Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (12)

XII

Бейзаде Алеку изведнъж разкрива скритата си сила.

В това време бейзаде Алеку нареди на слугите си да отседнат в турския хан до Бейлика, а сам забърза към двореца. В двора застигна Тоадер Фльондор, който тъкмо слизаше от коня и подаваше поводите на слугата. Русет слезе до него и го хвана за ръката.

— Почтени армаше Тоадер — каза му той с приятелски глас, — бъди така добър към мен и извести на негово височество, че съм оставил французкия абат и по негово повеление, което да ви предаде, бързам незабавно да дойда тук.

— Заповядай, бейзаде, след мен — отговори Фльондор.

Двамата бяха почти на една и съща възраст и нямаха причина да се мразят. Въпреки всичката опасност, която като облаци се трупаше над Русет, Фльондор не се държеше с него недружелюбно. Нещата в тая страна бяха толкова променливи, че и хората бяха свикнали на смесицата от слънце и лапавица като през априлски ден.

Русет последва Фльондор до малката стая за тайни разговори, където сутринта князът бе получил вестта за Орхей. Армашът го остави сам. Той стоеше прав с изострено внимание, вслушвайки се в стъпките му. После метна калпака си върху дивана, покрит с червена покривка, прокара длани по косата си и продължително, тихо и сдържано въздъхна със замислен израз. Очите му обаче шареха крадешком по всички ъгли, ушите се мъчеха да доловят и най-слабия шум. Може би имаше някой зад другата врата, която водеше към покоите на княза? Под дивана не можеше да се пъхне никой. Той познаваше двореца и наредбата, защото до неотдавна бе в нея господар. Всичко изглеждаше непроменено. Само сребърното кандило пред иконата на свети Николай беше на друг богомолец.

Чу стъпки в залата, откъдето излезе армашът — тежки, бавни. Неволно опипа късата си кама, която беше скрита на гърдите му под контоша. Друго оръжие не бе си запазил. И сабята си бе оставил в ръцете на дворцовия слуга, който пазеше коня му.

Влезе княз Дука и го изгледа намръщено. Забеляза, че няма оръжие и това му хареса. Русет пристъпи бавно напред, наведе се с протегната ръка, молейки княза да му даде десницата си, за да я целуне. Дука сякаш се поколеба за миг, но му я подаде.

— Значи, бейзаде, след толкова приказки, бъркотия и зулуми, най-после се реши да дойдеш пред господаря си. Струва ми се, че правиш това твърде дръзко и предизвикателно.

— Нашата земя, ваше височество, аз не съм напущал — покорно каза Русет. — Не сметнах, че трябва да забегна по чужди краища, както други някои душмани на ваше височество. Не съм дошъл досега в Яш, защото не беше редно да го сторя, щом съм син на свален княз. Очаквах повелението и добрата воля на ваше височество. Помислих, че не съм бил достоен да бъда съдник на промените, които станаха. Така са искали господарите ни, така е отредил бог, който всичко вижда и чува, и аз се подчиних. А сега не за да предизвикам ваше височество влязох в Яш, а като приятел и водач на отец дьо Марен, френския пратеник, който отива при султана.

— Наистина ли е пратеник?

— Той отрича, ваше височество, но, изглежда, е много важен пратеник.

Дука не отговори, веждите му бяха все така смръщени. После пристъпи няколко крачки, обиколи стаята, върна се отново на мястото си и седна на престола до прозореца, като държеше Русет прав пред себе си с лице, озарено от светлината. Всичките тези движения на княза, продължителни и шумни, не попречиха на острия слух на Алеку Русет да различи други стъпки отвън до вратата на стаята. Това бяха стъпки на вероятно въоръжени слуги, които чакаха княза само да плесне с ръце. Но лицето му остана неподвижно и усмихнато.

— Знае ли твоя милост, бейзаде — неочаквано със суров глас заговори Дука, — че отново получих жалби за безумствата, които си извършил?

— Моите безумства, ваше височество, свършиха, откак бог вдигна ръце от нас. За това, което съм вършил, когато лудеех безгрижно, ме съди в Истанбул везирът и не сметна, че трябва да ми вземе главата. Човешки грехове, ваше височество. Господ ги прощава. Наистина простите люде не прощават така лесно, но ваше височество ще вземе за пример този, който стои над всички нас.

— Да взема пример от неверника ли, бейзаде?

— От бога, ваше височество. Неверниците, да речем, са ми приятели и аз не мога да ги давам за пример на ваше височество.

— Наистина сераскер Шишман и великият везир те защитиха. Но усмивката, с която погледнаха на твоите беди, ще угасне — от тях със същата леснина може да дойде и бедата, — знаеш, че често се случва. Простили са ти и са те забравили. А сега идва ред да те съди господарят на твоята страна, както за онези ти безумства, така и за други. Така че, бейзаде, бой се от моя гняв…

— Боя се, господарю, защото моят живот е в ръцете на ваше височество. Зная, че ваше височество само да викне или плесне с ръце и тази врата веднага ще се отвори. Войскарите ще влязат, ще ме хванат за гушата и ще ме хвърлят в тъмница, където виновният, както и невинният, могат да намерят мъчения и смърт.

— Ти не си невинен! — викна му князът и го прониза с поглед. — Ти си коварен и забъркан във всички козни на моите врагове.

— Ваше височество много добре знае, че в това отношение аз нямам никаква вина и ваше височество няма никакво доказателство. Аз по-добре познавам себе си. Недостатъци може да имам, но от глупост господ е благоволил да ме лиши. Обеднял и в немилост както съм, гледан навсякъде с подозрение, разумно ли е да се забърквам в разни козни? А освен това — тънко се усмихна той и придаде медени нотки на гласа си, — непогрешимият разсъдък на ваше височество разбира, че не е необходимо аз да се надигам и да кова козни. Други вършат това. А не е необходимо и други да го вършат, защото с това са се заели хората в Цариград. Тяхната алчност никой с нищо не може да засити.

— Нарушаваш покоя в моя дом! — още по-ожесточено извика Дука.

— Зная какво иска да каже ваше височество. Принцеса Катрина ме срещна при обстоятелства, които тогава бяха приятни и за мен. Но времената се промениха, а ваше височество като родител не може да гледа с добро око на мечтите на едно момиченце. Пък и аз не мога да бъда неразумен и да не се оттегля в моите неволи като охлюв в черупката си. Аз зная, ваше височество — изведнъж изрече Русет с по-решителен и по-буен глас, — че можете да вдигнете боздугана, който гледате. Но преди да го грабнете, преди да викнете или да плеснете с ръце, смилете се и благоволете да изслушате няколко слова от вашия покорен поданик. Истина е, че моето приятелство с този или онзи и най-вече със сераскера Шишман може да отмине, тъй като нищо на тоя свят не е вечно. Истина е, че ваше височество може да намери оправдание, ако реши да посече един княжески син. Макар да е опасно да му вземе главата, но може да намери оправдание. Зная също, че ваше височество е твърде мъдър, за да направи сам това. Може да накара други и може да стори така, че да им бъде простено за това или да не им бъде простено. Пред турчина всичко е възможно. Пред бога обаче не. Аз вярвам, че бог иска да бъде другояче и затова ще избави ваше височество от тая опасност.

— Ти смееш да ми говориш така? — озъби се Дука, отпусна се на престола и протегна ръка към боздугана. — Мигар може моят душманин да надигне глава, без да бъде наказан?

— Бързам да ви успокоя, ваше височество. Ако бях наистина душманин на ваше височество, тогава щях и аз да настоявам пред моите приятели в Лвов и Варшава да изпратят пратеник с едни писма, които се намират у тях и които са писани от ваше височество, когато сте били сърдит на неверниците по време на второто ви изгнаничество. Тогава в тези писма ваше височество предлагал на поляците да им служи, като им издал и някои тайни на агаряните. Но щом ваше височество се помири с Истанбул и развали приятелството си с поляците, аз, който съм близък приятел с тези, в чиито ръце се намират писмата на ваше височество, ги спрях да не ги показват.

Дука стоеше неподвижен и слушаше изумен. Изведнъж започна да се върти на престола и да скърца със зъби.

— Ти знаеш това? — запъхтяно попита той. — И смееш да дойдеш тук, в ръцете ми, под моя боздуган?

— Да, ваше височество — спокойно отговори Русет, — защото зная, че няма да ме ударите, а напротив, ще ме вземете под закрилата на милостта си. Ако сторите другояче, писмата, за които ви казах, ще се раздвижат и ще тръгнат към Цариград. Това може да е опасно, но не за моята глава.

— Безумецо! — извика Дука. — Знай, че ние сме писали и други подобни писма. Писали сме по време на нашето първо господство на Мехмед Керен, кримския хан, но, както е известно, по повеление на везира Ахмед паша. Същото е и с писмата до поляците.

— Ваше височество, аз зная, че в Лвов живее един търговец, доверен човек на ваше височество, който се нарича Балабан. Та този Балабан няколко пъти е получавал писмено или словесно повеление от ваше височество да се сдобие на всяка цена с тези писма, писани на поляците в час на мъка. Едно послание до Балабан също се намира при тези писма, потвърждавайки истинността им.

Дука подскочи с пъхтене и започна да се разхожда много развълнуван и объркан из стаята. Мина два пъти зад гърба на Русет, като го гледаше под вежди, с омраза. После се върна на мястото си и отново седна с дълбока и продължителна въздишка.

— Защо не изпратите писмата? — мрачно запита той. — Щом сте ми душмани, така би трябвало да сторите. А може би вече ги нямате.

— Господарю, аз се обръщам към душата си и не намирам в нея толкова омраза към ваше височество, че да ви желая гибелта. Освен това аз съм тук, в Молдова, пред очите ви, в ръцете на ваше височество, имам толкова много врагове и съм заобиколен от толкова подозрения, та как бих живял, ако не си потърся закрила? Писмата стоят там, в ръцете на бога. Ще бъдат пратени само ако над мен надвисне някаква опасност. Но ваше височество ще знае как да ме защити.

Князът рязко бутна боздугана върху масата към стената. Овладя се, ококори очи и продължително изгледа безумния син на Антоние. Помъчи се да се усмихне.

— Името, което носеше твоят баща, по би подхождало на тебе…

Тези думи отекнаха като заядлива шега. Преди да стане княз, на Антоние му казваха Кирица Дявола. Бейзаде Алеку сметна за необходимо също да се усмихне, но с гордостта на победител.

— Наистина не мога да кажа, че имам доказателства, бейзаде, за коварството ти, но някои хора, които ние смятаме за свои приятели, ни казаха лоши приказки за тебе. От друга страна, като виждам, че си почнал да се укротяваш, ще имам пред вид каквото ми каза и ще те оставя на мира. От никого лошо няма да те стигне дотогава, докато се водиш от мъдростта, която ми показваш сега. Инак княжеската милост има граници, а човешкият гняв може да направи всичко.

— Разбирам, ваше височество. Ще бъда все така ням, както и досега. Смирено благодаря за милостта на ваше височество.

— Добре, бейзаде. Бог е свидетел и вижда. Не от глупав страх се съгласявам, а за да не гневя всевишния. Нека не го гневи и твоя милост. Отвори, моля те, тази врата и кажи на стрелците да вървят да си гледат работата.

Княз Дука очакваше да види някакво колебание от страна на противника си. Ако бе се подвоумил, щеше да му даде да разбере, че не държи всички оръжия в ръцете си. Но бейзаде Алеку пристъпи спокойно до вратата, отвори я изведнъж и заповяда на четиримата воини, които чакаха там, да си вървят.

„Имаме време да поразсъдим и да видим какво трябва да се прави“ — мислеше князът, като предъвкваше в съзнанието си горчиви мисли и успя накрая напълно да се успокои.

— Утре, бейзаде, нека и твоя милост заповяда на пиршеството, което даваме в чест на французкия калугер — добави той, като се отправи към големия чертог, но така, че да чуят воините и някои от болярите.

Русет се поклони и му целуна ръка. После с горда осанка излезе. Фльондор го последва и заповяда на един слуга да види къде е конят на бейзаде Алеку и веднага да му го доведат до стълбата.

„До довечера всички боляри ще научат за това чудо на княз Дука — мислеше си Русет и се усмихваше към Фльондор, като че ли изразяваше към него приятелското си чувство. — Сега незабавно да вървим да си гледаме работата, но много внимателно, защото отблизо ни следят.“

— Къде смяташ да отседнеш, бейзаде? — запита Тоадер Фльондор.

— Тъкмо за това мислех и аз, честити армаше. Князът желае да знае къде ще отседна. Нашата къща в Яш е празна и запустяла, така че няколкото дена, които ще прекарам тук, ще помоля някой добър християнин да ме подслони: твоя милост, клучера^[1] Абъза или някой друг.

— Аз имам други гости, бейзаде, а къщата ми е май тесничка. Аз сам ще помоля клучера Абъза от името на княза да те приеме в къщата си, както се полага.

— Благодаря ти, честити армаше — отговори бейзадето и се метна на коня.

Фльондор го гледаше как си тръгва и не можеше да повярва, че този човек е излязъл здрав и читав от стаята за тайни разговори на княза. „В Молдовското княжество може би стават велики неща, които аз още не зная“ — помисли си той. Влезе в Дивана, огледа крадешком княза и забеляза, че е по-уморен и по-замислен, отколкото обикновено.