Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (33)

XXXIII

Последната глава, в която принцеса Катрина още веднъж вижда бейзаде Алеку.

На разсъмване срещу света неделя, преди да се развидели добре, в града близо до турската баня изведнъж се разнесе врява, като да бе избухнал пожар. Там, в къщата на болярина Илие Цифеску, беше настанен младоженецът бейзаде Щефан.

Мълвата летеше и пламтеше, но беше толкова чудновата, че никоя разумна глава не искаше да повярва. Само простите люде, които са готови да приемат всичко със зинала уста, викаха и вярваха.

Илие Цифеску лично се втурна полуоблечен в двореца, премина между стражниците и с викове поиска да влезе при княза.

Князът скочи от постелята си, неизказано учуден, и бързо навлече дрехите си с пухтене.

— Какво има? Градът ли се е запалил, Цифеску? Защо си така раздърпан и ме гледаш така ококорен?

— Добре щеше да е, ако градът гореше, ваше височество. Щеше да има осветление. А то е такава бъркотия, която само един безумец може да намисли. Много се колебах да дойда ли да кажа, или да не дойда. А сега, като дойдох, не зная да кажа ли, или да не кажа…

— За бога, какво има? Щом си дошъл, вече не можеш да мълчиш. За кого става дума?

— За бейзаде Щефан, ваше височество.

— Какво каза? Става дума за младоженеца ли? Какво му се е случило? Точно днес ли се е разболял? Или го е прихванало да бяга, както и друг път го е прихващало?

— Не, ваше височество. Младоженецът беше разумен и радостен. До към полунощ стоях с него на приказка и почерпка. Но не сме пили много, само по две-три чаши…

— Остави това, Цифеску.

— Оставям го, ваше височество. Както казах, след това той отиде да си легне. Пратих му една стара циганка да го почеше по стъпалата. Има си той този навик, не може да заспи, ако някой не го почеше по стъпалата. Скоро задрямал и спал до преди един час, когато го събудиха стражници. „Ставай, казват, че има заповед от княза.“

— От мен? — изпръхтя князът, все по-озадачен. — Никого не съм пращал.

— Зная, ваше височество. Аз веднага разбрах това. „Нека стане — извикаха тези стражници, — да се облече и сам да дойде.“ Бейзаде Щефан стана и бързо си навлече дрехите. Аз стоях и си мислех: какво може да се е случило. Като чух още веднъж гласа и като не можах да го позная, надигнах се от постелята в тоя вид, както ме виждаш сега. Отварям вратата да попитам какво има. Тогава един войскар ме спря и сложи ръка на гърдите ми. Беше висок и с дълги коси. Гледаше страшно. Щом опря ръката на гърдите ми, аз се разгневих на такава дързост. Сопнах му се и му извиках да се маха от очите ми! „Аз съм Илие Цифеску!“ — казвам. А той се ухили и отново опря ръце на гърдите ми. В това време чувам, че младоженецът говори на стълбата на чардака. Все питаше нещо. Някакви гласове му отговаряха. Той сякаш не се съгласяваше. И изведнъж го чух да крещи уплашено: „Боляри! Братя! Ратаи! Не ме оставяйте!“

В този момент от разказа на Цифеску княз Дука хвана главата си с ръце и също изрева:

— Как е възможно такова нещо? Какво значи това? Какво се е случило?

— Моля ви, ваше височество, ще ви разкажа. Веднага разбрах какво е. Щом чух вика му, шибнах с опакото на ръката си слугата, който стоеше на пътя ми, и минах. Мракът бе почнал да се разсейва, виждаше се като през сито. И тогава, щом видях на края на стълбите Алеку Русет, разбрах всичко.

— Какво? Тоя безумец и проклетник? — пак изрева князът. — Защо? От къде на къде? Цифеску, да не си пил много или пък бълнуваш?

— Не, ваше височество, не. Както казвам, той беше заедно с Туркулец и с други проклетници, навярно наемници поляци, преоблечени като молдованци.

— Как смее той? Как смее? — изскърца със зъби князът, като продължаваше да навлича дрехите и да пъха краката си в обущата. — Защо не ми каза всичко веднага? И какво разбра, като ги видя? Отвлякоха ли бейзаде Щефан?

— Отвлякоха го, ваше височество.

— Това било. И тъкмо на днешния ден! Де се е чуло такова беззаконие? Де се е чуло такъв срам, да отсъствува младоженецът от църквата в деня на сватбата си! Не е възможно да са го отвлекли! Той не се ли съпротивява? Не ги ли удря със сабята си, с юмруци? Не ги ли хапа със зъби?

— Нищо не можа да им стори, ваше височество. Отвлякоха го. Но ние ще го върнем, ваше височество, не се тревожете!

— Как ще го върнеш, щом казваш, че са го грабнали и отвели? Ти си тук и ми разправяш, а през това време те се отдалечават с него. Аз се тревожа и си скубя косата, а моите стражници спят. Как ще го върнат и кой ще го върне? Ах! Такава ми е била на мен съдбата на този свят, да бъда заобиколен само с алчни уста, а сега имам такава нужда от приятелски ръце.

— Ваше височество, моля ваше височество да се смили и ми позволи.

— Какво да ти позволя? — ококори се князът към болярина. — Мигар твоя милост не разбира плана на оня проклетник Алеку Русет? Отдавна крои той това деяние, отдавна го е замислил и го вижда със змийските си очи. Стори това, за да помислят във Високата порта, че аз съм наредил отстраняването на младоженеца. Ние не го искахме, Високата порта ни принуди да го приемем. И сега Дука върши подобна хитрост. Разбираш ли?

— Разбирам, ваше височество.

— Виждам, че разбираш тая работа. Но аз не разбирам другото. Как е могъл бейзаде Щефан да се остави да го вдигнат като чувал с брашно? Ами твоя милост как си могъл да изтраеш пред очите ти да се извърши такава подлост. Не си ли имал слуги, които да извикаш? Не наскачаха ли хора от улицата?

— Ваше височество, смирено моля ваше височество да ми позволи да довърша. Нека ваше височество не ни се кара и не ни осъжда, защото нито бейзаде Щефан се остави да го вдигнат като чувал с брашно, нито аз стоях със скръстени ръце.

— Тогава говори. Кажи какво е станало. Не ме мъчи така, Цифеску — извика князът и тропна с крак по дюшемето, което се разтресе.

— Ще кажа, ваше височество. За това съм дошъл. Нека ваше височество има милост към мен и ме остави да довърша. Когато видях какво става и като разбрах какво е, аз изревах на моите слуги. Като лъв изревах, много по-силно, отколкото ваше височество сега. Тутакси наизскачаха моите хора от къщи, от оборите. Едни със саби, други с тояги, трети без нищо, само със смелост. А бейзаде Щефан удряше с ръце разбойниците, които го бяха притиснали. Удряше ги и ги ругаеше. Но те мълчаха и го водеха. Втурнах се и аз при тях. Тогава само на две крачки от мен видях Русет, както виждам сега ваше височество. Хилеше се към мен, вдигна ръка и опря сабята в гърлото ми. Трябваше да отстъпя.

— Не го ли попита как е посмял?

— Попитах го, ваше височество. „Как си посмял?“ — рекох. Той ми отговори: „Ей тъй на̀, посмях. Облякох се хубаво, обръснах се за днешния ден и се поканих и аз на сватба!“ И се обърна към Туркулец със смях. Метнаха се и двамата на конете. Вдигнаха под мишница бейзаде Щефан на друг кон между тях и препуснаха към портата. Тогава върху тях се нахвърлиха слугите, моите и на бейзаде Щефан, кой с каквото бе сварил да грабне. Наскачаха и съседите със страшни викове. Те си проправяха път, като стреляха във въздуха с пищовите. Извиках Гица Ставнику и брат му, моите верни хора, които са много пъргави, и ги пратих бегом единия при хетмана Бухуш, другия при сердаря Кантемир. Кантемир най-вече познава обичаите на поляците я винаги има готови за път стражници в двора си.

— Стори ли това, Цифеску?

— Сторих го, ваше височество — изпъчи се боляринът в нощното си облекло. — Защо да не го сторя, ваше височество? Тази глава се е научила да мисли даже и в най-голяма опасност.

Князът не можеше да се съвземе и все надаваше учудени или гневни викове. Повлече подире си болярина навън, като непрекъснато разтърсваше ръката му и в същото време крещеше с пресипнал глас от кулата към претъпкания с хора и войскари двор.

— Да забият камбаните за опасност! Всички войскари да идат да гонят разбойниците!

Към кулата се приближаваше Бухуш. Когато чу крясъците на княза, протегна ръце към него и ги размаха успокоително.

— Какво има, ваше височество? Успокойте се! Да не искате да съберете тук простолюдието? Какво си направил, Цифеску? Защо си дошъл при негово височество в такъв вид?

— Чу ли? Научи ли, велики хетмане?

— Чух, ваше височество. Научих. Всичко зная. Успокойте се! Има повече от час, откак съм издал необходимите повели. Този болярин още не беше се решил да се втурне необлечен в двореца, за да тревожи ваше височество, когато аз вече бях изпратил един отряд от конници начело с Чудин. Сердарят Константин и Дедиу, които се случиха тогава на мое разположение, се метнаха веднага на конете. А щом те двамата са се метнали на конете и държат сабя в ръка, то няма човек на този свят, когото те да не настигнат и който да им се противопостави.

Князът продължаваше да пръхти по навик и да кокори очи. Но като гледаше спокойното лице на Бухуш, започна да разбира, че опасността е по-голяма за безумците, дръзнали да извършат такова дело, отколкото за славната княжеска сватба. Най-после успя да се успокои. Сега се тревожеше да не се разрасне и пръсне сред тълпата роят на лъжите и на мълвата.

— Добре би било, хетмане, да не се разчуе — обърна се той към Бухуш.

— Така е разумно и така ще стане, ваше височество! — потвърди Бухуш.

Междувременно съвсем се бе развиделило. На изток се показа розовата корона на слънцето. В манастирите „Галата“ и „Четацуя“, разположени на околните хълмове, се чу звънът на първите камбанн.

Бухуш слезе по стълбите на кулата и слугите му помогнаха да яхне коня, който му бяха довели.

— Накъде ги гонят? — запита князът.

— Към лозята в Кошоу. Моля ваше височество да не се тревожи. Има преки пътеки. Стражниците ще им излязат насреща и отстрани. Други ще ги настигнат отзад. Накъдето и да се обърнат, ще попаднат като в мрежа.

Князът се усмихна пресилено. След страха усети тръпките на радостта. В същото време погледна с отвращение раздърпаните си дрехи, навлечени набързо и в безредие. Оттегли се назад в стаята, като предъвкваше отново гнева си, спрял се в гърлото му като трън. Малкият боздуган, с който бе ударил вечерта градските управници, беше първото нещо, което потърси и го остави да му бъде подръка върху масата.

Не мина и час време, откак бе заминал великият хетман, и князът отново усети вълнение в двора. Излезе веднага на кулата.

Група конници бяха влезли в двора потни и изпотени като след тежък труд и отиваха към воинските помещения. Хората ги питаха какво е станало, те не отговаряха. Князът отново се разтревожи. Но веднага след тях пристигна Бухуш, отправи се към княза, спря рязко коня си и слезе.

Князът нямаше нужда да го пита. По лицето му разбра. Поиска да чуе радостното обяснение само с повдигане на веждите и леко поклащане на главата.

— Край, ваше височество — спокойно отговори великият хетман. — Нека ваше височество заповяда на слугите да разчистят двора, да изблъскат тълпите към одаите на войскарите. Там да им раздадат хляб и ракия. За да могат драгуните, които идват след нас, да влязат необезпокоявани. Простите люде не бива да знаят всичко.

— Да им се раздаде хляб и ракия — потвърди князът. — Нека ги изблъскат надолу. Значи, скъпи мой велики хетмане, разбойниците са хванати.

— Трудничко беше, ваше височество, те не се даваха. Конете им бяха добре отпочинали. И се държаха здраво. Особено този Туркулец. Той и сега показа голяма смелост. Изоставиха бейзаде Щефан и избягаха. Но един остана.

— Кой? — трепна князът.

Изведнъж разбра, че най-после е победил. Направи малък кръстен знак пред гърдите си и благодари на свети Николай, Мирликийския епископ, на свети Георги, победителя на змея, и на непорочната божия майка. Направи няколко метана с лице към изток, обърна се и попита:

— Хванаха ли Русет?

— Хванаха го, ваше височество.

— И там, на място ли го посякоха?

— Не, ваше височество. Не дръзнах да сторя това, като знам, че си има закрила някъде.

Дука се озъби и изпръхтя презрително през дебелите си устни.

— Твърде странно стана всичко — продължи Бухуш, сякаш не забелязваше трескавите от нетърпение движения на своя господар. — Изглежда, че бейзаде Алеку съвсем се е умопомрачил и побъркал. Когато видя, че войскарите на ваше височество го настигат, заудря своите хора с опакото на сабята си, за да ги спре да ни изчакат. Те обаче не бяха безумни като него. Решиха, че са малко на брой, а освен това, види се, се смятаха и за измамени, че са ги накарали да се заврат в този град, пълен с народ не като пчелен кошер, а като гнездо на оси. А и от двете им страни вече се приближаваха Кантемир и Дедиу със своите хора. Виждайки голямата опасност и гибелта на господаря си, те го изоставиха, снеха бейзаде Щефан от седлото, хванаха коня за юздата и се юрнаха надолу. Тогава този безумец, останал сам, се нахвърли като ранен вълк. Отдалеч някакъв слуга му викаше: „Господарю, бягай, ще се погубиш!“ Той се разсмя. Извади сабята си. Хвана я с лявата си ръка, а с дясната опипваше острието й. Слугата му плю настрана, потупа коня си с плоското на сабята и повече не чака. Понесе се подир другите. Към безумеца се приближиха сердарят Кантемир и Дедиу. Той излезе насреща им и не им позволи да се приближат. Те трябваше много пъти да отскачат назад, да се вардят от сабята му, която хапеше като вълк, който си притиснал натясно. Най-после се нахвърлиха и другите. Той рани неколцина и те паднаха. Другите с голяма мъка го събориха на земята, вързаха му ръцете и му запушиха устата, защото късаше със зъби и дереше с нокти. Сега го водят. Идват подире ми.

— Ха-ха! — повиши глас князът, сякаш го пръснаха със студени капки вода. — Веднага ли ще доведат бейзаде Алеку? Много се радва моята душа. А другите избягаха ли?

— Избягаха. Заповядах на един отряд драгуни да продължат да ги преследват, но не вярвам да имаме нужда от друга победа.

— Нямаме нужда, приятелю Санду. Кажи какво сторихте с младоженеца и вече всичко ще бъде ясно.

— Младоженецът, ваше височество, се върна при своя хазяин без никакви повреди. Той се показа смел и ми каза със смях, че отива на баня, за да се почисти за светата венчавка, която го очаква.

— Много добре, че е проявил смелост, както подобава на княжески зет. Ха-ха! А тук ли ще ми доведеш негова милост бейзаде Алеку?

— Точно така, ваше височество. Добре би било ваше височество да го приеме, спокоен, както се полага в ден като днешния.

— Разбира се, честити велики хетмане. Другояче не може. Всичко съм забравил, каквото съм теглил от него. Изхвърлих от себе си всичката отрова, която той ми даде да пия.

Князът погледна свирепо. Вторият отряд войскари начело със сердаря Кантемир се втурна вкупом през голямата порта, разгони наляво и надясно хората, които все още стояха там и зяпаха, и спря пред княза. Двама конници снеха от седлото слаб и блед човек с окървавени мустаци, със запушена уста и извити назад вързани ръце.

Беше само сянка от гордия миналата година бейзаде Алеку. Войскарите го изправиха на крака. Той се олюля. Хванаха го под мишница и го изкачиха по стълбите. Дука го чакаше, проточил напред шия и брада, от очите му изскачаха искри.

— Доведете го тук! — заповяда той тихо и спокойно. — Пощадили сте го и добре сте сторили. Но аз съм го купил. Много пари съм броил за него.

Бейзаде Алаку го погледна без омраза, с безкрайна умора в полузатворените очи.

— Доведете го по-близо! — отново заповяда князът с разтреперан глас.

В същия миг грабна боздугана, вдигна го и цапардоса Русет по челото между веждите. Пленникът се олюля. Очите му потъмняха, горната част на лицето му порозовя от кръв. Клепачите трепнаха и застинаха отворени. Той се наклони на една страна, после напред, падна по очи и удари чело в каменните плочи.

Санду Бухуш извърна настрана лице и вдигна ръка да закрие очите си. После веднага се наведе и обърна мъртвия по гръб. Съблече бързо дрехата си, метна я върху него и затвори очите, които го гледаха втренчено.

Слънцето се бе издигнало вече доста високо. От всички страни се понесоха звънът на камбаните, веселите провиквания на сватбарите и пукотът на пищовите. От покоите на княгинята излязоха, както им беше наредено, княгиня Анастасия, булката, шаферките и много болярски жени. Великият хетман още не беше покрил главата, когато жените, девойките и придворните дами видяха мъртвия и го познаха. Те изпищяха изплашени, размахаха ръце и избягаха назад, като шумоляха с дрехите си.

Най-ужасена изглеждаше забулената в блестящо було младоженка. Тя се строполи върху дивана, впери очи пред себе си, без да вижда никого, после склони чело на коленете си и отпусна белите си ръце встрани, като да не бяха шейни. Страхливо се приближи дойката и започна да духа върху нея и да й шепне заклинания, за да отпъди лошия час.

Не след дълго време князът заповяда сватбеното тържество да продължи без промяна, по установения ред, и жените да излязат, тъй като трупът на злосторника бе вече вдигнат.