Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (6)

VI

Тук се говори пак за Лазарел Грига и за едно вино, получено от Матияш, както и за свирачи, и за едни сарми — всичко за радост и наслада на господин абат Пол дьо Марен.

Групата конници, увеличена с водача, който вървеше начело, изведнъж навлезе в тъмната гора. Конете с отпуснати юзди вървяха един след друг в спокойна редица.

— Ваша светлост — чу се гласът на Грига, — това е нашият таен път. Който не го познава, ще иде в пропастта, който не ни е приятел, можем да го уловим като вълк. Освен нас никой друг не смее да навлезе по тия места.

— Да не заобикаля, стопанино? — запита Алеку Русет.

— След такъв дъжд, ваша светлост, заобиколните пътища са най-добрите, защото преките по волята божия вече не съществуват. Тука у нас, ваша светлост, не е като по земята на този французин: царският път да бъде настлан с дялан камък, да има станции и всичко да е наредено като на длан. Тук при нас господ-бог е наредил да нямаме постоянни пътища, за да не ни намира душманинът. Като нямаме войски, които да ни пазят, ограждаме се с пущинаци.

Господин абат дьо Марен беше любопитен да узнае какви слова могат да си разменят хората, като вървят по такъв лъкатушен път и в такава катранена тъмнина. Тихо попита Алеку Русет, който с удоволствие му преведе философските забележки на Лазарел. Шепотът изведнъж затихна и всички наостриха уши и се заслушаха, без да разбират, в чуждия език от оня край на земята, който звучеше тук, в това отдалечено кътче на света.

— Пфу! — презрително изпухтя Лазарел повече за себе си и за ушите на коня. — Мене не ми стига акълът как могат хората да се разбират с такива изкълчени думи.

Бейзаде чу забележката му, засмя се и понечи да я съобщи на абата. Но в тоя миг изведнъж, рязко, като да бе дръпнато перде, гората се разтвори и на светлината на увисналата на небето месечина блесна просторна поляна с мокра от дъжда трева. Отекна мучене на добитък. Бързи сенки се мернаха и с пъргави скокове изчезнаха в мрака на отсрещната страна.

— Горските биволи — каза Грига и обърна глава. Зъбите му блеснаха на месечината.

— Какво има? — развълнуван попита дьо Марен.

— Смутихме пашата на зубрите — отговори Алеку Русет.

Чувство на благоговение обхвана абата, като гледаше тази божествена красота в един сияен и неповторим във вечността миг. Като че ли изпитваше нужда от обяснителни слова и лирически пориви, но другарите му продължаваха пътя си равнодушни. Пришпори и той коня си, прободен в сърцето от още едно недоволство. После се утеши с мисълта, че е уморен и че на края на тази лъкатушна пътека го чака почивка.

Начело на върволицата яздеше негова милост Лазарел Грига, който, упоен от силната медовина и от топлата влага на контоша, се бе навел ниско напред. За абата нямаше никакво съмнение, че човекът, който ги водеше през божията градина, спи или поне дреме, заровил лице в гривата на коня — единствената възглавница, която му беше подръка. Но веднага осъзна, че не Лазарел Грига беше истинският водач, а неговото кротко конче, което крачеше бодро по познатия му път, поклащаше към земята муцуна и доказваше с всяка крачка своята мъдрост. От осветената поляна отново навлязоха в мрак и дълго вървяха така. Господин дьо Марен се изкушаваше да направи като Грига, но полагаше големи усилия да се задържи прав и буден на седлото, понеже смяташе слабостта си направо за поражение на своята нация и на своя крал. Победата му беше съмнителна, ала все пак никой не можеше да се похвали, че го е видял да се олюлява на седлото, защото всички бяха минали през сладкия унес на дрямката. И когато Лазарел Грига, стигнал края на гората, се спря и нададе остър, страшен вик, всички се спогледаха разсънени и изправени на седлата.

За втори път блесна месечината и под сребристата мъглица на един склон се показаха тъмни човешки жилища.

— С божия помощ, стигнахме, ваша светлост… — каза Грига. — Сега ваша светлост ще ми разреши да викна още един път.

— Викни, стопанино, щом това ти доставя удоволствие — съгласи се със смях бейзаде Алеку.

Грига изрева още веднъж с все сила. Веднага в една от най-близките къщи сред градините и сайвантите лумна светлина.

— Това е моят знак, ваша светлост, за да знае бабата, че не се връщам сам в къщи…

Дьо Марен въздъхна с удоволствие и се спря пред портата. После заедно с другарите си влезе в стопанството на Грига сред страшната врява на кучетата. В голямата стая за гости светеха свещи. На огнището в малката одая гореше огън. На прага на това помещение домакинята очакваше стопанина си и гостите, като припряно прибираше побелялата си коса под черна копринена забрадка.

— Аврамия! — извика Грига и остави коня сам да се прибере. — Ето, довел съм ти гости от сой. Ела да се поклониш на негова светлост бейзаде Алеку. И да знаеш, че с него идва един прочут поп от земята на французите. Той е латинец и иритик, сиреч не е от нашия род и нашата вяра и не знае нашия език, затова на него няма да му целунеш ръка, ама ще го нагостим така, невесто, че да си спомня, докле е жив. Така желае и бейзаде Алеку, доколкото разбрах.

— Стопанино — обади се Алеку Русет, — ние искаме само парче хляб и един час почивка. Молим достопочтената госпожа да не си прави труд и да не се безпокои.

Домакинята се поклони пред бейзадето и целуна протегнатата му ръка, без да я докосва със своите пръсти.

— Добре дошъл при нас, ваша светлост, и ви молим да не се сърдите на простото легло и на бедната трапеза — каза тя. — От това, с което ни е сподобил господ, даваме на драго сърце.

— Мъдри думи изрече, Аврамия — похвали Грига невестата си. — Ваша светлост, моля ви да чуете, че тая моя жена, с която живея в мир от трийсет години, знае четмо и писмо и като дете е учила в манастира Агапия. Бяхме благословени с четирима сина и две щерки. Всички, и синове, и щерки, със здраве се настаниха по своите домове. И сега ние двамата живеем сами, чакаме да ни дойде краят и много се радваме, когато ни споходят гости.

Без да продума повече, стопанката Аврамия се обърна към двете си слугини, които чакаха на вратата на малката одая, наведе се към тях и шепнешком, припряно им даде нарежданията си.

Докато гостите се изкачваха към голямата стая, господин абат дьо Марен чу откъм курника изплашеното крякане и плескане с крила и остър глад го прониза; той съвсем бе забравил философските си размишления и чувството на жал. Стопанката веднага последва в стаята двамата почтени гости и Туркулец, специалния гост на Грига, с когото той искаше да си поговори, поднесе им столове, покрити с възглавници, взе дебелите им дрехи, за да ги изсуши на огъня долу; после се върна веднага и бързо постла на софрата бяла ленена покривка. Сложи върху покривката бронзови свещници с восъчни свещи, а между тях голям самун пшеничен хляб. До самуна няколко глинени паници с толум сирене. До сиренето — лук. А до лука — стомна с вино.

— Вашите хора и слугите са настанени в малката къща — обясни тя смирено и се поклони пред бейзаде Алеку.

— Ами къде е стопанинът Лазарел?

— Негова милост ще дойде ей сега, ваша светлост, след като нареди всичко както трябва. Моля ви да не се сърдите и да похапнете от това, което е готово, докато приготвим другото.

Тя бързо се оттегли. Абат дьо Марен разбираше, че се принасят жертви и започват кулинарни обреди. Повече на езика, отколкото в ума му изплуваха вкусни рецепти на гозби, които можеха да се приготвят от принесените жертви, които той си представяше вече оскубани и опърлени на пламък, бели и тлъсти. Но като гледаше сиренето, запазено по такъв първобитен начин, и този лютив зеленчук, подходящ само като съставка на сосове, се съмняваше, че ще има щастието да види пред себе си поне едно хубаво пиле, набучено на шиш и румено като старо злато. Реши да вкуси най-напред от виното. Беше киселичко и той го окачестви като посредствено.

Въздъхна по навик, защото имаше позатлъстяло сърце, и се обърна с жален израз към спътниците си. Те не изглеждаха развълнувани от скромното и не твърде изящно мезе. Капитан Илие Туркулец със сериозно лице взе с лявата си ръка една глава лук, която му се стори по-близо до цвета на варения рак. Нагласи я на края на софрата и като я държеше здраво, удари я силно с десния си юмрук и я смачка. Наведе към нея нос, взе едно бяло парченце от средата, поръси го със сол, отчупи един крайшник от хляба и задъвка с удоволствие от тези два продукта, като прибави към тях и сирене. Преглътна няколко пъти, сипа си една паничка от киселичкото вино и го изпи на един дъх с невъобразима охота.

— Господин абат — усмихна му се Алеку Русет, който от няколко минути го дебнеше лукаво, — докато чакаме топлото ядене, може би няма да е лошо и ваша милост да опита по примера на капитан Туркулец.

— Да опитаме — отговори господин абат дьо Марен след известно колебание. — Наистина тук не става въпрос за сухото, обикновено и просто ядене, което виждаме, а за нещо твърде сложно, в което влизат и гладът, и жаждата, и умората.

Приготви мезето по примера на воина, сдъвка го, глътна го и се учуди:

— Хляб, лук и философия. Добре е!

— При условие да не е много често — добави Русет.

Дьо Марен отпи отново от виното и го одобри с изключително голямо снизхождение. В този момент влезе Лазарел Грига, пристъпи благопристойно и се спря пред гостите. Беше гологлав и със сресани коси. Бе измил лицето си със студена вода. Поклони се и рече:

— Простете ни и приемете каквото имаме.

Без да сяда, се обърна към Русет:

— Ваша светлост, имам две молби и ви моля смирено да ми позволите да ги кажа. Моята баба като всяка жена и както имат обичай жените, не могла да се сдържи да не започне с хитрина: да сложи на софрата най-напред студени и прости работи за ядене, а после да донесе чорбата и сармите, приготвени за нейния мъж, които са стояли в горещата пепел, за да бъдат топли. Моля ви да й простите.

Щом свърши тези думи, стопанката Аврамия влезе с кокошата чорба, която димеше в паниците. Подире й вървяха двете слугини с други паници с чорба и сарми. Господин дьо Марен усети уханието и очите му се изпълниха с умиление.

— Заповядайте — прошепна стопанката с наведена глава, като нареждаше бели лъжици от яворово дърво. После веднага излезе с жените.

Грига почака гостите да започнат да ядат. Когато забеляза по лицето на абат Пол това, което очакваше и желаеше, ухили се лекичко, но не предизвикателно, само с левия ъгъл на устата си, закрита от бодливите косми на брадата. Очакваше французинът да каже мнението си на своя чужд език и разбра, че се казват хвалебствени слова, макар и малко, защото лъжицата не му даваше отдих.

След като бутна настрани пъстрата гледжосана паница, абатът погледна с любопитство сармите. Очиге му не бяха виждали такова нещо, но ноздрите му носеха добра вест, така че последва примера на бейзаде Алеку и на капитан Илие и поднесе с лъжицата до месестите си устни златистата топчица. Очите му изведнъж се разшириха и станаха кръгли, веждите му се издигнаха нагоре.

Лазарел се засмя в себе си гордо, но не забрави реда на приказката си и отново се обърна към бейзаде Алеку:

— Ваша светлост — заговори той, — много се радвам, че гозбите на Аврамия ви харесват, ама знам, че нашето вино не е достойно за хора като ваши милости. Затова ви моля, ваша светлост, да ми позволите да си кажа втората молба.

— Добре, стопанино, говори.

— Разрешете ми, ваша светлост, да разкажа една история.

Разешът почака почтително, докато Алеку Русет сдъвчи и преглътне една твърде гореща сарма. Тогава чу разрешението.

— Слушам, стопанино.

— Сполай, ваша светлост. Та така, отивам аз веднъж в Котнар. Там има един човек, Матияш, който — както той разправя — уж бил правнук на оня прочут Фелтин Сасу, пивничера^[1] на княз Щефан^[2]. Макар да е латинец, аз се погаждам с него. Сторихме ние един гуляй и прекарахме като братя. На раздяла този Матияш ми дума, че много му харесала нашата среща и работата, която сме свършили, и че иска да запомни, както той си знае, приятелството, което сме започнали. „Имам — казва — в едни гледжосани и добре запечатани с восък стомнички старо вино от баща ми, което вино на мен много ми харесва. Искам да ти дам от него, че като си пийваш, да си спомняш за мене. Това вино — казва Матияш — има такава сила, че когато нашият владика от Котнар иска да отслужи литургия, изпива само една чаша и вече може да стане, може да ходи и да отслужи литургията. Инак няма сили. Затова, скъпи мой приятелю — дума Матияш, — приеми стомничките, които са останали от старите пивничери, и си спомняй за мен.“ И така, ваша светлост, аз донесох в моята изба десет стомни. Четири съм изпил с гости, когато са ме спохождали. А останалите ги поднасям на ваша светлост и на този французки пол, а това младо и безсилно вино ще го махнем.

— Много добре и много хубаво! — твърдо отговори Алеку Русет. — Като кажа хубавата вест на абата, той ще те благослови.

— Най-напред да донеса една стомна да го опитаме — сдържано отговори Лазарел. — А за благословията, ваша светлост, позволете да повикам нашия поп Никоара, мой дядо по майка.

Грига излезе и скоро се върна с една зелена гледжосана стомна, с която побутваше пред себе си отец Никоара. Духовниците, които се намираха в мирска среда, се поздравиха с братска любов. Господин дьо Марен забеляза с прикрито учудване дългата плитка на гърба на попа, пъхната под расото му, както и голямата объркана брада, покрила като бяла метла гърдите и корема му.

Грига внимателно остави стомната под втренчените в него очи, а дьо Марен, след като чу превода на разказа за Матияш, чакаше да види какво съдържа. Стомната съдържаше хубаво нещо. Очите му се свиха и избистриха.

— Благослови, отче — подкани Грига поп Никоара.

— Благослови, господи, тази трапеза! — изрече отецът и направи широк кръст над гозбите.

Дьо Марен наведе за миг чело пред кръстния знак, после отпи още веднъж.

— А! А! А! — изрече той с три различни интонации и също благослови трапезата. — Bonum fuit istud, optimum hoc est^[3].

— Какво казва латинецът? — попита поп Никоара.

— Казва, че и другото вино не било лошо, но по-добро от това, не можело да има.

— Всичко е добро, ваша светлост — натъртено произнесе свещеникът, като гледаше изпод вежди. — Всичко е добро, защото е от бога. Кажете му това, ваша светлост.

— Отче Никоара, ще му кажа всичко, каквото искаш, и знай, че абат Пол няма да се откаже да поспори със светиня ти по всякакви философски работи, той е учен човек.

— Не бива, ваша светлост, защото аз не съм учен човек. Ние тук главата си не можем да вдигнем от работа. Ту с добитъка, ту с пчелите, ту с виното, ту с кръщавките, ту с погребенията. Непрекъснато препускам с коня ту тук, ту там и не мога да сколасам. Нямам време даже да служа в църквата. Навремени този ми внук ме спира да си почина от туй препускане и да си пийна чашка вино. Така кажете и на латинеца, че ние не знаем много наука, ама службата си я служим. И не искам да се дърля с него, защото бог вижда и разбира.

Русет преведе на абата разсъжденията на отеца.

— Много вярно и дълбокомислено казано! — усмихна се дьо Марен на свещеника и с умиление наведе очи към стомната.

— Ваша светлост — продължи доста разпалено отец Никоара, — ако латинецът иска да познае науката за учението, то когато стигне в Яш, нека отиде при негово високопреосвещенство кирио кир Дософтей. Той знае не само сръбски, ами и елински, и латински. Да се захванат двамата, да се мушкат със словата като със саби и ще види тогава французинът дявола по пладне.

Със същата разпаленост и ожесточение рошавият свещеник се нахвърли на гозбите и си сипа много от възкиселичкото вино. Той не искаше да знае нито за саси^[4] и латинци, нито за друго вино, което не е от неговото село и от лозята на неговото село, той признаваше само виното, което са пили дедите и прадедите му. Грига не беше на същото мнение и оценяваше с език и ноздри годините на котнарското вино. Удоволствието на господин абат дьо Марен отиваше още по-далеч: усещайки как в душата му нахлуват чувства на признателност и умиление, той ги потискаше и мълчеше в благоговейна замисленост, непрекъснато отпивайки по малко и внимателно.

През тази първа част на гощавката домакинята влезе с нанизаните на шиш пилета. Тогава Грига слезе отново в мазето и донесе още една запечатана стомна. Похапвайки и отпивайки бавно и поред от поднесеното, всички разбраха: и господин абатът, и бейзаде Алеку, и воинският началник, че в този дом с всеки изминал четвърт час гозбите и винцето изглеждат по-вкусни.

По едно време отец Никоара намери за уместно да запее нещо. Но Грига си запуши ушите уплашено, пристъпи до вратата, отвори я широко и направи знак на свирачите, които отдавна чакаха да влязат. Свирачите цигани се вмъкнаха с цигулките и с цимбала и засвириха една мелодия, която съвсем не очарова слуха на абата. Но като я свърза с драгоценното вино, той реши, че я бива и е в хармония с горите и пущинаците на бедната Молдова. Повече от въздишките и риданията на инструментите го интересуваха възчерните лица с блестящи очи на робите^[5] и техните дрипи с разноцветни кръпки, и лакомите им уста с бели като на млад звяр зъби. — „Защо ли въздишат така тия цигани?“ — непрекъснато се питаше абатът, без да може да си отговори. — „И защо моите другари така се натъжиха? Защо най-вече плаче този поп със сплетена на плитка грива и с безкрайна брада?“

— Виното обаче няма съперник — заговори той на Алеку Русет, мъчейки се да го отклони от черните му мисли.

Тогава бейзаде Алеку, без ни най-малко уважение към песните на музикантите, им направи знак да млъкнат, изкрещя им и им хвърли няколко къшея хляб и останки от печеното. Обърна се към абата и му държа реч, но най-напред се засмя гръмко.

— Господин абат дьо Марен — започна той, — хубаво е, когато пиеш хубаво вино, но лошо е след това да тръгнеш да вървиш. Затова нека да постоим още тук, докато има пълни стомни. Добре е да мълчиш, но още по-добре е да говориш глупости. Лошо е да не пиеш. А още по-лошо е да пиеш лошо вино, след като си пил хубаво. Така че трябва да изпразним запечатаните стомни. Защото доброто вино, господин абат дьо Марен, укротява тялото, ума и душата. Като ги укроти, прави човека по-добър. Като направи човека по-добър, господ ще го приеме с добро в своето царство.

Абатът слушаше внимателно и одобряваше.

— Три неща — потвърди той на свой ред, — три неща, ако не са много хубави, значи, са лоши: carmina, vina, реро, сиреч стиховете, виното, динята.

И двамата, като да бяха се разбрали по някои много сериозни въпроси, изведнъж се прегърнаха. А свирачите, щом видяха това, заридаха отново и се запровикваха. Тогава бейзаде Алеку вдигна чело, изгледа ги строго и им заповяда да си затворят клюновете.

Господарката пъргаво се вмъкна в стаята с нова вест: баничките. Негова милост Грига постави на почетно място друга стомна. А дьо Марен направи ново изявление относно изключителната хармония между отлежалото питие и горещите и много вкусни банички със зачервена коричка. Поиска рецептата и веднага започна да я записва в своите бележки. Не можа обаче да разбере съотношението и пропорциите на продуктите, защото всички около него бяха изпаднали в твърде голямо въодушевление. Най-отчаяна физиономия имаше капитан Илие, а приятелят му Грига го милваше и целуваше и го подканяше да забрави всичко, и да отхвърли всичко зад себе си през тази нощ.

— Принце — каза абатът с широка усмивка, разкривайки душата си пред своя другар, — не се лъжа, като заявявам, че тези двама души са напълно щастливи по своему. Аз, както сте могли да се убедите, мога да се справя с най-чудновати гозби и да ги оценя. Мога продължително време да им оказвам чест и със същото достойнство да ги поливам с великолепно вино; но няма да допусна никой на този свят да ме види в състоянието, в което се намират техни милости.

— Така е — отговори Алеку Русет, — аз се гордея, че в това отношение мога да застана до ваша милост. Нашето побратимство започва добре и е редно да се прегърнем и ние.

— Но не преди да изпразним изцяло стомната, която ни разделя — съгласи се абатът.

След като изпразниха стомната, благославяйки съдържанието й, господин абат дьо Марен, който чувствуваше съзнанието си съвсем бистро и леко, изведнъж усети, че краката му тежат като мрамор. Прие от другаря си братската целувка по челото с известна тревога, но после изведнъж, без всякаква причина, се развесели много.

Без подкана свирачите подновиха странното си ридание, което напомняше шумола на гората и шепота на земята. Но бейзаде Алеку захвърли под тях празната стомна, която стана на парчета, и те онемяха и наведоха глави.

— О, мой безценни приятелю — с въздишка заговори бейзадето, наведе се към абата и хвана пълничките му и меки като пресни хлебчета ръце, — разрешете ми да ви кажа, че трябва да възхвалявате бога, задето ви е създал човек, а не звяр, французин, а не молдованец, благородник, а не простолюден, абат, а не светец… Така можете да видите нищетата, в която ние, онеправданите, тънем тук на границата с варварите…

— Нима можете да бъдете нещастни, като имате такива вина и такива рецепти за банички? — невинно запита абатът, без да успее да се помръдне от мястото си.

— Можем, защото нищо не е в състояние да изкупи нашата неуравновесеност. Можахте да се убедите, господин абат дьо Марен, че ние живеем по места, където се зараждат и бушуват всички небесни и земни бури. Където злото се съдържа в същността на нещата, както медът в цветята. Ние тук се веселим, а на друго място хората гинат от чума или от сабя. Господ е разрешил на владетелите, на глада и на мора да шествуват из страната ни. Тук, на това кътче от земята, което някога е било рай, сега няма нищо постоянно. Най-вече князете, те се менят по-често от всичко друго. Затова ме виждате мене, благородник и син на княз, да стоя редом с обикновени хора и роби, а моят баща, който е бил миропомазан, навежда глава в праха пред Велзевул, а над главата му виси заплашителен меч. Тежко ни! Особено когато се случи да ни сполети и друго нещастие, по-жестоко от всички.

— Мога ли да узная, принце, какво друго по-голямо нещастие може да има от тези, които ми изредихте?

— За мене, господине и скъпи приятелю, най-жестокото зло е любовта.

— Ах! Вие наричате това нещастие? Вероятно е грешка на езика.

— Напротив. Наричам го така и имам право. Тук, в пазвата си, нося писмо от тази, която ме обича и пред която се прекланям. Това писмо съдържа малко думи и много сълзи. Дадените от бога господари на тази, която ми е драга на сърцето, господин абат, никога няма да се съгласят да ме видят редом с нея.

— Защо, приятелю?

— Разделени сме с проклятие, господин абат. Моят баща бе свален, както имах честта и мъката да ви кажа. Княз Антоние Русет бе свален от престола и сега е заложник в Цариград. Свалянето му и съдбата му бяха подготвени от човека, който дойде в Яш да заеме мястото му, сиреч княз Дука. От друга страна, за новия княз аз съм трън, който той с мъка понася и който би желал да изтръгне от корен и да го стъпче с крака. Не може да стори това, защото съм в добри връзки със сераскера в Обрущица. Той ме търпи тук, защото ме смята побъркан и малоумен — известно е, че аз обичам твърде много гуляите и виното. Веднага ще ви стане ясно защо ви разказвам всичко това, като узнаете, че любовта ми е отправена към принцеса Катрина, дъщерята на княз Дука.

Господин дьо Марен въздъхна, той нямаше какво да каже за тази катастрофа. Бейзаде Алеку продължи с горчив смях:

— Да не мислите, господин дьо Марен, че не си давам сметка какво говоря. Но именно състоянието, в което се намирам, ми позволява да си разкрия душата. Съзнавам, че ваша милост ни най-малко не се интересува от моя объркан живот. Ала вие сте в състояние да ме разберете.

— Да! — с благородство призна господин дьо Марен.

— Значи, в състояние сте да ме разберете и можете да ме съжалите.

— Мога! — потвърди абатът. — Искам да ви изразя симпатиите си и да ви покажа, че ние завинаги сме свързани, но не мога да се помръдна от мястото си.

Двамата се погледнаха като отдалеч, протегнаха ръце над софрата, хванаха ръцете си и ги стиснаха.

— Мога ли да ви разкажа — попита с просълзени очи Русет — как се случи това нещастие в моя живот?

Абатът наведе чело и кротко, с меден глас каза:

— Cedamus amori^[6]. Да си поговорим за вашето нещастие, принце. Бързам да го провъзглася за щастие, каквото и да казвате. Бих желал и аз все още да мога да понасям подобни удари, но вече не е възможно. И затова се задоволявам да философствувам по този въпрос. Както изглежда, принце, вие сте се видели и сте се залюбили. Другояче не може да бъде.

— Така е, господин абат. Би трябвало да се учудя как узнахте. Но аз все пак съм в състояние да не се чудя и нека пийнем още по една купичка от виното на Грига или, по-точно казано, на Матияш, внука на Фелтин Сасу. Срещнах я в манастира „Нямц“, скъпи господин дьо Марен.

— Да не би любимата ви да е калугерка? Тогава самият бог ще ви бъде душманин.

— Не. Тя е княжеска дъщеря и е сгодена не по нейна воля за един куц човек, когото не може да понася. Става дума за Щефан, син на княз Раду, когото бих искал да видя мъртъв или съвсем побъркан. И тъй, видях я в манастира „Нямц“. Там бе отишла с майка си, княгиня Анастасия, за празника на Възнесение господне миналата година. Видях я, когато излизаха от килията на прочутата княгиня Руксандра, за която сигурно сте чували и където бяха на гости. Сред пъстрата навалица девойката се бе отдалечила за няколко мига от княгиня Анастасия. Оглеждаше се изплашена. Аз се приближих, подадох й ръка и я заведох при майка й. Тогава й казах няколко думи.

— Разбирам и зная какви думи — въздъхна абатът. — Само толкова ли?

— Толкова. После влязох и аз при княгиня Руксандра, която ми е роднина, леля ми е, и бях толкова пламнал, че признах пред нея повече, отколкото трябваше. Тогава старицата въздъхна, спомняйки си за своите любовни мъки и нещастия от младите години, помилва ме и ми обеща, че ще намери сгода да прошепне на момичето за мен.

— Ето това се нарича благотворително дело. Тази княгиня Руксандра, принце, е сигурно същата, за която чувах да се говори във Франция и Полша. Дъщеря на княз Василе Лупу и нещастна съпруга на Тимуш Хмелницки, казашки хетман. В Краков се възхищавах на един неин портрет от младини и да си призная, изпитвах необяснимо съжаление…

— Наистина — отговори Алеку Русет — тя беше едно божие чудо, а сега е само печално същество. Тя беше посланикът на моята любов.

В този миг гръмко се извиси гласът на Грига, който поучаваше капитан Туркулец:

— И ти да знаеш, че на мен, когато се напия, ми идват на ум разни мисли, които ме радват, защото ме отличават от другите хора. Другите хора ходят върху гърба на коня, а на мен ми се иска да вървя с коня на гърба си. Те вървят по една пътека, аз искам да вървя по две.

— Има право — съгласи се Русет и започна да обяснява на абата признанията на Грига. Но не успя напълно. И от този момент, потънали и двамата в голямо блаженство, те се усмихваха и се разбираха, без да си говорят. Скоро зарязаха всякакви разговори като нещо съвсем безполезно, обърнаха се на различни страни и поеха пътя към сънищата. Грига ги погледна, намигна на Туркулец с лявото си око и сви презрително ъгълчето на устата си. Местните музиканти можеха да се провикват на воля. Слушаше ги отец Никоара, който продължаваше да яде и упорито пиеше само от виното на дедите си.