Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (28)

XXVIII

Сред близки хора и най-страшните владетели могат да бъдат човеци, а понякога можеш да спечелиш една партия шах, като я загубиш.

Скоро след това дьо Марен отиде в двореца да види как стоят работите на бейзадето. Той всякога беше готов да измине това разстояние за един изпаднал в неволя приятел. Но Високата порта не бързаше като него, тя се движеше на други колела, не както Западът.

Везирът Кара Мустафа бе отишъл на другия бряг на морето, в Азия, за да представи на своя прославен господар Мехмед последните фермани, които отдавна чакаха неговия красив подпис.

Падишахът обаче нямаше време за губене и не обичаше да нарушават удоволствието му от лова, в който беше неуморим. Бе настъпило най-подходящото време за лов на патици из блатата и на яребици из тревите, както и за изпитание на най-новите дресирани кучета и соколи. Шатрите всеки ден се местеха от едно място на друго заедно с всичко, дори и с кухнята. Везирът настигна султанското шествие сред дъбравите на Узундере, слезе от коня и извести слугите на прославения си господар, че е коленичил с чело в праха и чака разрешение да влезе в копринената шатра. Султан Мехмед го прие веднага. Още щом влезе, везирът целуна полите на дрехите му, разви пергаментите и се приготви да извади от сребърното ковчеже перата за подпис. Но великият Мехмед държеше в ръце лък, а на пояса му висеше колчан със стрели. Той се усмихна, потупа го по рамото и го покани да зареже за този ден земните работи, да вземе и той участие в едно рядко зрелище. Дворцовите ловци щяха да изпитват сред гъсталаците на долината един голям кавказки орел, обучен за лов на лисици. Мустафа везир се поклони и достави това удоволствие на своя господар. Удиви се даже повече, отколкото беше необходимо, от умението на птицата и поздрави ичогланите^[1], които я бяха обучавали. Защото ичогланите бяха най-близките другари на величайшия султан, негови ежечасни уши и съветници. И най-първият служител на султанската империя не можеше да не държи сметка за това.

На петия ден султанът реши да се завърне в Истанбул, защото си спомни, че е обещал нещо на красивата Ребиа Гюлнук, султана хасеки, сиреч любимка. Не помнеше за какво ставаше дума, но трябваше да си изпълни обещанието, което бе дал в часа на тръгването си, когато тя разкри белите си зъби и размърда до ухото му розовите си устни.

Направи знак и шатрите бяха събрани. Везирът го следваше бавно. Привечер на осмия ден се качиха на гемиите в Мраморно море. И тук не беше подходяшо да извади ферманите и гъшите пера, защото вечерта беше много спокойна и тиха и те плаваха без факли под звездното небе. Потънал в меките си възглавници, султан Мехмед желаеше Ребиа Гюлнук и все не можеше да си спомни дали обещанието, което й бе дал, се отнасяше за смъртта на човек или за бисерен колан.

На деветия ден абат дьо Марен възседна коня си. Следван от своя слуга и воден от султанския войник, той се спусна от Пера към плаващия мост сред мачтите на Златния рог. Оттук се изкачи по главната истанбулска улица към „Света София“ и се спря за малко, за да наслади очите си на неповторимата гледка. Протокът беше като огледало. По Мраморно море блестяха диамантени пеперуди. Над Златния рог градът се виеше като венец с тънките си минарета и живите куполи на джамиите чак до дъното, където се намираше мрачното гробище „Еюб“. Древният Византион спеше в своя гроб от развалини и дворци, потънали под махалите от дървени къщи на турците. От Седемте кули чак до Влахерна го заграждаха огромните зидове от времето на свети Константин и на Атила. Свалените християнски кръстове — кръстати орли с неподвижни криле — от време на време се появяваха като символи във висините на ясното небе.

Господин дьо Марен въздъхна, мислейки си, че бог, за да накаже любимите си чеда, е позволил на неверниците да настанят временния си стан в най-хубавата градина на света, в този чаровен пристан, който древното море мие със сладък ромон.

Отвъд „Света София“ зад тройни каменни зидове сред кипарисите се намираха дворците на войнствените царе. С помощта на сабята тук бяха струпани съкровищата на света. Под един балдахин на Мехмед, спомняше си абатът, бе видял е изумление един огромен смарагд, колкото лебедово яйце. Тази драгоценност с положителност никога нямаше да бъде шлифована и щеше да се върне в морето или в земята в първоначалния си вид, както и този войнствен народ, доведен тук от ветровете на пустинята.

Френският пратеник пришпори коня си и философски се усмихна на вечността. Издутите месингови покриви над стрехите на кьошковете, разположени сред гъсталаците на овощните градини, проблясваха на горещото утринно слънце. В листака и лианите, които виеха като завеси над басейните, се носеше птиче чуруликане. И макар че зад първата и втората стена, а и в най-вътрешната част в десетки своенравно наредени сгради да живееха осем или девет хиляди души, над кипарисите като над гробище се стелеше мълчание. В тази част и морето беше пусто, само край стените на брега дремеше на слънцето украсената със злато и пурпур флотилия от лодки на великия господар.

Дьо Марен стигна до външната порта на двореца, която се наричаше на някакъв абсурден език Баб-и-Хумаюн, и пак се спря. На стража стояха еничари със своите цилиндрични кивери. Еничарският военачалник познаваше французина като близък приятел на султана, затова го покани да мине и му се поклони… Господин дьо Марен продължи в тръс, извърнал поглед настрани от мраморния купен, където джелатите хвърляха окървавените глави на осъдените, и се загледа в морето.

При Баб-и-Селам, сиреч Портата на поклоните, абатът слезе от коня, като протестираше в себе си, и мина сам под свода между двете тънки кули и под зъберите. Стражниците бяха въоръжени до зъби и обръщаха към чужденеца враждебно намръщените си мустакати лица. Показа се друг военачалник, който му се усмихна наперено, щом го позна, и го пусна да мине по-нататък. Оттук започваха сенчестите градини с чардаци, кьошкове и тераси, с искрящите светлини на фонтаните, пазени от бостанджиите^[2].

Харемът се намираше някъде навътре зад други стени, на скрито място и охраняван от скопени негри. Той беше непознат за погледа на чужденеца. Сградата на Дивана и трона бяха отсам, под друг ред кипариси. Трагичната им сянка покриваше не само моравата пред тях, но и миналото, свързано с безкрайна верига от мъчения и смърт. Немите слуги, които се зъбеха иззад решетките на стаите, бяха като олицетворение на това мрачно мълчание. Такъв беше местният закон: да не се чува човешки глас и звук около този, когото прославяха всички народи на земята, падишаха, светлейшия султан, военачалник на правоверните, потомък на пророка и божия сянка на земята.

Мустафа везир с мрачна сериозност прие французина в стая с ниски дивани и малки шестоъгълни масички, украсени със седеф. Тук Кара Мустафа се чувствуваше по-добре, отколкото сред книжата на ичогланите-секретари, защото неговият занаят беше войнствен. На възраст четиридесет и шест или четиридесет и седем години, той усещаше в мишците си силата на своя господар и на непобедимите османски войски. Това с удоволствие бе разказал на французина още първия път, когато се видяха.

Той плесна с ръце, извика слугите и им заповяда да донесат чибук, кафе и кресло. Покани госта си да седне на европейския стол, а той се настани до него на дивана според ориенталския обичай. Дьо Марен отказа чибука с кехлибарена наустница, който му поднесе чибукчията, но прие кафето във филджан със златна подложка.

Един ичоглан, облечен с виолетови копринени дрехи, стоеше прав зад господаря си и се готвеше да превежда разговора. Чистото му лице изглеждаше младо, макар да бе нашарено от леки бръчки, а очите, умни и коварни, бяха по женски уморени и със сини сенки под тях.

— С какво мога да бъда приятен и полезен на моя скъп гост? — запита везирът. — От много време не съм го виждал; имах важни занимания с моя прославен господар отвъд морето. Оттогава може би са пристигнали новини от сияйния крал, най-високопоставения и най-видния сред християнските владетели, или се е узнало нещо за нашите постоянни врагове, които желаем да видим сразени и паднали в праха…

Господин дьо Марен слушаше внимателно и неразбраните слова, и техния високопарен превод. Отговори, като се поклони вежливо:

— Известни новини има — заговори той. — Моят суверен продължава да смята доброприятелската си връзка с великия падишах като най-ценната от всички връзки, които има с владетелите на народите от тоя свят. Когато традицията и интересът свързват две сили, тяхната победа над един неприятел е осигурена. — Тези неща господин абат дьо Марен не казвал като официален представител, който произнася празни думи, а като приятел на великия везир. Радвайки се на благоволението на своя крал и на всесилния султан, той безкористно се смятал щастлив от добрите връзки между тях. Във френския дом в Пера били получили сведения, че императорът във Виена издал заповед да се заплатят големи суми за оръжия и дрехи на войниците.

— Значи, става дума за приготовления? — забеляза Кара Мустафа.

— Както изглежда.

— Тогава не може да се каже, че ние сме искали войната и сме я подбудили.

— Това никога. Поне негово величество моят крял обича мира като нещо скъпо, като рядък диамант.

— И аз смятам мира като най-доброто нещо за царете и народите — заяви везирът.

— Безспорно — съгласи се господин дьо Марен, — това е и моето лично гледище. Но тъй като не съм принц, а човек от народа, аз не мога да гледам на него като на драгоценност, а най-много като на хубаво кафе, което опознавам с обикновените си сетива. На този, който ми го отнеме, и най-вече на този, който ми го приготви лошо, аз съм готов да изпратя такава декларация, каквато ни готви император Леополд.

Везирът кимна с брада в знак на одобрение и се усмихна. После поръча още едно кафе за французина.

— Така искам да засиля моите доказателства за приятелство към господин абата — каза той.

Абатът благодари с усмивка, застинала на нежното му лице.

— Други вести не са ли дошли от Запада?

— Доколкото зная, други вести няма — отговори абат дьо Марен.

Сред сянката и мълчанието на стаята Кара Мустафа се прозя и се плесна по брадата. Дипломатическите работи го отегчаваха. И все пак според него французинът бе дошъл с някаква цел. Трябваше да бъде внимателен.

Донесоха кафето.

— Чух нещо — каза колебливо абатът, — което аз лично не искам да повярвам.

— Може ли тази тайна да бъде споделена от нашия скъп гост и с други хора?

— Разбира се. Не е никаква тайна. Навярно мъдрият везир познава по-добре случая, защото се отнася повече до Високата порта.

— За какво става дума?

— За бея от Молдова, когото аз много ценя — заяви абатът. — Обръщам внимание на мъдрия везир, че вестта идва от поляците, които не са приятели на Джорджие Дука.

Везирът не отговори, чакаше.

— Днес поляците се погаждат добре с немците — добави абатът.

— Зная — потвърди везирът. — Ние никога не сме вярвали на поляците. Затова Високата порта често ги е удряла и наказвала за техните лъжи.

— Дипломацията не познава тази дума — протестира дьо Марен.

— Зная — отговори Мустафа. — Но аз съм воин. Какво приписват поляците на нашия бей от Молдова?

— Приписват му някакви писма, които Дука им бил писал по времето, когато Високата порта го била лишила от доверието си и го свалила от власт. Говори се, че тези писма били в ръцете на един полски благородник. Повтарям, такова нещо аз не мога да повярвам, защото, ако съществуваха тези писма, те отдавна щяха да излязат на бял свят.

Ичогланът преведе разсъждението на французина. Кара Мустафа приглади брадата си и присви очи.

— И все пак тези писма съществуват — каза той спокойно. — Нашият приятел може да узнае тази истина.

— Тогава аз се чувствувам твърде объркан — заяви дьо Марен. — Аз не допущах, че княз Дука е способен на такава постъпка.

— Писмата съществуват — потвърди везирът. — Съществуват и носят подписа на Молдовския бей.

— Възможно ли е? Високата порта сигурна ли е в това?

— Сигурна е — усмихна се Кара Мустафа. — Самият бей ни уведоми.

— Все по-малко разбирам.

— Обяснението е твърде лесно и мога да го дам на моя скъп гост. Ние не сме дипломати и употребяваме по-малко дипломатически оръжия, отколкото на Запад, но и те също са така добри. По нашите земи често се случва да пътуват писма от една граница до друга. В повечето случаи тези писма са само изпитания, за да се види какъв ще бъде отговорът. Нашият бей и друг път ни е правил такива услуги по желание на Високата порта. Например с хана от Крим. Такива писма обаче само привидно са истински, подписите им са подправени. Нека моят гост не се чуди. Подобни бъркотии могат да предизвикат гнева на нашия велик господар. А гневът на нашия господар е като буря. Неговите поданици стоят пред сабята му като трева под косата. По-късно се разбира, че са паднали невинни глави, но мъртвите си остават мъртви. Сега някой от душманите на Дука иска неговата гибел. Беят усети и своевременно извести господарите си.

Дьо Марен стоя един миг замислен, после се показа весел.

— Коварствата на човека — започна отново той — са навсякъде еднакви, и на Запад, и на Изток. Радвам се, че съм имал право.

— Каква радост и какво право?

— Имал съм право да смятам, че вашият бей е наклеветен.

Кара Мустафа поглади брадата си и се засмя:

— Кой знае! Душата на човека е като бездънно море, в което само аллах може да види.

Абатът поклати глава в знак на съгласие и побърза да потвърди думите му.

— Само бог, а понякога и бог не може. Но да не говорим повече за това.

— Щом нашият почтен гост желае, да не говорим. Остава може би да узная защо господин абатът се е загрижил за съдбата на Молдовския бей.

— Не съм се загрижил толкова за неговата съдба, колкото за интересите на нашите съюзници.

— Благодарим на господин абата.

— Затова в отговор на вашите съмнения аз се чувствувам задължен да направя една забележка. Писмата съществуват, но не били писани от бея. Високата порта научава от него това. Щом не ги е писал той, тогава откъде знае, че съществуват? А като е научил кой знае как за тях, защо не знае кой именно ги е подправил?

— Той казва, че знае.

— Моля да бъда извинен, но тези две обстоятелства ми се струват особено странни. Ако ги е писал някой враг на Дука, за да му навреди, защо този враг не ги извади на бял свят?

— Хм! Хм! — рече великият везир. — Виждам, че и разсъждението може да се използува като сабя. Препочтеният ни гост има право. Желае ли да узнае още нещо?

— Не. Аз зная името на този, когото Дука обвинява.

— Хм! Хм! — пак захъмка великият везир, отвори широко очи, стисна устни и повдигна вежди.

— Става дума за бейзаде Алеку Русет.

Везирът измърмори в черната си брада:

— Да, така е. Срещу този щурав син на сваления от престола Антоние има и други оплаквания. Нашият господар вече веднъж му се кара за лудориите му.

— Той ми е добър приятел — тихо обясни абатът, — с когото ме свързват приятни спомени. Нека да ми прости мъдрият везир, че с толкова заобикалки стигнах дотука. Готов съм да призная, че Дука не е виновен пред Високата порта. Колкото до Русет, дори и да е сгрешил, той е виновен само пред един враг на своя баща.

— Хм!

— Бих желал да узная дали негово сиятелство везирът не чувствува нужда от пълни осветления.

— Имам нужда от пълни осветления, но ще обърна внимание на моя скъп гост, че там, където един грък^[3] е завързал възел, хиляда и един правоверни не могат да го развържат. Трябва да играе сабята.

— Върху кого?

— Върху този, чийто край аллах е записал в книгата си.

Абат дьо Марен замълча и наведе глава. Везирът се усмихна добродушно, поглади брадата си и захвърли чибука.

— Ще добавя още нещо — продължи той, — че към този син на Антоние и ние изпитваме приятелство, но Високата порта още има нужда от бея на Молдова, който се показва много усърден и все още достатъчно умен. Инак, да си кажем правото, на нашите везни и двамата не тежат дори колкото едно перце. И тъй като изпълненото с приятелски чувства сърце на нашия гост на мен много ми се понрави, затова го съветвам да каже две думи пред великия наш господар, който, ако благоволи, може, както и аллах, да помилва живота на поданиците си. Но да оставим тези неща и да си поговорим за нашите работи.

Господин дьо Марен заговори за други неща, усмихваше се на домакина си, но в същото време обмисляше съдбата на приятеля си. Доколкото той разбираше, доколкото беше запознат с обичаите и нравите на този азиатски двор, бейзаде Алеку се намираше в голяма опасност. И все пак — аллах керим — както казват мюсюлманите — бог е велик и неговата помощ е неочаквана.

Един служител влезе да извести на Кара Мустафа, че прославеният господар е сам и благоволява да приеме французина, което както винаги му доставя удоволствие. Господин дьо Марен се надигна от креслото и последва служителя по сенчестия коридор на третата порта Саадат, сиреч на щастието. Той дори не се замисли, за да оцени както трябва честта, която му се оказваше. Беше вглъбен и огорчен. Тъжният покой на сградите засилваше още повече душевната му потиснатост.

Животът в мрачните помещения на този сарай беше несигурен. Появяваше се и отминаваше като слънчево петно. Великият и мъдър Сюлейман бе само помръднал един пръст и по тоя начин бе заповядал да погубят любимия му син Мустафа. Мустафа Трети накарал немите си слуги да удушат с примки деветнадесетте му братя. Други, които бяха избили свои братя и роднини, на свой ред бяха паднали под безмилостния закон. Самият Мехмед Четвърти, който го чакаше сега в украсената с разкошни килими стая, е бил принуден още в първия час на възкачването си на трона да подпише присъдата на баба си валиде Кьосем. Още не бил навършил осем години и ръката му треперела, но оттогава вече не бе трепвала.

Дьо Марен навлезе под изящните мраморни колони на Арз-Одасъ. Белият евнух дръпна настрана завесата и направи място на абата с дълбок поклон. Великият владетел го посрещна с усмивка на умореното си матово лице. Султан Мехмед беше на четиридесет години и имаше блага външност. Нищо от жестокостта на дедите му не грееше в неговите очи. Имаше сините очи на майка си валиде Тарган — робинята, отвлечена като малко момиче от московската земя и доведена в сарая от кримските татари.

Две придворни деца — русоляви евнуси, които дотогава бяха свирили на бандура и цимбал — станаха и излязоха. От преводач нямаше нужда. Малко на гръцки, малко на френски тези двама толкова различни мъже, така странно събрани на едно място, винаги бяха успявали да се разбират сами, без чужда помощ. И това беше едно от удоволствията на султана.

Мехмед седна пръв на креслото и произнесе добродушно първите вежливи слова.

— За мен този час е особено приятен — каза той, когато абатът се изправи след продължителния поклон. — Имам нужда от един свободен човек сред толкова роби.

Дьо Марен се поклони пак.

— Този свободен човек е изцяло на разположение на ваше величество.

— Доколкото разбирам, господин абат — усмихна се султанът, — били сте така добър да споделите някои политически вести с моя велик везир.

— Да, ваше величество.

— Ще бъдете още по-добър, господин абат, ако мен ме лишите от тях, нали?

— Разбира се, ако това е желанието на ваше величество.

— Това е. Искам да забравите, че сте пратеник и да си поговорим приятелски за най-обикновени неща.

Абатът поклати глава.

— Възможно ли е това? Под сянката на един император, от когото се боят всички, нещата стават сериозни. Животът и смъртта се смесват.

Мехмед въздъхна. Докосна с пръст един гонг и помещението се изпълни с мек звън. Като по магия, неусетно, с пъргави движения влязоха ичогланите с дълги жълти копринени дрехи. Те се движеха безшумно като сенки по меките килими и нареждаха шербети, филджани с кафе и наргилета. Излязоха и се върнаха с ниски масички, покрити с вишневочервени тънки покривки. Когато отметнаха покривките, абатът позна кутията с шах върху едната и алабастровата амфора с френско вино върху другата масичка. Две кристални чаши съпровождаха амфората.

Ичогланите изчезнаха, стопиха се заедно с последния звън на гонга. Султан Мехмед стана от креслото си и мина на дивана, където седна с подвити крака. Много по-добре се чувствуваше в това естествено положение, наследено от вековното скитане на дедите му, които са имали за почивка само голата земя около огъня под небето. Така и сърцето му повече клонеше към благост.

— Господин абат — каза той, — аллах желае, щото един владетел да пронизва с поглед като мълния и да размахва над поданиците си боздугана. Такъв е нашият закон и тълпите не бива да ни познават другояче. Но за вас мога да бъда друг и мога да ви дам опрощението, което предполагам, че искате да измолите от мен за някого.

Абатът стоеше замислен или имаше вид на замислен, отправил поглед през отворения прозорец, който гледаше към градината. Мехмед удари пак гонга и направи едва забележим знак на слугата, който се показа иззад пердето. Той пристъпи напред и отвори малката мраморна чешмичка до трендафиловите храсти край прозореца. Със звънлив ромон бликна струя вода и падна в басейна. Дьо Марен разбра, че може да говори без страх, че ще го чуе някой. Значи, по време на разговора с везира нечие ухо бе подслушвало.

— Нямам никаква тайна, ваше величество — каза той. — Имам само да разкажа една кратка ловна история.

— С удоволствие ще я изслушам, господин абат.

— Тази история, ваше величество, не засяга мен, а един мой приятел.

— Ловец ли е?

— Да, но не така изкусен като ваше величество. Този ловец и мой приятел веднъж ми разказа какво му се е случило в една гора в Молдова.

— Както се вижда, мой поданик.

— Да, ваше величество. Намирал се из някакви пусти места в молдовската гора сам, загубил другарите си. Нямал със себе си нито кучета, нито копие, нито секира; а през този ден ловната хайка вдигнала много мечки. И ето че насреща му излязъл един от тези зверове с ръмжене. Моят приятел се отдръпнал, върнал се и потърсил друг изход. Но и на втората пътека се показала мечка. Опитал на другата страна, надясно, там имало пропаст; опитал наляво — спряла го стена от скали. Ръмженето се засилило и приятелят ми разбрал, че е изпаднал в голяма опасност.

Дьо Марен се спря. Великият падишах се усмихна и зачака продължението.

— Какво е сторил без оръжие? — запита той.

— Какво е могъл да стори?

— Пристигнала му е помощ или приятелите му?

— Не. Те са били далеч от него.

— Тогава какво е станало?

— От това, което ми разказа приятелят ми, ваше величество, само едно е можело да се случи, да го изядат мечките. Което и станало.

Мехмед поглади бавно брадата си и се засмя с удоволствие.

— От историята се вижда, че приятелят на ваша милост наистина е от съсловието на ловците.

— Всемогъщи и непобедими падишахо — с патос заговори господин дьо Марен, — моят разказ е наистина анекдот от Молдовското княжество и ми го разказа моят приятел една вечер, когато пирувахме. Но анекдотът отговаря на истината. И моят приятел се намира сега сред зверове. Този мой приятел е мъж от добро потекло, когото аз обичам и почитам и който, доколкото съм разбрал, е покорен поданик на ваше величество. Срещу него са се надигнали враговете му и искат да го погубят.

Мехмед протегна ръка към алабастровата амфора, но дьо Марен го изпревари и напълни чашите.

Мехмед отпи като стар познавач.

— Бих могъл да попитам за името на този ви приятел — каза той. — Но си спомням, че го споменахте няколко пъти, когато ми разправяхте за преминаването си през тази страна, и считам, че не е необходимо да настоявам. По тоя начин се отървавам от необходимостта да искам обяснения от Мустафа везир за неприятностите, които тегнат над него, и за греховете, които е извършил. Да ви го дам ли, без да проверявам?

— Приемам го, всемогъщи и непобедими падишахо — оживи се абат Пол. — Но аз съм готов да докажа невинността му. Аз не мога да се застъпвам за виновен.

— Аферим! — засмя се падишахът. — Наистина ли е невинен?

— Невинен е, ваше величество.

Лек повей премина през трендафиловите храсти и през ромона на чешмата. Наследникът на пророка вдъхна дълбоко уханията на градината и с голямо удоволствие кихна гръмко.

— Угурларола!^[4] — поздрави го абат Пол и се поклони.

Великият владетел му благодари, като протегна ръка с дланта надолу в знак на мир.

— Ще ми кажете името на приятеля си и ще докажете невинността му по-късно. Сега ви го давам така. Ако искате да го спечелите и по друг начин, тогава борете се с мен на тази масичка.

Негово величество султан Мехмед беше доста силен играч на шах. Даже се смяташе за най-силния в целия свой сарай. Но този закон не можеше да засегне абат Пол, който бе успял на няколко пъти да му докаже превъзходството на Запада. Прие предизвикателството и започна борбата, като гласно подканяше офицерите, конете и пионките си. Скоро войската на султана се намери в голямо затруднение.

Всемогъщата сянка на аллаха дълго стоя замислена, подпряла брада на дланта си и с лакът на коляното. Най-после се реши и даде дръзка заповед за скок на единия от своите черни конници.

Абат Пол също дълго мисли, пред очите му стоеше отслабналия и опечален от любовната мъка лик на приятеля му. Въздъхна, направи необходимия ход и като по чудо султанската войска излезе напред и постигна пълна победа.

— Загубих! — с жален глас призна господин абатът.

— Напротив, спечели! — отговори добродушно най-великият и най-силният измежду владетелите на света.

Въпреки това, когато се връщаше с коня си към дома на Френското кралство, господин абат дьо Марен не вярваше твърде много в тази своя първа победа. И реши, че Русет трябва да стои все така скрит и незнаен от никого.