и яденето, след чибука и кафето, Абъза си спомни, че има да върши някои неотложни работи, които не търпят бавене. Бейзаде Алеку го остави да излезе, знаейки, че тези работи са да отиде до аджийството^[1] и най-вече до двореца, при хетман Бухуш и армаш Фльондор. Приятелските връзки в тези времена бяха опасни и сложни. Благотворителните дела на владетелите потъваха в бурно море и още не беше се намерила златна рибка, която да излезе от мрака на глъбините, да погълне някое от тези благотворителни дела и да се сбъдне поне веднъж на света чудото на признателността. Русет се усмихваше, като си спомняше тази арабска приказка и се мъчеше, легнал на мекия диван, да намери един час отдих в съня. Но мислите не му даваха покой. Възбудени, те се носеха по пътя, по който вървеше Абъза, и преди него пристигаха в двореца и проникнаха в една бяла стаичка, където предполагаше, че се намира принцеса Катрина, без да подозира, че копнежът и любовта са така близо и горят около нея. Русет дълго време мисли как би могъл да изпрати вест в двореца, колкото се може по-скоро. В обещанието на абат дьо Марен не вярваше, а и до другия ден му се струваше много далеч. Надяваше се само на вятъра на случайността, който носи вестите като сухи листа, и на неуморната, разнасяна от женското съсловие мълва.

„Кой знае!“

Тези две думи трепнаха в него с надежда и горчивина. Макар да не помнеше в целия си живот да е прегрешил от слабост пред тази велика страст на човешкия род, макар сладострастните му и безумни похождения да нямаха единна цел и да обичаше жената като обикновено благо на живота, макар в тази едва зараждаща се връзка да преследваше нещо мътно и неясно, в което се смесваха настроенията му срещу стария Джорджие Дука, все пак някъде в дъното на душата му като в пропаст, сред забулени от облаци планински върхове сякаш трепкаше звезда.

Около него цареше тишина и безлюдната къща сякаш звънтеше. На границата между съня и действителността чуваше в слепоочието си, което беше подпрял с юмрук, как сърцето му бие, сякаш бе часовник на живота. Помъчи се неуспешно да извика пред затворените си очи лика на Катрина Дука. От потъналия в сянка образ се виждаха само черните енергични очи под силно извитите вежди. Наистина тези очи го бяха поразили най-напред, когато я видя. Чрез тези очи я хареса. И за първи път от тези гледащи от неясната сянка очи го прониза някаква непозната тръпка. Откри една полуистина: бе дошъл в Яш, за да я види. И все пак бе дошъл за друго, но признанията, които човек прави сам пред себе си, могат да бъдат измамни. Щом е дошъл тук, не може да не я види. Би страдал. Това откритие го накара да се учуди, като да се отнасяше за чужд човек. Усмихна се на очите от сянката и реши да ги държи пред себе си, като стои така, със затворени очи и не позволява на мекия диван да го притисне в прегръдката си.

Клучерът Абъза го завари да спи. Бе се завърнал весел, с доста добри вести и остави госта си да спи. Когато усети, че се е събудил, му изпрати незабавно робинята, която прислужваше в стаята, да му занесе шербет и студена вода. Докато бейзадето си пиеше шербета, влезе и той в добро настроение.

Бейзаде Алеку се усмихна, като го видя.

— Болярино Абъза — каза той, — виждам, че работите ти се нареждат добре и се радвам като на приятел.

— Моля да ми простите, ваша светлост — отговори Абъза със същия весел тон. — В нашата Молдова работите са винаги объркани. Но за днешния ден бог ме е избавил от бъркотия. И много ви моля, ваша светлост, бъдете така добър да заповядате къде да изпратя мой доверен човек, за да доведе слугите ви. Трите дни, докато сте в Яш, ваша светлост ще бъде мой гост заедно с всички свои слуги. Моля да се чувствувате като у дома си.

— Благодаря ти, болярино Абъза. Тези, които ти наредиха да ме приемеш, значи, ти казаха, че няма да стоя повече от три дни в престолнината?

— Така ми казаха, ваша светлост. Сбърках ли, като попитах? Моля да ми бъде простено.

— Не си сбъркал, като си попитал, приятелю. Не сбърка и като не ми повярва, защото моите навици и приказки не всякога са били верни и мъдри. Но страданието учи; изглежда, че и аз съм вкусил от този цяр. Така че прати човек в турския хан. Там нека да потърси моя доверен воин Вълку Бърладяну. Ще дойдат и другите ми слуги, но този ми трябва повече, и то веднага.

Абъза, сякаш отново разколебан, излезе да изпълни заповедта.

Когато Вълку пристигна, вече се бе смрачило. Завари господаря си да стои в стаята с грижливо спуснати пердета, замислен, между две восъчни свещи, които горяха в бронзови свещници на масичката до дивана.

— Вълку — каза бейзадето, — настани хората. Наяжте се добре, но пийте малко.

— Разбрах, господарю.

— Говори тихо, Вълку. Портите са затворени и кучетата отвързани, но ти стой буден и нащрек, като да сме обкръжени. Тези, които ми пазят отвън, остави ги на мира, защото, докато само пазят, с нищо не могат да ни навредят. Наблюдавай само кой влиза. И веднага да ми долагаш, за да зная. За в случай на нужда изведи коня ми на задната портичка откъм Бахлуй, а вие, щом чуете повелята ми, ще излезете с врява през големите порти, за да мога аз да се измъкна необезпокояван. Всичко това ти го казвам, Бърладяну, защото няма от какво да се боя.

— Зная, господарю, че няма от какво да се боим, но не знаем какво ни носи идващият час. Откак ти служа, господарю, аз съм научил това, а поуката и сега ще ни бъде от полза. Според времето и грижите.

— И според хората, Вълку. Сега върви и говори тихо. Запомни, че ти казвам това трети път.

Бърладяну излезе, без повече да промълви нито дума.

През третия час на нощта къщата на клучера Абъза вече спеше, както целият град, както и княжеският дворец. Никъде не проблясваше огън; улиците и сокаците тънеха в мрак; само над сградите, в простора на изток се носеше слаба светлина от божието светило, което проблясваше в кубетата на манастирите. Стражникът от кулата на двореца бе изсвирил със зурна знакът за загасяване на огньовете — князът се бе прибрал вече да спи.

Преди да си легне, Абъза се повайка пред жена си за неприятната случка през деня и за неканения гост, който им се бе изтърсил в къщи. После въздъхна поуспокоен, като правеше редом със стопанката си пламенни поклони пред иконата на божията майка. По-дебела и по-тромава, тя изоставаше и когато се изправяше задъхана, Абъза вече се покланяше. От време на време той я изчакваше, като я гълчеше, недоволен, че е толкова бавна. Божията майка ги гледаше в недоумение иззад кандилото. В широкото легло си легнаха гръб в гръб и веднага заспаха.

През това време бейзаде Алеку се приготвяше за сън като за тръгване. Изми се от праха в бронзовия леген и се среса. Сложи оръжието си, да му бъде подръка и седна на края на дивана, разпасан, но обут. Гледаше с втренчени очи напред, очаквайки от нощта или страшна бъркотия и бягство, или избавление.

Засега се случи нещо друго: чу се леко драскане по вратата, сякаш котка искаше да влезе.

Русет грабна късата кама и пристъпи по вълнената черга. Наостри уши и чу познатия шепот. Дръпна резето и пусна вътре Бърладяну. Слугата държеше в ръка къса вила с железни зъбци. Беше облечен, но бос, за да не се усеща вървежът му.

— Какво има, Бърладяну? — запита Русет. — На призрак ли си се превърнал тази нощ?

— Да, господарю — прошепна горският, — и ти водя една циганка, бавачка.

— Каква циганка, Вълку? Нямам нужда от никаква циганка, Вълку.

— Циганката, господарю, е от двореца.

Русет трепна и пламна.

— Хич не я усетих кога и откъде е влязла — продължи да шепне Вълку. — Не чух дори и кучетата да излаят. После разбрах, че я е пуснала в двора откъм готварницата домакинката на болярина. Кога и как са се разбрали, не мога да знам. Току изведнъж домакинката ми я води. Дума, че имала да каже няколко тайни думи на бейзаде Алеку.

— Тука ли е?

— Тука е, господарю.

— Кажи й да влезе, а ти стой на стража в трема.

Бърладяну се отдръпна и излезе. През вратата се промъкна чисто облечена старица в тъмни дрехи. Беше много дебела — гърдите и хълбоците й преливаха, — но се движеше пъргаво и едва забележимо въртеше гъсто набраната си фуста. Изостри устни, като че ли искаше да клъвне протегнатата ръка на Русет. Целуна я и изведнъж се усмихна широко с мазното си лице, вперила дръзко очи в него.

Русет бръкна в плетената кесия, извади една сребърна злота и й я подхвърли. Тя я хвана във въздуха, като да бе пеперуда, и я пусна в пазвата си, между мънистата на шията.

— Парата е твоя — каза Русет, — ако идваш оттам, откъдето чакам вест.

— Оттам идвам, ваша светлост, и нося добра вест.

Русет седна на края на дивана и я загледа, претегляйки наум най-различни въпроси, които възникваха в съзнанието му. Тя беше пратеник на принцесата, но можеше да бъде и примамка от страна на враговете му.

— Ваша светлост, не се съмнявайте — побърза да го увери циганката. — Никой на тоя свят не знае знаците и думите, които ваша светлост и принцеса Катрина сте си разменили. Аз ги знам, защото принцесата има повече вяра в мен, отколкото в майка си, та нали аз с моето мляко съм я кърмила. Хранила съм я, гледала съм я, церила съм я от болести, врачувала съм й; на боб и раковина й гледах и видях там тази севда, когато й дойде времето. Никой не знае за писмата ви, аз зная, защото на пет пъти съм ги пращала в Хърлъу по един мой внук, Настратин, комуто ваша светлост даваше по пет злоти всеки път, не по една.

— Тогава и на теб имам да давам още четири, ако казваш истината.

— Аз зная защо ваша светлост се бои — продължи да шепне циганката, — наистина, като идвах насам, видях съгледвача, сложен да пази къщата на клучера. Но ваша светлост няма защо да излиза, щом знае, че го следят, при ваша светлост няма кой да влезе, защото ваша светлост не е дошъл за глупостите на другите хора. За какво ще да е дошъл ваша светлост в Яш, ако не заради севдата си?

— Откъде знаеш?

— Зная, защото аз ви повиках. Най-напред принцесата ме помоли, после ми заповяда и аз трябваше да се съглася, макар всякога да е опасно да се струва магия.

Русет се отпусна и се развесели.

— Как се казваш?

— Магдалина, ваша светлост.

— Значи, ти ме доведе в Яш, Магдалино?

Дойката се намръщи и пак изостри муцуна.

— Не е хубаво, ваша светлост, дето не вярвате. На ваша светлост ви се струва, че идвате заради французкия поп, който трябва да е луд, щом е тръпнал да обикаля света така без работа. На ваша светлост може да ви се струва, че идва по други работи. Но аз зная, че сте дошъл заради нас. И днес, като стояхте сам тука, ваша светлост, чакахте аз да дойда с вест. И докато чакахте, ваша светлост, видяхте пред очите си принцесата и си спомнихте за двете ви срещи в манастира „Нямц“. Най-напред сред тълпата, а после, три дни по-късно, в къщата на леля ви княгиня Руксандра. Тогава ваша светлост казахте на моето момиче, че ви е драго и мило на сърцето. И то ви повярва.

— Драга ми е на сърцето, дойке.

Циганката не отговори.

Тогава робинята коленичи до края на леглото, приближи се до Русет, облъхвайки го със силен мирис на босилек, и му зашепна думи, които се промъкваха в ушите му като отровни змийчета. С полузатворени очи тя дълго му говори за принцеса Катрина като за себе си.

— Магдалино, чу ли какво казах?

— Чух, ваша светлост. Познавам аз вашите севди, ваша светлост. Не се сърдете, ама такъв е нашият занаят, да чуваме всичко и да знаем всичко. Ала сега, ваша светлост, не сте намерили ябълка, която да захапете и да захвърлите. Аз ви доведох и аз ви казвам, че тази севда не е като другите, тя е опасна.

Бейзадето се усмихна и извади от дантелената си кесия другите четири злоти. Циганката пак ги пусна между манистата.

— Кажи ми за какво си дошла — подкани я Русет. — Сега вече зная коя си и можеш да говориш. И аз разбрах, че в тази ябълка има и отрова. Но за мен струва повече и от живота.

Циганката се приближи до него покровителствено, сякаш искаше да го обгърне и приласкае на гърдите си.

— Бейзаде — прошепна тя, сякаш правеше любовни заклинания, — принцесата иска да ви види и трябва да се срещнете.

— А може ли, Магдалино? Тогава освен злотите, ще получиш и един златен дукат.

— Може, ваше височество, щом аз съм тука. Подучих момичето да се подчинява привидно на баща си и на майка си и да не иска да ви види и чуе. Знаейки всичко, което княз Дука е сторил на вашия баща, разбрахме, че ни чака лошо и че трябва да спотаим всичко дълбоко в себе си. Никой да не види, никой да не чуе, никой да не усети, че се пишат и изпращат писма, всичко да се прави изкусно и тайно. Защото на силния може да му излезе насреща само коварният. Тука не можете да се видите, ваша светлост, защото все едно, че излизате насред улицата. Не може и в двореца, защото значи да влезете като плъх в капана.

— Тогава как и къде?

— Ще може, ваша светлост, само тъй, както хората не очакват. Аз зная, че гущерът не лети и никой не очаква да го види, че лети. Ама ние ще го накараме да полети. Пък и принцеса Катрина е момиче, каквото рядко се среща по света, и щом бог я е надарил с достатъчно хитрост и лукавство, това ще стане. Само че ваша светлост трябва да ме слуша във всичко, каквото кажа.

— Говори! — нетърпеливо й заповяда бейзадето.