Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (3)

III

Тук се вижда, че преминаването на Сирет става по съвсем необичаен начин; разбира се и кой е Вълку Бърладяну; после започват да се показват и местните жители.

Желаейки да прочете още веднъж писмото, бейзаде Алеку отпусна надолу лявата си ръка, с която го държеше, и обърна към госта сините си, все още забулени от спомените очи.

— Умолявам господин абата — каза той, — да благоволи да ме извини.

— Прекрасна храна за сърцето са приятните писма — отговори му дьо Марен. — Като ви гледах с какво внимание четете, ви завидях. И си помислих, че само така изобретяването на писмената може да заплати отровата, която вливат в нас посланията с лоши вести.

— Съвсем истина е — съгласи се молдованецът с неочаквано променен глас, вдигна неволно разтвореното писмо до сърцето си и го притисна върху контоша.

Загледа се надалеч в потъналата в сянка долина. Зад тях слънцето залязваше в облаци. Абатът, опитен човек и добър познавач на човешката душа, разбра, без да има нужда от въпроси, че до гърдите на спътника му, където бе притиснал приятелското послание, имаше сгънато друго писмо, изпълнено с отровни слова.

Бейзаде Алеку разтърси глава, сякаш отпъждаше невидими комари, и пъхна в левия кобур писмото на кастелана от Катовице.

— Още веднъж ви моля да ми простите, господин абат, защото освен дебелащината, която върша, ставам причина и да губим време и да се бавим из пусти места. Едва ще стигнем до Сирет, а оттам нататък има още доста път.

— Ще преминем реката Сирет ли? — заинтересува се господин дьо Марен. — Тогава още повече ще закъснеем.

— Защо?

— Защото нашият спътник господин Туркулец, капитанът, не е само воин, но и звездоброец. И негова милост ми предрече разваляне на времето.

— Как така?

— Така, както имам чест да ви говоря. Неговите доказателства се основават на разнородни признаци: птици, вятър и месечина, но въпреки това са доказателства. И ако предреченото се сбъдне, ще го поздравя, макар че ще бъда безкрайно огорчен.

— Тогава моята вина става още по-тежка — каза бейзаде Алеку и смръщи вежди. Но въпреки това усмивката сякаш продължаваше да огрява лицето му. — Да пришпорим конете и да си спомним, че повечето от пророчествата не са се сбъдвали.

— И аз желая господин Туркулец да се окаже лъжлив пророк, но да си призная, той направи предсказанието си твърде уверено и по твърде поразителен начин. Впрочем вече виждам облаци зад нас на запад и ми се струва, че вятърът се засилва.

— Пророчеството на Туркулец не ме учудва, господин абате, защото и нашите прости люде от селата могат да познават природните явления, които ние научаваме от книгите. Но не ми е приятно и не ми се иска да го вярвам.

— Тогава да не вярвам и аз, принце, но да побързаме.

— Да побързаме.

— Хм? Лесно е да се каже, но това за мен представлява известно затруднение. Моето конче не е от яките и от добре хранените. Когато пуснах сребърника в ръката на селянина, от когото го купих, можах да преброя ребрата му. Тогава човекът се засрами и додаде тази черга. С това, което имам под себе си, останало ми от седлото, откраднато заедно с коня и с конете на слугите ми, мога да яздя бавничко и да прославям името божие. Но като вятъра, който сега духа, никога няма да мога да летя. Още повече, че той духа все по-силно.

— Тогава какво да правим? — заговори повече на себе си бейзаде Алеку. — Ето как четенето на едно писмо може да замъгли човешкия ум. За трети път ви моля да ми простите, господин дьо Марен, че не можах да разбера едно толкова просто нещо.

— Какво нещо, господине мой?

— Помислих, че държите непременно да пътувате като нашия бог Христос на осел, и пропуснах, че един благородник трябва по-другояче да язди. Дори не забелязах, че са ви останали шпорите и че няма какво да правите с тях. Но нещата могат да се поправят… Вече стигнахме брега на реката, тук аз имам един човек на име Вълку Бърладяну, който ще ни избави от бедата. Бърладяну! — извика той, като се изправи на стремената.

— Тук съм, господарю — изрева единият от селяните, пришпори коня и се представи пред бейзаде Алеку.

Той беше същински великан, леко прегърбен, с побелели коси, които падаха по раменете му. Веждите, както и мустаците му, бяха дебели и гледаше изпод тях с остър поглед като изпод храсти.

— Мой горски пазач — обясни бейзаде Алеку. — Слушай, Бърладяну, тук отчето ще слезе от коня и трябва да го преведем през реката.

— Разбрах, господарю.

— И след като преминем реката, ти, Бърладяну, ще дадеш твоя кон на отчето, за да се движим по-бързо, защото той не може да язди както трябва на тази кранта без седло.

— Разбрах, господарю.

— А ти, Бърладяну, ще се помъчиш с неговото конче и ще ни следваш, както можеш.

— Ще ви следвам, господарю, защо да не ви следвам?

— Да побързаме, Бърладяну, защото, както разправят някои и други хора, времето ще се развали.

— Непременно ще се развали, господарю. Нощеска ще вали.

— Ето едно потвърждение на пророчеството на капитан Туркулец — обърна се молдовският болярин към абата. — Моят Бърладяну също предсказва дъжд.

— Тогава, принце, не ни остава нищо друго, освен да преклоним глава и да се примирим, защото възниква още една трудност.

— Не разбирам. Каква трудност?

— Не виждам, принце, никакъв мост, нито граден, нито подвижен. Да не би да имате намерение да си направим по една баня в тази хубава река? Времето ми се струва май неподходящо.

— Засега нека слезем от конете — отговори бейзаде Алеку. — Все повече се радвам, че имам такъв другар, какъвто ми харесва на мен, и ви моля да ни простите за първобитните и позорни средства за преминаване на реките.

— Доколкото разбирам, намираме се при брод — въздъхна абат дьо Марен.

Като чуха гласа на бейзаде Алеку, хората се струпаха на брега на осеяната с върби лъка. Набразден и мътен, Сирет се носеше буйно по чакъла на брода и леко ромонеше в пустошта и самотата. Вятърът сипеше върху него жълти листа.

Капитан Илие Туркулец излезе напред и премина пръв. Стрелците му и другите хора навлязоха след него с пълно безразличие, вземайки помежду си с неми подкани чуждоезичните слуги.

Бърладяну в миг изу на пясъка чизмите си и смъкна вълнените гащи. Събра дрехите си на вързоп в доламата и ги закрепи върху буковинското конче на абата. После върза поводите на буковинското конче за опашката на своя кон. Нагласи всичко, обърна се към чуждоземния гост и зачака. Абат дьо Марен, който имаше много остър ум, разбра какво се искаше от него. Подпомогнат от бейзаде Алеку, той се качи върху гърба на Бърладяну и нагласи в равновесие добре охраненото си тяло.

— Дръж се здраво — рече му горският на своя роден език.

Абат дьо Марен разбра и тази покана, но не сметна за нужно да му отговори на френски.

Бърладяну хвана юздите на своя кон и веднага след него тръгна и другият. С конете зад себе си и с абата на гърба, той навлезе по брода и го премина спокоен, като се намокри до кръста. Бейзаде Алеку вървеше зад него също на кон както и останалите.

На другия бряг селянинът нахлузи пак чизмите си, навлече беневреците, загъна се с доламата и преметна кремъклийката на рамо. Погледна учудено колко леко чужденецът възсяда коня му и поклати глава към господаря си:

— Виждам, че и латинците знаят да яздят както нашите попове.

Този път дьо Марен не разбра и поиска обяснение от бейзаде Алеку:

— Какво казва?

— Господин дьо Марен, Бърладяну изрази възхищението си от начина, по който възседнахте коня.

Абатът бе много поласкан и обърна приятелски поглед към селянина. Но Вълку Бърладяну бе успял вече да се метне на дребното конче, бе го смушкал с пети и сега то препускаше в бърз лъкатушен бяг. От всичко случило се през последния четвърт час това се стори най-странно на абата.

— Моето конче ми показва, че не съм го познавал — изумен рече той. Принуден съм тук, в тази страна, да започна да си водя записки; видно е, че има достойни за отбелязване неща. Бих бил любопитен, принце — продължи той малко злъчно, — да видя каменните мостове над реките ви.

— Господин дьо Марен — отговори бейзаде Алеку, — на това ваше желание моят Бърладяну ще ви отговори, че подобно нещо няма да видите в нашата страна. Ние сме запазили още от времето на старите даки по-прости и по-сигурни способи за преминаване на реките. Пак Бърладяну ще ви каже, скъпи господин абат, че презира всякаква изкусна архитектура и предпочита землянките и пещерите, които господ-бог по-лесно предоставя на своите творения.

Дьо Марен го погледна със съмнение. Видя го строг и сериозен, но въпреки това бе убеден, че се шегува.

Погледна назад ивицата облаци, пламнали от заревото на залеза, после вдигна очи към високото небе и разсъди в себе си, че вечерта настъпва в тишина и покой. „Словата на тези хора са лъжовни — каза си той и се развесели, — само вековечният ред на бога е сигурен. С вяра да побързаме към мястото за почивка.“

Стрелците начело с капитан Туркулец наистина бързаха след Вълку Бърладяну, който познаваше местността. Горският пазач се носеше напред като видение — погледнат отгоре, върху коня, той приличаше на великан, а надолу — на буболечка с мънички крака. Дьо Марен пришпори коня си, за да язди редом с Алеку Русет. Когато изкачиха билото на хълма, погледът му изведнъж бе грабнат от съвсем нова гледка, като че ли светлината и пейзажът на тази страна ненадейно, като по чудо, се бяха променили.

Групата конници препускаше лъкатушно, по заешки, към другата долина, която беше потънала в сянка и сякаш нямаше край. Вдясно започваше гора, която заливаше земята с тъмни талази и се губеше в безкрайните далечини. Вятърът свиреше в дъбовете край гората. Някъде далеч напред, в посоката, където се носеха наредените един подир друг конници, блестеше езеро. Гледката беше неописуемо красива, недействителна като на сън, като в току-що открита девствена земя. Никъде следа от човешко присъствие.

Величавото зарево на залеза остана назад; абат дьо Марен започна да се спуща по склона, питайки се какви прекрасни и заобиколни пътища му готви следващият миг в тези пущинаци. И изведнъж от една незабележима урва до гората пред очите му неочаквано се показа човек.

Сепна се, защото тази поява никак не отговаряше на чувствата и мислите му в настоящия миг. Не отговаряше и на обичайната му представа за това благородно творение на всемогъщия. От развалините на няколко покрити с камъш колиби, струпани в една ровина, заплашително се показа дрипава сянка, въоръжена с прът, отчупен от близките дървета. Човекът гледаше изплашено изпод дългите, развявани от вятъра коси, които се смесваха с чорлавата му брада. Глутница от мършави песове с извити като дъги гърбове и подвити опашки — същински изгладнели вълци — бе излязла на пътеката с него и диво лаеше и виеше.

Предните конници се спряха. Спря се и дьо Марен до бейзаде Алеку.

— Какво има? — тревожно запита абатът.

Човекът крещеше нещо неясно и застрашително размахваше пръта.

— Един син на земята — отговори със смях Алеку Русет.

— Какво иска?

— Ще видим.

Алеку Русет пристъпи напред. Бърладяну скочи от кончето, хвана ръката на човека и му изтръгна праисторическото оръжие. Под ударите му кучетата се пръснаха настрани сред страшен концерт от лай и вой и от разстояние продължиха да лаят и скимтят.

— Какво искаш, божи човече? — извика Бърладяну.

Очаквайки да го ударят, човекът се дръпна назад.

— Не чуваш ли, бре? Кажи какво искаш?

— Добри хора! — извика той изведнъж с друг глас. — Имайте милост, простете ми!

Наведе чело. Отговори само упоритият хор на кучетата.

— За какво да имаме милост и какво да ти простим?

Капитан Илие подкара коня си, който блъсна глава в гърдите на човека.

— Тук има село на име Настурени — обясни Вълку Бърладяну.

— Къде са стопаните? Кой е ограбил селото? — попита капитан Туркулец.

— Ох, светли боляри и господари — завайка се изведнъж човекът с неестествен глас. — Мога ли да знам кой ни нападна и ограби селото? Думат, че били казаци или поляци. Други смятат, че са княжески люде, дето събират налозите. Преди една неделя ни взеха добитъка. Селото се вдигна да се бие с тях. И те ни прегазиха, клаха ни и ни ограбиха. Едно бедно и малко село като нашето не може да се брани.

— Къде са хората?

— Едни паднаха и вече не се вдигнаха. Други не се оставиха и ги гониха колкото можаха, като кучета. Малцина се завърнаха и нищо не постигнаха. И сега тия, дето останахме, се преместихме в гората.

— Къде в гората?

— Ами че тук, в гората, навътре, където има поляни и закътани места. Там събираме, каквото ни е останало. Няма да кажа къде е, защото не ви знам кои сте. На мене няма какво да ми вземете. Само живота. Върнах се за тия псета. Което иска, да дойде с мен. Аз познавам тоя висок човек, знам го, че е от нашия край, християнин като нас, молдованците. Ако не сте лоши хора или поганци, пуснете ме да си вървя.

— Върви, човече, по своя път и по своите работи — презрително рече Алеку Русет. — Моите слуги не са ти причинили никакво зло. Защо излезе насреща ни с кол?

Човекът стоеше наведен, неподвижен пред ластарите на дърветата, сякаш и той беше израсъл от земята.

— Ето отговор на нашите въпроси — обърна се Алеку Русет към абата. — И той самият не знае какво иска.

— Но какво има? Какво се е случило? Той сякаш искаше да каже нещо.

— Нищо няма. Само едно ограбено село.

— От кого?

— Не се знае.

— Не разбирам. А какво правят княжеските хора?

— Вероятно това, което се вижда… — отговори бейзаде Алеку.

— Редът и правосъдието са първите условия за една държава — забеляза абат дьо Марен, засегнат от равнодушието на другаря си.

— Възможно е, господин абат, но това са дарове, с които бог ще ни изненада в един бъдещ век. Имам чест да ви обърна внимание, че закъсняваме, а мръква. Чака ни още дълъг път. Следователно да оставим на земята нейния син и да побързаме.

— Господине мой — опита се да забележи абатът, — длъжни сме да окажем помощ на един човек, който, струва ми се, също вярва в Исус, както и ние.

— О, за това, господин дьо Марен, моля ви, не се безпокойте, той си има по-добър покровител.

— Може ли да ми се обясни какъв по-добър покровител може да има от бог?

— А той не е ли достатъчен? Господ е сътворил гората, която се вижда. И в тая гора синовете на земята знаят как да си намерят подслон и закрилата, за която се безпокои ваша милост. Да вървим! Карай напред, Бърладяну!

Колоната потегли бързо надолу, оставяйки смълчания човек и лаещите кучета. Абат дьо Марен се подчини мимо волята си. Недоволството си той изрази, като смушка по-силно и по-ожесточено коня с шпори.