Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (4)

IV

Следват нови и все по-чудновати явления.

Ръкописните записки на господин Пол дьо Марен, абат на Жувини, останали в парижката национална библиотека, съдържат дълги нравствени и философски разсъждения за това пътуване Vers le Grand Turc^[1]. Като всеки човек на своето време той не е могъл да не намеси всичко, което е било в полза на неговия личен интерес, прославяйки епохата на Краля слънце и добавяйки хвалебствия за своя покровител господин Шарл Колбер маркиз дьо Кроаси, министър на външните работи, брат на великия Колбер. Всички тези неща сега ни интересуват твърде малко. Предпочитаме да проследим нашия пътешественик в някои подробности, на които сега се учудваме, а по негово време може би са изглеждали смешни. Веднага след странното появяване на подивелия селянин с пръта, групата навлезе отново в пусти места и абатът видя един кладенец с геранило. До него се издигаше голямо ябълково дърво, което още пазеше на върха си няколко червени като кръв ябълки. Кладенецът беше много стар, това личеше от зидарията му и по дъбовия чатал; геранилото и ведрото обаче бяха нови и съвсем скоро сложени. Малко по-долу от ябълката и кладенеца имаше няколко пресни гроба и няколко току-що издялани бели дървени кръста.

Господин дьо Марен сподели с другарите си впечатленията и мнението си за пресните гробове:

— Без съмнение тук са погребани онези клети хора, за които ми разказахте и които са загинали, бранейки имуществото си от разбойниците.

— Няма никакво съмнение — отговори Алеку Русет.

— Не разбирам обаче какъв смисъл има един кладенец, изкопан тук. Кому е могло да хрумне такава странна идея и какъв смисъл е имал трудът му? Зад нас е Сирет, а ей там в дъното на долината, в мъглата на здрача все още се вижда езерото.

— Веднъж и аз изразих учудването си, господин абат — отговори принцът, — аз също си зададох този въпрос. Отговор ми даде моят служител, който е така симпатичен на ваша милост.

— Бърладяну ли?

— Да. Този кладенец е за чуждите друмници, в памет на мъртвите. Като пият живите и мъртвите утоляват жаждата си на оня свят. Суеверие като много други.

— Кой знае — замислено отговори абатът. — Тогава и ябълковото дърво с червени като кръв плодове също е за мъртвите.

— Така изглежда. Аз се чувствувам доста засрамен, господин абат, че първите ви впечатления за моята страна са такива, но на много места ще видите смекчаващи обстоятелства. Живеем в тежки времена и не разбирам защо господ е намерил за редно да ни отреди толкова лошо място.

— Такова нещо не се вижда, принце. Господ е сътворил тук същински рай.

— Да, един ограбен рай.

— Хм! Мислите, че за варварството и грабежите е виновен бог ли? Не богохулствайте, господине!

— Може би имате право, господин дьо Марен. Що се отнася до мен, аз не искам да бъда поставен сред последните хора, защото съм имал удоволствието и щастието да видя вашата страна, да уча в Полша, да поживея известно време и в Истанбул сред потомците на Византия. Понякога, господин абат, стоя и размишлявам с тъга, че съдбата за мен е била мащеха. Трябвало е да се родя в мирно време, нашата страна е плодородна и има всичко в изобилие. И все пак поради контраста почивката изглежда по-приятна, медът по-сладък, виното по-хубаво. Да сведем примирено чело, защото, както казва един мой съплеменник, също книжовник като ваша милост, човекът няма власт над времето.

— Не разбирам, принце, какво става тук, населението е от едно семейство с нас, християнско, пък и срещам такива хора като ваша милост.

— Недоумението на ваша милост е оправдано, господин абат, но не ми искайте обяснения, защото не ще мога да ви ги дам. В живота си никога не съм се занимавал с такива сериозни изследвания. Виждам обаче, че ваша милост идва от страна, която живее щастливо и подредено под господството на своя владетел. Зная, че на изток — започвайки от Цариград, където в прослава живее султан Мехмед, и свършвайки с Индия, където велик император и хан е Аурангзеб — господ е натрупал много съкровища, сгради, злато и драгоценности. Тук обаче между двата щастливи свята господ-бог е начертал с пръста си синор. Царете на Велзевул и царете на Агнеца тук са си избрали място за своята война. А щом е така, страната запада и се обезлюдява.

Известно време абат дьо Марен язди замислен и помръкнал до другаря си. Вечерният мрак покри долината, на изток над гората и облаците изгря месечината.

Алеку Русет се засмя пак припряно, както си му беше навик.

— Господин дьо Марен — каза той, — турците, които са добри воини и лоши философи, все пак имат една хубава поговорка.

— Каква поговорка? Искам да я чуя.

— Всичко минава. Значи, ще минат и тези неволи.

— Приписвате ми, господине мой, чувства, които не изпитвам.

— Всичко ще отмине, господин дьо Марен, както и дъждът, който идва.

— Но наистина ли ще вали? Идва ли дъжд? А къде е подслонът, от който се нуждаем? Има ли още много път до някое село или град?

Бейзаде Алеку пак се засмя.

— Принце, имате право да се смеете. Аз пропуснах да довърша разказа за моята беда, след като останах без коне. Крадците, които ме ограбиха в окрайнината на Полското кралство, сметнаха за нужно да ми задигнат и денка с дрехите, с които нямат какво да правят. След като са разбрали това, те, разбира се, са ги захвърлили. Аз загубих, а те нищо не спечелиха. Но те поне си имат своите дрехи, а моите ги няма. Сега осъзнавам, че при един дъжд моето глупаво приключение става истинска беда.

— Успокойте се, господин абат. Ще потърсим и ще намерим всичко, каквото ви трябва. Ако ние нямаме, ще вземем от други. Тук така сме свикнали.

Абат дьо Марен измърмори недоверчиво някаква благодарност. Опря ръка върху задницата на коня, изви глава назад и видя облаците, които бързо се трупаха над долината откъм запад. Изведнъж върху вятъра, който се струеше спокойно, връхлетя друг вятър, яростен и студен, носейки шумоленето на мъртвите листа.

Бейзаде Алеку се надигна от седлото и извика:

— Бърладяну!

— Заповядайте, господарю! — отговори горският пазач и спря кончето си.

— Бърладяну, долу при рибарника има ли воденица?

— Има, господарю, как да няма! Воденицата на поп Никоара. Дори сега да е безлюдна, ние можем да влезем с конете и да изчакаме да мине вихрушката. Да не вземе латинецът да замръзне. Разбрах от неговите слуги, французите, че някакви бедняци му откраднали кожуха в Коломия.

— Тогава, Бърладяну, препускай напред и викни на всички да се спуснат надолу, че ни застига бурята.

Горският пазач се отдалечи от господаря си и нададе страшен вик. Започна лудо препускане, което абатът сметна за дивашко, но все пак, овладян от гордостта на благородническото си потекло и на отминалата младост, се държа здраво на галопиращия кон, докато го усети плувнал в пяна. Тогава закапаха и първите капки дъжд, едри и тежки, като сачми.

— Стигнахме! — чу се отпред викът на Бърладяну.

Бейзаде Алеку веднага сподели вестта с госта си, който отправи хвалебствия към бога. Докато, струпани накуп, слизаха от конете, бурята се разрази в пороен дъжд.

— Тук има воденица — извика Алеку Русет и в същия миг зърна светлина от жарава.

Никъде обаче не се виждаше никаква воденица, нито обитавана, нито запустяла. Само част от разпилени полуизгорели развалини. До тях достигаше светлината на едно огнище, в което горяха с големи пламъци дънери от дървета. Огромният огън пламтеше в нещо като висока колиба, направена от два чатала на стари букове и от мрежовидния скелет на шиндовия покрив на развалената воденица. Под сайванта един старец работеше нещо, наведен с брадва, дългите му бели коси бяха повиснали надолу. Наредени около огъня балвани и дънери показваха местата, където бяха стояли хората на приказки.

— Тук, няколко минути преди да дойдем ние, е имало хора — забеляза абатът и се огледа учуден.

И бейзаде Алеку, и капитан Туркулец видяха дърводелски сечива и пръснати торби край местата за седене.

Бърладяну излезе на дъжда — в горичката вятърът духаше по-слабо — и пак нададе вик:

— Върнете се бе, добри хора, не са нахлули татарите!

— Какво казва горският? — запита абатът.

— Призовава жителите на този остров да се завърнат — отговори Алеку Русет.

Войскарите и селяните прибраха на завет конете в края на заслона. Никой не отговори на страшния вик на Бърладяну, примесен с ропота на дъжда.

Старецът, който работеше наведен, се изправи и замря, ококорил очи от ужас. От гърлото му се откъсна само едно: „Ха!“ и брадвата падна от ръката му.

— Какво има, дядо? — запита горският.

Уплашен, старецът издаде същия пресипнал звук и отстъпи назад, за да се потули някъде като животно.

— Старецът е глух — със смях забеляза бейзаде Алеку.

Това беше вярно. Хората го заобиколиха с различни въпроси. Виждайки около себе си засмени и дружелюбни лица, той се поуспокои и се върна. Потърси с очи другарите си, които бяха стояли около него, и разбра. До дървото, което дялаше, имаше един рог. Вдигна го и нададе няколко кратки призива.

— Ще чуят и ще се върнат — рече той с някаква странна веселост, в която все още имаше нотки на страх.

Абат дьо Марен разбра до известна степен бързите движения на хората. Жал изпълни душата му, като видя да се показват от тъмното няколко рошави глави. Работниците дърводелци влязоха вътре, от дрехите им шуртеше вода. Минаха напред и се поклониха. Видяха, че насреща им стоят боляри и чуждоземни господа и останаха прави, с наведени глави, без калпаци.

— Какво е станало тук, добри хора? — запита бейзаде Алеку.

Селяните мълчаха. Болярските служители ги побутнаха отзад. Бърладяну ги подкани.

— Приближете се до негова светлост кажете какво е станало.

— Ами че какво да е станало, ваша светлост — реши се да говори един. — Нищо не е станало, само воденицата изгоря. Подпалиха я миналата неделя, когато нападнаха село Настурени.

— Кой го нападна? Кой подпали воденицата?

— Ами че ние отде да знаем, ваша светлост? Лоши хора и злосторници, които са се навъдили от известно време на тоя свят. Дядо Иримия Глухия казва, че сега между хората е тръгнал антихрист. Изгориха воденицата и ние сега се мъчим да я направим отново. Това е воденицата на поп Никоара и я стопанисват разешите от Костещ. Те ни изпратиха да я направим. За две недели смятаме ще да е готова.

За миг селянинът млъкна и се огледа. Старият Иримия Глухия му направи знак.

— Така е — продължи бързо човекът, — ей на̀, и дядото, и ние ви каним на драго сърце да почетете нашата сиромашия, ама нямаме какво да ви поднесем и молим за прошка. Аз мисля, че щом поспре дъждът и нашият разеш, комуто работим, веднага ще довтаса тука. Той ще се отсрами, че има откъде.

— Какъв разеш? Как се казва?

— Лазарел Грига, ваша светлост, шатрар^[2].

— А каква работа има по това време тука?

— Ами че отива към Костещ, у дома си, връща се от Фунду-Негру. Там в гората, на около един час път оттука, има два пчелина, на две поляни, на онова място, дето го наричат Фунду-Негру^[3]. Отбил се е да види съседите си в Настурени, което е в землището на Костещ. Онези съседи, дето злосторниците ги нападнаха и ограбиха. Сега те са се оттеглили в гората и набързо са си изкопали землянки в закътани места. А негова милост Лазарел Грига отиде да ги споходи и да ги отърве от глада и страха.

— Как да ги отърве?

— Той отвори една яма с ечемик, ваша светлост, за да ги нахрани и да имат и за зимата. Щом спре дъждът, ще мине оттук на път за дома си.

Хора и животни се успокоиха под заслона — конете с наведени към сянката глави, а хората приседнали около жаравата. Глухият старец хвърли в огъня един клон, после взе отново брадвата си и задялка. Бейзаде Алеку покани абат дьо Марен да седне на един буков дънер, настани го като в скъпо кресло и му предаде разказа на местния оратор.

Чуждоземният гост погледна още веднъж с голямо любопитство дивите синове на тази земя и притихна мълчаливо на мястото си, огряван в лицето от зноя на пламъците. Вятърът стихваше, само дъждът продължаваше да се сипе с ромон.