Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (7)

VII

Едни стоят на приказки, други спят.

Господин абатът беше по-уморен. Спеше с полуотворена уста, а дишането му се чуваше като леко мелодично свирукане. Дясната му ръка като лапа почиваше върху трапезата до канчето, а лявата висеше край тялото. Гърбът му беше добре подпрян върху същинска кула от възглавници, черги и губери, натрупани в дъното на големия креват в северния ъгъл на стаята. Лицето му, освободено от властта на волята, изглеждаше като на старче, с меки и заоблени, по детски добродушни черти.

Бледият лик на бейзаде Алеку беше напрегнат, с леко сбърчено между веждите чело. Неговият сън не беше така спокоен като на абата. Тревогите му от деня не бяха свършили и той продължаваше да ги изживява пълнокръвно и в съня си.

Наяве обаче той виждаше нещо твърде странно. Пред него стоеше сам бог, побелял и брадат, с развято джубе, сложил ръце на хълбоците си, с големи чизми на краката. Той го мъмреше със страшен глас:

— Ти ли си оня безумен болярски син, който от нищо не се бои на този свят?

— Аз съм — въздъхна бейзадето.

— Не се боеше от нищо и от никого, защото знаеше, че си син на княз Антоние. И бидейки под закрилата на баща си, ти извърши много безчинства заедно с други необуздани синове като теб, научихте се на лоши игри и пиянство…

— Господи, светиня ти не съди тези, които пият вино. Така казват и моите приятели абат Пол и отец Никоара.

— За виното не те съдя. Ала ти си отвличал от селата невести и девици, които са ти харесвали, и си прекарвал в забавления с тях. Задето си ги поругавал, селяните се надигнаха, проклеха те и се оплакаха от тебе. А князът, нали ти е баща, не те наказа, както се полага, нито с пръчка, нито дори със слово.

— Господи, моят баща беше добър и кротък и докато той беше господар на тази страна, не наложи нови тегоби и народът живя в берекет и мир. Ако е съгрешил с нещо, наказанието му беше много жестоко, неверниците го мъчиха, както бе мъчен нашият бог Христос. А за това, което съм вършил, за което светиня ти казва, че било лошо, защо трябваше да ме наказва? Не са били лоши работи, а хубави — така си признаха тези няколко жени и девици, с които съм прекарвал своите пролети.

— Как смееш, бейзаде, да говориш така?

— Смея, господи, защото никой не може да се забавлява с една жена, ако тя не желае. Така си я създал, светиня ти, и другояче не може да бъде.

Тогава господ-бог се усмихна и бейзадето видя пред себе си отец Никоара. Вече не помнеше, че бе разговарял с господ. Той му направи знак с канчето и отпи от виното.

— Слушай, бейзаде — каза му той, — да знаеш, че за тия ти дела знае и княз Дука. И е накарал свои хора да те наклеветят, да напишат жалба срещу тебе. Иска да те покори и да те смаже.

— Защо, отче? Аз на княз Дука не съм сторил никакво зло.

— Не си му сторил никакво зло, казваш, но аз не ти вярвам. Той те смята за един от своите душмани. А като научил, че принцеса Катрина ти е писала писмо, свъсил вежди и решил да затрие от корен рода на княз Антоние.

— Вярно е, отче Никоара, принцеса Катрина ми писа за мъченическия си живот. Да си призная чистосърдечно, аз смятам княз Джорджие Дука за душманин и варварин заради всичко, което е кроил против баща ми. Цветето, което цъфти в неговата градина, аз искам да откъсна не само от любов, а и от омраза към него. Аз, господи, те моля да ми помогнеш да изпълня намеренията си и ти обещавам свещи и литургия в девет свети манастира.

Господ или отец Никоара се приближи, благослови го и го потупа по рамото. С въздишка бейзаде Алеку отвори очи и видя до себе си капитан Туркулец.

Махна с ръка да отпъди видението пред очите си, помъчи се да си спомни какво се бе случило миг преди това, но не успя. Запита объркан:

— Какво има?

Но като се огледа, разбра и се усмихна.

— Струва ми се, че нашият французки поп спи.

— От два часа спи, ваша светлост.

— Тогава само ние двамата сме будни. Другите къде са?

— Отец Никоара и Грига се развеселиха много, ваша светлост, взеха свирачите и отидоха в селото при приятели да ги вдигнат от сън и да се чукнат с тях. Смятам, че не след много време ще докарат цялото село. Доколкото разбирам, искат тук на място да направят едно кръщене и гощавка.

— Тогава нашата почивка много се удължава, приятелю Илие. На мен ми харесва.

— И аз не мога да кажа, че ми е противно, ваша светлост. И макар да не отказах нито едно канче на Грига и всеки да вижда, че и аз съм порядъчно пиян, то не мога да забравя, ваша светлост, че пан Валерие предаде попа на моите грижи със заповед да го отведа утре жив и невредим в Яш, в престолния град на княз Дука. Така че ваша светлост трябва да заповяда какво да правим.

Алеку Русет се замисли. Махна внимателно запушалката на стомната, наля си малко вино в канчето и отпи. Запуши отново стомната.

— Това ти показва, Илие, че макар и аз да съм в същото състояние като твоето, не си губя мислите. Струва ми се, че бяхме решили да пътуваме до Котнар и до Хърлъу.

— Господ насочи пътя ни надругаде, ваша светлост.

— Зная, Илие. Не от самохвалство искам да се отбием у дома с абат Пол. След това, което извършихме тука, не остава вече радост за друго. Като в любовта — последните мигове изглеждат бледи в сравнение с първите. Аз очаквах хабер от Яш. Твоето писмо ме накара да тръгна от къщи, преди да съм получил каквото очаквах. Като научих и случилото се в Събъоани, исках отново да се отбием в Хърлъу, за да видя дали не се е върнал нашият конник.

— Писмо от принцеса Катрина ли? — шепнешком попита капитан Илие.

— От нея. Непременно трябва да узная дали е заминал пратеник при Балабан в Лвов.

— Друг ли, ваша светлост? Може би трябва и този да заловя?

— Не. Хванал си един, това е достатъчно. Княз Дука дори и не подозира кой е пленил слугата му. И през ум не му минава, че този, който е прочел посланието, е разбрал за какво става дума. Ако сега прати ново послание до своя доверен човек Балабан, това значи, че няма мира и дава мило и драго да получи едни писма със своя подпис и печат, които се намират в Лвов.

— Това са ваши работи и сметки, ваша светлост — нехайно рече Туркулец. — Ако стореното от мен ви е било от полза, много се радвам.

— Сега, капитан Илие, ако е дошла вестта, която чакам, тогава аз съвсем спокойно мога да вляза в Яш и мога даже да отида да разговарям с негово сиятелство княза.

— Тази мисъл е май опасна, ваша светлост. Аз ще предам абат Пол на когото трябва и се връщам при моите работи. Княз Дука е начасничав човек.

— Въпреки това — усмихна се бейзадето, — аз ще сторя така, както казах.

Туркулец поклати глава и зачака утрото и трезвостта, която носи по-разумни мисли. Русет го разбра.

— Приятелю Илие, струва ми се, че ме познаваш добре. Никога виното и гуляите не са помрачавали ума ми. Похвалих се, че съм трезвен. Но щом съм спал два часа, аз наполовина съм се съвзел. Другата половина е винаги незасегната, значи, мога да се смятам за цялостен човек.

— Чакам час без хвалби, ваша светлост.

Бейзадето се засмя и потупа другаря си по рамото.

— Наистина, Илие, в това отношение с теб не мога да се меря. Ти си от желязно племе и никога не съм те видял да се напиеш. Има обаче хора, които пътуват на меки яйове и те ту потъват, ту се издигат, но не падат. Такъв е Грига, който ни почерпи с хубаво вино. А има и такива, които, като пийнат хубаво вино, умът им се изостря и разбират по-добре. Такъв съм аз. Ала най-достоен е абат Пол, който спи.

Господин абат Пол дьо Марен въздъхна продължително в съня си.

— Тогава какво да правим, наша светлост? — запита Туркулец.

— Ето какво ще правим, Илие. Заповядай от мое име на Вълку Бърладяну да тръгне веднага за Хърлъу. Ако има писмо или някакъв хабер, да ми го донесе тука или по пътя за Яш. Когато бог благоволи да ни измъкне оттук, тръгваме да заведем абата до престолнината. Там, Илие, ще научиш, че съм се представил на княза, за да ме види и да се побои от мене. Да се побои от мене и да ме остави да си живея на моята земя. И да има грижа да не падне нито един косъм от главата ми. Да си гледам аз моите веселби, докато дойде времето да изпълним уговореното.

— Това можем да го сторим и по-рано, ваша светлост. Да се открадне една принцеса, не е по-трудно, отколкото едно обикновено момиче.

— Не, Илие, още не е дошло времето. Чакам свалянето на Дука. Искам да го сполетят две радости наведнъж.

— Както кажете, ваша светлост, и както заповядате. Аз отивам да изпратя Бърладяну.

Бейзаде Алеку остана известно време сам и се огледа неспокойно. Полека-лека абатът се бе отпуснал в ъгъла на големия креват. Той продължаваше все така мелодично да похърква, а тялото му си почиваше добре. Макар да не беше уморен, Русет се усещаше оплетен в някаква бодлива паяжина. Сънят беше изчезнал от паметта му, но отровата му бе останала в подсъзнанието и го измъчваше и сега, когато беше буден, с нови мисли, които не му даваха покой. С решителност, каквато умееше да си налага при особени обстоятелства, той се помъчи да се отърси изцяло от замайването на пиянството. Челото му беше все така набраздено, а в мисълта му се редуваха картини, които бяха само отражения на разсъжденията, предположенията и плановете му.

„Все пак трябва да бъдем внимателни…“ — промълви той.

Сред тишината на стаята отекна кукуригането на петлите отвън.

„Петлите пеят вече трета стража — пресметна в себе си бейзадето, — до разсъмване остават само два часа.“

Други петли отговориха от пръснатото по долината село. Тропот на кон се разнесе из двора.

„Бърладяну тръгва“ — помисли Русет и вдигна очи към прозорците, в които още блестеше светлината на пълната месечина.

— Изпратих Вълку — каза Туркулец, влизайки. — И една добра вест, ваша светлост. Стопанката приготвя необходимата кисела чорба от пилешки дреболии.

— Всичко е добре, приятелю Илие, ще похапнем, както е обичаят, и от тази кисела чорба, за да разсеем махмурлука от виното. Да се помъчим да изпразним и другите стомни, които все още са останали на домакина. Всичко ще сторим като порядъчни люде, които не се отказват от веселбите. Но нашите си работи няма да забравим.

— Виждам, ваша светлост, че добре мислите какво трябва да се стори.

— Не може да не мислим, приятелю. Освен това аз зная, Илие, че не е мъдър човек, който се надява на хубавите априлски дни, на милувките на жените и на милостта на големците. Така че ще бъда нащрек в Яш, при княз Дука.

— Както имах честта да кажа и аз, ваша светлост.

— Моите мисли и разсъждения са по-силни, приятелю Илие, защото аз зная повече неща от тебе. И все пак, като претеглям всичко внимателно, виждам, че в много неща мога да бъда дързък.

— Мигар наистина е необходима дързост, ваша светлост?

— Необходимо е, Илие, да стигна в Яш и да престоя поне една нощ там. И вечерта или през нощта, която ще прекарам в Яш, трябва непременно да видя принцеса Катрина.

Туркулец поклати глава.

— Защо клатиш глава? Смяташ ме за побъркан и съсипан от любов ли? Имам нужда да я видя, не за да й кажа лъжовни думи, а за да я обвържа с клетва. Писмата ми не са достатъчни, трябва и аз да стигна до нея.

Бейзадето се засмя с краткия си смях, съпроводен със злобно свиване на устните и поглед изпод вежди. В този миг абат дьо Марен се размърда и отвори очи. Русет се изправи на крака и го поздрави тържествено.

— Какво има? Тръгваме ли? — запита с усмивка дьо Марен и се прозя продължително. — Струва ми се, че поспах малко. Готов съм да продължа, ако е възможно. Веднага ставам и яхвам коня, ако е необходимо.

— Тръгваме! — сериозно отговори бейзадето.

Дьо Марен се изправи и внимателно изгледа другаря си.

— Какво се е случило, принце? Да не би виното да ви прави проклет и суров? Аз, напротив, се чувствувам леко, добре ми е, а мраморът в краката ми се стопи. Ако желаете, тръгваме веднага за Яш.

— Най-напред за Котнар и Хърлъу… — намекна му със сериозен глас бейзадето.

— А, да, бях забравил. Но отлежалото вино и гощавката ни пресрещнаха неочаквано по пътя. Аз бих предпочел да довършим тук това, което сме длъжни да направим там. Две щастливи обстоятелства не могат да съществуват в един и същи час. Задоволявам се с това, което е тук, ако не се сърдите. Но ако заповядате друго, няма да се противопоставя, защото в краткото време, откак ви познавам, открих, че питая дълбока любов и възхищение към вас.

— Нека тъй да бъде — усмихна се Русет. — Но ми оставате длъжник, господин дьо Марен, със задоволството и радостта, от която засега се отказвам.

— О, знаех си аз, че съм намерил неоценим приятел… — напевно и с умиление каза абатът. — Водихме истинска битка с този шатрар, принце, и аз си признавам поражението. За повече нямам сили. Благодаря ви, че заповядвате да тръгнем за Яш. Навярно и господин Грига спи. Ще имаме грижа, като се сбогуваме с госпожата, да му предадем нашите поздрави и благодарности. Няма да го безпокоим. Така изисква благоприличието.

— Да тръгваме — реши бейзадето. — Нищо по-лесно от това. Но най-напред да се подчиним на закона.

— На закона ли?

— Да. Има неписан закон, който тук е безсмислен, макар да се нарича пак благоприличие. Трябва да изсърбаме една кисела чорба. От медицинска гледна точка, изглежда, е много полезна, защото премахва махмурлука от виното.

— Каква е тази чорба?

— От кокоши дреболии.

— Странно. Трябва да си отбележа, и ако наистина е добра за това, за което казвате, много ме интересува рецептата. Между хубавите неща в живота, виното без съмнение трябва да бъде поставено на челно място, ако го нямаше неудобството, че после се събуждаш в ужасно състояние. Поправителното питие, за което ми говорите, заслужава да се вкуси. Аз се подчинявам. А после тръгваме веднага.

— Разбира се, господин дьо Марен, — след като изпием с домакина определените стомни. Имаме още няколко.

— Но нали ми казахте, че господин Грига спи.

— Моля да ми бъде простено, аз не съм казал такова нещо. Той не спи. Отиде да събуди приятели и роднини, за да ги доведе тука при разпукването на зората и да придаде по-голям замах на празненството си. Отиде да събуди селото с музика. Както се вижда, забележителен борец.

— Хм! — промълви дьо Марен. — Битката още не е завършила. Смелост. Да приемем предизвикателството.

— Въпреки всичко, господин дьо Марен, днес ние трябва да бъдем в Яш. Негово височество княз Дука е известен и ни очаква.

— Тогава как ще сторим, принце? След като загубих всичките си вещи на границата на Полското кралство, възможно ли е да се изгубя и аз някъде по пътищата? Това би било извън всичко допустимо. Позволете ми да заявя, че пратеникът на крал Луи трябва да бъде точен в изпълнението на дълга си. Колкото е възможно… — добави той кротко, като отвори на свой ред стомната и си сипа малко от розовобялото вино.

Господин дьо Марен изпи внимателно, както му беше навик, няколкото глътки течно слънце и освежен, подскочи и направи няколко движения из стаята, сякаш в ушите му отекваха звуци на менует. После се заслуша. Въображаемата музика наистина се чуваше сподавена и далечна.

— Лъжа ли се? — запита той, заслушан с наведена глава. — Господин Грига ли идва? Значи, истина е?

Русет се смееше, но бръчката между веждите му си стоеше все така неизгладена.

— Приятелю Илие — обърна се той към капитана, — французкият абат е човек, с когото с мъка ще се разделя. Както виждам, той ми е липсвал в живота. И очаквам от него, когато стигнем в Яш, една услуга, каквато никой друг не може да ми направи. Затова гледай да не закъсняваме повече, отколкото се полага. Нареди на хората да бъдат готови.