Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (5)

V

Господин абат дьо Марен се запознава с негова милост шатрара Лазарел Грига.

Щом вятърът утихна съвсем, ето че с последните дъждовни капки пристигна и шатрарът Лазарел Грига. Хората го чуха и му се обадиха още когато той беше далеч в гората и надаваше от време на време силни викове, за да не се чувствува сам.

— Това е негова милост, нашият разеш — със смях рече дърводелецът.

На отблясъците на жаравата видяха да се приближава конят, кротък и спокоен кон, навел муцуна към земята. На седлото, загънат в контоша си, се клатушкаше Лазарел Грига по твърде странен начин: ту назад, ту надясно, ту наляво, ту към гривата на коня. Животното се държеше добре и спокойно си вървеше по пътеката, без да има нужда от юзда. От време на време сведеният към коня контош трепваше, изправяше се и тогава в нощта се разнасяше оня страшен рев, насочен срещу никого — или по-точно — срещу тъмнината или срещу духовете.

Конят се приближи до огъня и се спря. Лазарел Грига се олюля по-бързо, отколкото обикновено, и се плъзна с рамо край гривата на коня, но и сега не падна, както бе редно според божия закон за пияните. Като че ли стоманена пружина го изправи пак. Викна по-сърдито и по-натъртено, отколкото дотогава.

— Кой е там, бре?

— Ние сме, господарю — добродушно отговори ораторът на дърводелците. — Слез от коня и ни дай хляба и сиренето и посрещни гостите, които са ти дошли.

— Какво приказваш бре, Бърлиба? Ти ли си бре, Бърлиба?

— Аз съм.

— Какво дрънкаш бре, Бърлиба? Да не си пиян?

Бърлиба се обърна към гостите с усмивка на възхищение, но не отговори.

— Не чуваш ли бе? Какви гости?

— Чужди хора попаднаха тука по вечерно време, господарю, дъждът ги задържа.

— Какъв дъжд бе? Това дъжд ли е? Аз не искам да зная за никакъв дъжд. С моя кон отивам, където си искам, и в дъжд, и в слънце, хич не ме е еня. Ти да не мислиш бе, Бърлиба, че като ме гледаш сега такъв, какъвто съм, можеш да ми говориш другояче? Да не си посмял да ми разправяш лъжи, че ще ти изместя ченетата. Кои са тия гости и къде са?

— Тука са, господарю.

Тогава Лазарел Грига, разешът от Костещ, се наклони настрани и се изтърси от коня на земята. После се изправи според възможностите на състоянието, в което се намираше, но не стигна по-високо от ушите на коня.

Беше дребен набит човек. Разтърси се наперено, изпъчи гърди и разтвори контоша си. Сложи дясната ръка, в която държеше камшика, на хълбока си, с лявата килна назад калпака и с пламнал поглед изгледа събралите се около огъня. Устата му, заобиколена с подстригани мустаци и къса прошарена бодлива брада, се ухили презрително.

— Кои сте вие, бре, и какво търсите тука? — попита той остро и горделиво.

Бърладяну застана между него и огъня.

— Ти ли си, бре?

— Не съм аз, стопанино Лазарел.

— Ами кой е?

— Негова светлост бейзаде Алеку, стопанино Лазарел, заедно е капитан Илие Туркулец и е един поп от френската земя.

— Какво приказваш, бре? — учуди се ухилен Лазарел Грига.

С пъргави движения, по-бързо, отколкото можеше да се допусне в състоянието, в което се намираше, той заобиколи Вълку Бърладяну и влезе под навеса. Конят му остана неподвижен и кротък зад него.

Разешът огледа със светнали очи всичко наоколо и видя непознатите пътници. Тогава се сепна и сякаш изведнъж дойде на себе си. Презрителната му усмивка изчезна. Смръщи вежди, вдигна лявата си ръка, смъкна калпака от главата си и каза с друг глас:

— Добра среща и добре дошли при нас!

Дьо Марен стана от мястото си и се поклони, защото разбра по гласа, че им се поднася приятелски поздрав. Бейзаде Алеку реши, че трябва и той да се изправи.

— Кой е Илие Търкулец? — запита Лазарел Грига. — Голям негодник е той и храбър воин.

— Аз съм, стопанино — отговори воинът със снизходителна веселост, каквато проявяват възрастните към децата.

— Добре. Кланям ти се с почит! Твоя милост е човек, какъвто на мен ми се нрави. Сега ви гледам и недейте да мислите, че не разпознавам негова светлост бейзаде Алеку. Кланям му се и го моля да ми протегне ръка да я целуна.

Алеку Русет му протегна ръка.

— Ваша светлост, този ли е французинът?

— Този е моят съдрумник, стопанино, и се нарича отец Пол.

— Добре дошъл в нашата сиромашия, отче Пол — каза разешът и пак се поклони.

Дьо Марен също поздрави отново и се усмихна.

— Изненадан съм и заинтригуван — обърна се той към Алеку Русет. — Бих искал да зная какво желае.

— Стопанино — каза бейзаде Алеку, — благодарим ти за поклона и добрата дума. Дъждът ни застигна в пусти места и се подслонихме в твоята воденица.

— Няма вече воденица, ваша светлост, ама пак ще бъде.

— Виждам. А сега, щом спре дъждът, ще продължим към Хърлъу, където смятам, че ще стигнем тази нощ.

Дребният човечец пак вдигна горделиво глава.

— Това няма да стане! — реши той.

— Не разбирам. Защо да не стане?

— Това няма да стане! — извика Лазарел Грига. — Рукнали са пороища, пътищата са затрупани. Нощем няма да можете да минете.

— Ще минем, стопанино.

Грига отстъпи две крачки назад.

— Не може! — упорито повтори той. — Ваша светлост, щом сте под моя покрив, по-добре ме ударете по главата, убийте ме, ама не ми казвайте такива думи. Как мога да ви пусна, без да ви поднеса хляб и сол като всеки добър християнин. Как мога да ви пусна нощно време да тръгнете по опасни места? Ще легна на земята и ще трябва да минете през мен! Убийте ме и толкова!

Не без достойнство той се строполи на земята, оплитайки се в контоша си. Абат дьо Марен го гледаше все по-изумен, без да разбира нищо.

— С тоя човек трудно ще се оправим — прошепна му Алеку Русет.

— Мога ли и аз да узная какво желае?

— Господин дьо Марен, този упорит човек ще се чувствува оскърбен и нещастен, ако не го последваме у дома му, за да ни посрещне с хляб и сол.

— Хм! Странно! Бих искал да зная дали живее далече. Не бих желал да му направя лошо впечатление.

Всъщност абатът беше много изморен и гладен. Бейзаде Алеку лесно го разбра, съдейки по състоянието, в което се намираше и самият той.

Грига смело се надигна от земята.

— Ваша светлост — заговори отново той, — не ме гледайте, че съм си пийнал. Така обичам аз да пътувам нощно време, а понякога и денем. Ходих да наобиколя пчелините си на Фунду Негру. Там Тимофте, пчеларинът, ме почерпи със стара четиригодишна медовина. Макар аз повече да обичам виното, че е по-вярно, ала се почерпих и с медовина. И наистина отново разбрах, че медовината е по-коварна от виното. Ама, ваша светлост, не берете грижа, до вкъщи ще изтрезнея. Какво са за мен няколко окаяни канчета. Ходих да оправям и ония клетници от Настурени, да им занеса храна. Сега ще оставя на дърводелците хляба и сиренето, които им се полагат. И си свършвам работата. Вече съм свободен и с голяма радост ще посрещна у дома си гости.

Бейзаде Алеку се усмихна и реши:

— Добре, стопанино, ще дойдем, ако не е далеко.

— Няма такова нещо, ваша светлост. Не е далече.

— И ако не ни задържиш много.

— Как може такова нещо, ваша светлост! Колкото желаете. Щом съмне, аз ще ви водя до Хърлъу.

— Няма нужда. С нас е Бърладяну, който познава добре местата. Той и в тъмно ще се оправи.

— Не, такова нещо не може, ваша светлост. По тъмно не може.

— Добре, нека тъй да бъде. Не се сърди. Да тръгваме.

Лицето на Лазарел Грига светна като огряно от слънце.

— Ето такива хора ми харесват на мене — развесели се той. — Да сторят хатър и радост на човека. Аз съм ви признателен и на ваша светлост, и на отец Пол, французкия поп. Каня всички, които са с вас: другари и слуги, но най-вече капитан Илие Туркулец, с когото ще си кажем ние по една приказка на чашка вино. Най-смирено ви моля да ме последвате.

Лазарел Грига подаде храната на хората, подхвърли им със суров глас няколко нареждания и с известна трудност се качи на коня.

Дъждът беше спрял.