Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (24)

XXIV

Шестте знамения, които се появиха една зима по времето на княз Дука.

В началото на зимата, веднага след Архангеловден, започнаха да се явяват знамения, които после се оказаха предвестници на много нещастия и изпитания за християните. За нашите грехове бог пожела да ни накаже най-напред с ненаситната алчност на княз Дука, която разбунтува народа и го докара до просяшка тояга и до гибел. После нахлуха татарите, започнаха войни и мор, отредени все за тегло на клетите молдованци.

Най-напред се появи знак на иконата на божията майка в манастира „Нямц“, оная икона, дето била зографисана от Лука Евангелиста и подарена преди векове на княз Александру Стария^[1] от Йоан Палеолог^[2], императора на Византия. По време на службата на Архангеловден на тази икона се появили сълзи, които монасите събрали в позлатена сребърна тепсия. После те под клетва признали станалото чудо. А простите люде, щом чули това, се изплашили и разнесли вестта навсякъде.

Седем дни по-късно, през нощта на тринайсети срещу четиринайсети ноември, земята се разтресе и от глъбините й се разнесе вой, който идеше от юг. Някои манастирски стени се пропукаха. В една руина в манастира на княз Барновски^[3] под каменна плоча се намерило писмо, в което се известявало за войната, започната не много време след това от всесилния султан Мехмед срещу християнските царе.

Три дни след земетръса откъм запад нахлу страшен вихър, който носеше ледени камъни, примесени със сняг, нещо, което старите хора не бяха виждали и чували откак свят светува и откак те се помнят. А нашият отец Дософтей, митрополитът, тайно разтълкува знамението като гняв на нашия бог Христос и победа на кръста над скверния агарянин. Но никой не смееше да произнесе открито тази голяма тайна, за да не чуят султанските търговци и аги, дошли този месец в престолнината, за да приберат даждиетата и лихвите от княз Дука и даровете, полагащи се на служителите в Цариград.

А през месец декември, на десетия ден в лето 7188-о през нощта на небето се показа опашата звезда, на която латинците викат комета, сиреч метла. Тя се зароди от една много светла точка далеч над маджарската земя и покри половината от небето между юг и запад. Ден след ден се изкачваше все по-високо на север и се въртеше заедно с небето и звездите към запад. Този знак бил записан в летописите, а учените мъже на страната ни и владиците се събраха на съвет и доказаха, че това е голямо знамение от бога, но не означава края на света, както ревяха и се плашеха простите люде.

На другия ден, събота, единайсети декември, в княжеския двор в Търгу-Фрумос пристигна ага Рошка със своите стражници, водейки Доние, заварения син на Хънку, който беше управител на областта Путна. По заповед на княза Рошка бе нахлул през нощта в дома му и го бе вдигнал от постелята до жена му и още същия миг бяха тръгнали към Яш. А по пътя на другата нощ се показа кометата.

Доние яздеше до агата, ограден от стражниците, и се чудеше за какво може да го вика така внезапно князът.

— Ама че аз, почтени аго Рошка, съм с чисто сърце, верен на бога и на моя господар. Хората не съм измъчвал, сълзите на сираците и на вдовиците съм изтривал. Злосторниците винаги съм гонил и съм пазил светите пости.

— Достопочтени управителю Доние — отговори агата, — мислите на княза ние не можем да знаем, както не можем да узнаем волята божия, която се проявява с този страховит знак. Смятам, че няма нищо лошо, а само има нужда от теб, за да ти даде заповед или да ти поиска съвет.

— Възможно е — съгласи се Доние с чисто сърце. — Негово височество е угрижен, откакто мазилите и разешите от Орхей се надигнаха отново, макар че сердарът Константин още ги гази и сече, където ги стигне. Но негово височество не може да забрави Хънку, втория мъж на моята майка, който разбуни страната. Съмнява се, че бунтът може да се потуши бързо, и като знае, че тогава аз намразих, втория си баща, сега ме вика да ми даде и на мен служба като на сердара Кантемир. Или пък иска да ме попита дали не познавам някои от предишните злосторници, които са замесени и сега. Аз наистина дочух за някои, които миналия път участвуваха и сега пак.

— Възможно е — на свой ред отговори агата.

По-късно по пътя отново заговориха за това, но другояче. Доние се връщаше към тревогата си като елен към поилката, но я намираше пресушена, защото нямаше как да узнае нещо повече от ага Рошка. После, когато се показа опашатата звезда на небето, по пътя се чуваха какви ли не страховити приказки, които смутиха агата и накараха Доние да прибави към първоначалната си тревога нова, още по-голяма. Така стигнаха до Търгу-Фрумос по здрач и спряха за почивка в двора на княжеските къщи.

Там един конник очакваше агата със запечатано известие. Прав сред слезлите от конете си стражници, Рошка отвори известието и понечи да го прочете на гаснещата дневна светлина. Но не се виждаше и той влезе в къщи, да го прочете на свещ. Когато излезе, огледа се сякаш със страх и обърна очи към новата звезда.

— Добра ли е вестта? — запита го управителят на Путна.

— Господ знае — отговори с въздишка Рошка.

— Този тайнствен огън на небето ли гледаш? — пак запита Доние. — И аз не мога да сваля очи от него. Също като нас стоят и го гледат всички хора по нашата земя и не могат да го разберат. Стоят и го гледат децата и жена ми у нас, във Фокшани, и се боят, защото аз съм на път и може да ми се случи нещо лошо.

— Честити и скъпи управителю Доние, мисля си, че тази звезда може да е знак против тираните — измърмори Рошка тихо, да не го чуят хората му.

После повика четирима от стражниците си и влезе за малко в къщи.

Скоро излязоха. Четиримата стражници пристъпиха напред към Доние, но стъпките им не се чуваха в мекия сняг. Доние не ги чу и защото наблюдаваше внимателно някаква непозната птица, която бе кацнала на върха на старата бреза до къщата и се люлееше спокойно на малкото клонче в нежната светлина ни свечеряването. Времето беше меко, влажно и тихо.

Ага Рошка вдигна също очи и видя непознатата птица. Беше голяма колкото гарван, но със сини пера и извит клюн. На мъждукащата светлина на залеза очите й проблясваха като два големи рубина. В този миг четиримата стражници, които бяха излезли от къщата със страшна заповед, притиснаха Доние и го хванаха. Когато той се задърпа, те го стиснаха за гушата и го удушиха по страшния обичай на неверниците. В смъртния си миг Доние успя само веднъж да нададе кратък вик, нещо като рев на ужас, в който нямаше нищо човешко. Непознатата птица от брезата отговори със същия крясък и три пъти разтвори клюна си. После разпери заострените си криле, литна нависоко, заобиколи мъртвия, изгледа го със светещи като жар очи и отлетя на запад. Ага Рошка я проследи с очи и застина на мястото си от ужас, той беше убеден, че тя отлетя към опашатата звезда. И всички, които узнаха за случилото се, повярваха в това, а пък и птицата никой никога вече не я видя на земята — тя беше само едно знамение за онова време.

В неделя, дванайсетия ден от декември, съобщиха на княза в Яш, че е пристигнал сердарът Константин с пленниците от Орхей. След като прегази и разпиля разбунтуваните села и наложи на покорилите се и поискали прошка хора тежки налози в пари и добитък, княжеският ратник се върна към злосторниците, които се бяха оттеглили в гората. Той ги гонеше от скривалище в скривалище, преследваше ги, обграждаше ги, завардваше всички пътища и ги осъждаше на глад. И когато гората се оголи от листата си, когато настъпи зимата, а метежниците, измъчени, подивели, излязоха от гората като вълци и се спуснаха в долината и селата, Кантемир ги излови.

Княз Дука ги остави да чакат, докато си свърши молитвата и се прекръсти три пъти с големи кръстове от главата до под корема и от раменете, докъдето му стигаше ръката. Наведе се над иконите, като че ли им казваше „добро утро“, облече контоша, сложи на главата си високия калпак, грабна малкия си боздуган и отиде на кулата, където го чакаха великият хетман и великият армаш, както и много други служители.

Стражниците на Кантемир имаха добре охранени коне и бяха облечени добре. Князът забеляза това и се усмихна със задоволство, защото знаеше откъде са вземали за ядене и за облекло тези конници, освобождавайки по този начин него от разноски. Когато князът излезе, наредените конници се разделиха на две. Между тях се виждаха хората, които те бяха преследвали и чиито дрехи бяха взели. Бяха около петдесет или шестдесет души, слаби и полуголи, облечени в дрипи. Някои бяха без калпаци, забрадени като жените. Влачеха на краката си опинци или парцали, завързани с лико. Изтерзани от побоища и глад, те стояха с наведени глави и когато князът се показа, коленичиха пред него.

Князът ги изгледа мрачно. Усмихна се за миг само към сердара Кантемир, който му се поклони. После вдигна брада и с отвращение запита:

— Тези ли са злосторниците, които са се вдигнали срещу мене?

— Тези са робите, които останаха, ваше височество — отговори сердарът. — Някои загинаха, други избягаха.

— Ха-ха! Загинали и избягали? Това е божието наказание, задето са се надигнали срещу него. Та нали той е наредил да има закони и князе.

— А тези, ваше височество, се покориха и очакват на колене милостта на ваше височество.

— Милост от мен ли? — извика князът, вдигна за миг боздугана и отново го отпусна до хълбока си.

— Милост, велики господарю! — проплакаха клетите пленници и склониха чела в снега.

Князът ги изгледа сурово.

— Ония краища и села умириха ли се?

— Умириха се, ваше височество — отговори сердарът.

— Дълговете към хазната платиха ли?

— Плащат ги, ваше височество. Посрещнаха побирчиите и сега правят сметките. Който има, плаща и за този, който няма. Имотът на селото отговаря за всички. Нали от толкова време все се дърпаха, сега изплатиха всичко до последната пара. Остава само да отговарят за безумието и дързостта си.

Князът се обърна към приятеля си, хетмана Бухуш, и се помъчи да прочете по лицето му какво мисли. Но лицето на Бухуш, както и на Фльондор, беше непроницаемо, нищо не можеше да се види по него.

В този миг откъм свода на входната кула се чуха гласове. Някой викаше за помощ. Стражниците го отблъсваха с груби думи.

— Какво има? — попита князът. — Велики армаше, иди виж и доведи при мен този, който ме призовава, надявайки се на моята справедливост. Добрите аз браня, злосторниците смазвам.

Пленниците разбраха какво ги очаква и сведоха чела с въздишка.

Великият армаш се върна откъм голямата порта с един слаб и гърбав старец, който пристъпваше бавно, воден и подкрепян от две момчета, спретнато облечени със сини дрехи на разеши. И двете бяха руси, с едва набол мъх под носа. Щом стигнаха до групата пленници, те смъкнаха боязливо калпаците си и не посмяха да вдигнат очи към светлия княз. В същото време едното се наведе към ухото на стареца и му прошепна няколко думи. Старецът се спря, сне калпак, изправи гръб и вдигна чело. Тогава князът и болярите видяха, че побелелият като сняг старец е сляп.

Пленниците обърнаха към него глави, познаха го и си зашепнаха името му. Позна го и сердарът Константин. Той пристъпи крачка напред и обясни на княза:

— Ваше височество, този старец дойде и при мен да моли опрощение за живота на своите разеши. Аз му отговорих, че единствен князът държи в десницата си везните на живота и смъртта, и тогава той тръгна подире ми заедно с внуците си с една каруца и сега идва пред ваше височество с молбата си. Тези негодници, които аз доведох, го познават и ми казаха, че се нарича дядо Тудор и че на младини бил ротмистър при поляците. А по-късно, по времето на княз Томша, се завърнал и бил капитан във войските му и се прочул с подвизите си. И днес още мнозина помнят славата му и го наричат капитан Тудор. Сляп и немощен е, както се вижда, но има голям род.

— Какво желаеш, дядо? — с добро го запита князът.

— Велики княже — със слаб глас започна старецът, като показваше бялото на очите си, — дойдох при моя господар и владетел, когото господ-бог е сложил да управлява страната ни, за да спася внуците и родата си от гибел.

— Кажи, дядо, кой си ти и какво искаш?

— Както каза честитият болярин сердарът Константин, сега аз съм един немощен старец, но на младини бях войскар не само при поляците, но и при други християнски крале и царе. А при княз Томша заедно с всички орхеенци и лъпушненци се бих в защита на княжеството и от този княз голямо добро видяхме аз и моята рода. По-късно, по времето на другите князе, вече не се радвахме на такава милост и почнахме да западаме и да губим земята и имота си. А по времето на Хънку и на Дурак някои от нашите хора се вдигнаха на въстание. Княз Дука в началото избяга от тях. После, когато се върна на власт, ги заличи от лицето на земята. Мнозина загинаха тогава от моята рода, от Шоймаровия род. А сега, славни господарю, простите люде отново се вдигнаха и княжеските стражници отново ги избиваха и накрая покориха.

— Е, и какво искаш, старче?

— Велики и светли господарю, моля те да простиш и да пуснеш тези, които са съгрешили.

— Защо да им простя и да ги пусна? Защото вършат грях против бога ли? Защото се бунтуват срещу своя княз ли? Не е ли редно да платят за тези си злодеяния?

— Велики и светли господарю, хората от моя род винаги са плащали справедливо. Плащали са не само с пари и с храна, плащали са и с кръв. Те от векове живеят по тази земя, още от времето на отколешните князе. И знай, велики и светли господарю, че народът не се бунтува от добро.

При тези необмислени слова на един малоумен старец княз Дука се разгневи и викна сърдито:

— А защо се бунтуват, безумни и глупави старче? В тази страна бог е дал достатъчно изобилие, а моят Диван винаги съди справедливо.

Старецът не отговори, бялото на очите му се скри под веждите. После той отново извиси глас:

— Господарю, моето безумство и немощ са ми дадени от тоя, който държи в ръцете си земята и въздуха и който като слама разпилява царствата. Не ти ли стигат, княже, нашите пари, нашият добитък и плодът на земята, медът от нашите кошери? Не си цапай ръцете с кръв. Плачът на онеправданите се издига до небето, а безумните слепи старци те проклинат да умреш самотен и без опрощение.

Тогава князът разтърси боздугана си и изскърца със зъби. Болярите, войскарите и пленниците се ужасиха не толкова от гнева му, колкото от това, което искаше да извърши.

Старецът с втренчени, мъртви очи сложи ръце върху главите на внуците си, които стояха от двете му страни, и ги помилва.

— Княже — продължи той без страх, — очаквам да ме удариш, за да загина от боздугана ти, както загина и моят баща от боздугана на княз Арон.

Княз Дука изсумтя и погледна към Бухуш. Разбрал нещо от погледа на приятеля си, той се обърна към стената, постоя така известно време, за да излее върху нея яростта си. Стоя вглъбен като в молитва, после обърна лицето си с усмивка на жалост към стареца и му подхвърли една медна монета, която слепецът не видя, а и децата не прибраха от земята.

— Нищите духом са под божието крило — заяви той с голямо самообладание. — Изведете го и го пуснете да си върви.

Стражниците избутаха към портата слепеца, воден от внуците му.

— А на тези негодници — продължи той, като посочи с боздугана си към пленниците — им прощавам живота. Хвърлете ги в тъмница и да стоят в пранги, докато селата им платят два пъти това, което е записано в хазната.

Пленниците се изправиха с просветнали лица, че животът им е опростен от княза, а войниците на Кантемир яхнаха конете и ти поведоха към тъмницата, като побутваха с конете по-слабите от тях.

Князът се прибра, повика при себе си Фльондор и му даде страшна заповед срещу безумния старец, който бе осквернил с проклятие светата неделя. Съвсем тайно армашът изпрати стражници по дирите на слепеца и им нареди да го доведат тозчас при него, без никой да усети. Стражниците го търсиха, питаха и разпитваха и узнаха, че старецът наистина е минавал, но не можаха да го намерят. Армашът много се разсърди на неуспеха им и те се върнаха отново да го дирят. Мина доста време, докато донесат някаква вест за него. Но тази вест не беше вече никаква тайна, за нея мълвеше целият град, изпълнен с прости люде като всеки панаирен ден.

— Ваше височество — уж бил казал Фльондор на княза, като влязъл при него, — този негодник, воден от внуците си, отишъл в манастира „Голия“ и помолил преподобните отци да му дадат духовник, който да го изповяда и причести. Игуменът се смилил и му пратил духовник. На края на светата литургия, когато го завели да се причести, той приел кръвта и тялото Христово, паднал на колене и извикал: „Отивам при мъртвите, в тоя живот и на тоя свят е дошъл Антихрист!“ И тоя негодник дръзнал да изрече името на светлия и благочестив наш господар и владетел. Наскачали монасите от троновете и се приближили до него. Но той не чакал повече, не изрекъл нито дума повече. Прострял се на плочите и предал богу дух. В същия миг голямата камбана забила сама, а отците се струпали на едно място и се заоглеждали със страх.

Старците и жените разправяха, че това било шестото знамение по времето на княз Дука, появило се в началото на зимата на лето 7188-о от сътворението на света. Но като съдим по природата на молдованците, и това може да е измислица, макар че измислиците, както и песните, извират от дълбоките потайни кътчета на човешката душа.