Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (23)

XXIII

Как бейзаде Алеку може да се изложи на голяма опасност и какво мисли за това Вълку Бърладяну.

В третия час на нощта князът и княгинята се качиха в каляската, заобиколени от факли и конници, и по реда, останал още от блаженопочившия княз Василе Лупу, изминаха тържествено краткия път до църквата.

Принцеса Катрина ги следваше със своята кочия, без да бъде пазена от Йоница Коржеску.

Дървената настилка на голямата улица не се виждаше от народ. Някои стояха край огньовете до стоборите и вечеряха с донесената от къщи храна. Други се блъскаха развълнувано към камбанарията на „Три светители“. Трети се бяха покатерили по оградния зид на манастира, за да видят княжеското шествие. Драгуните си пробиваха път с конете, киверите им искряха на светлините на огньовете. Когато влязоха в двора на светата обител, камбаните отекнаха с оглушителен звън и синодът, начело с преподобния игумен, излезе да ги посрещне с възхвални песнопения. Поклониха се на високопоставените гости, хванаха княза под мишница, за да му помогнат да слезе, и го последваха в църквата с наведени глави. Князът крачеше бавно и гледаше наоколо мрачно и надменно.

Принцеса Катрина вървеше след майка си между струпаните от двете страни богомолци, сред тежък мирис на тълпа, восък и тамян. Спря се и тя пред ковчега с мощите на светицата, наведе чело, докосна с малката си ръка копринената, извезана със сърма, дреха. После седна в малкия трон между вратата на вестиария и княжеските тронове, като се усмихваше на дима, на свещите, на хората и на изписаните светци, без да вижда нищо. Сърцето й биеше в гърдите със сладостен трепет и чакаше неизвестното, желаеше го, предполагаше, че се намира сред тълпата, някъде зад стените или другаде в тъмната нощ. Не можеше да каже, мислеше тя, че обича бейзаде Алеку, но го желаеше, а в същото време се и боеше от него. Ще го посрещне обаче без страх.

Погледна крадешком към майка си. Въпреки белилото и червилото по лицето, княгиня Анастасия можеше да скрие само от тълпата умората, която навеждаше главата й надолу. Катрина прочете в очите й грижите, които тя прикриваше с упорито преклонение пред дълга. Цял ден бе стояла на крака, разправяйки се със слуги, с боляри и търговци, бе приемала платове, пари и стока, която трупаше в своите одаи, бе преглеждала сметките за овцете в планината, за биволите в Бохотин, за хергелетата по бранищата в околността на Нямц. Тя бе определила деня на света Параскева като срок на тези сметки. А на другия ден отново щеше да стане в зори, за да продължи работата си, да разкрива лъжите и измамите на някои, а на добрите слуги да плаща с милостива благосклонна дума, защото се знаеше, че госпожа княгинята е стисната на пари и дрехи. Веднага след това трябваше да отмери и претегли най-точно всичко необходимо за голямото пиршество в двореца в чест на великия празник, да види с очите си всичко, да предаде лично един по един продуктите на готвачите, а после, през останалите часове на деня да дебне дали всеки си изпълнява задълженията както трябва, за да не се пропилее нито зрънце ориз, нито капка дървено масло.

Княгинята се прозя продължително с просълзени и угрижени от мисли очи. Катрина се усмихна и обърна лице настрана.

Освен тревогите и грижите, които изпълваха душата й, княгинята усещаше как въздухът, който диша, става все по-тежък; в устата си имаше вкус на сажди, примесен с миризмата от кожусите на простите люде, които стояха притиснати тяло до тяло, власата глава до власата глава и кокореха очи към нея. А и много просяци бяха надошли и откриваха за показ сакатите си ръце и крака. Въпреки стражата и борбата на преподобните калугери, те успяваха да се промъкнат в църквата. И тъй като някои от тях си бяха поразмътили главите с ракия, надигаха свадливи гласове и заявяваха, че искат да видят не само светицата, но и негово височество княза, защото никой друг господар на тоя свят нямал такива блестящи и великолепни одежди.

Уморените очи на княгинята изведнъж се разшириха като от страх. Катрина видя, че й призлява и се приближи до нея да я подкрепи. Князът измърмори нещо недоволно, но като чу припрения шепот на Катрина и разбра какво става, заповяда кротко на съпругата си да напусне църквата, без да смущава хората, и да си отиде в двореца, за да се успокои, време имало достатъчно и да си почине, за да бъдело на другия ден всичко както трябва.

В момента литургията бе прекъсната за малко. Йеромонасите влязоха в олтара, копринените пурпурни завеси се спуснаха над златните двери, така че княгинята можа необезпокоявана да слезе от трона. Тя се поклони пред ковчега на светицата и последва Катрина, която я съпроводи през вестиария. Щом излязоха навън в спокойната нощ, княгинята пое дълбоко въздух, замайването и гаденето й преминаха. Помисли си даже дали няма да е по-добре да постои малко навън и да се върне обратно в църквата, за да почака края на службата. Катрина се противопостави много загрижено и със страх, защото службата щяла да продължи най-малко още два часа, ако не и повече. В подкрепа на принцесата се присъединиха и придворните слуги, които бяха видели случилото се в църквата; и даже бяха дали заповед каляската да се приближи до малката вратичка на вестиария, който се намираше до олтара.

— Тогава ти ще останеш и ще се върнеш с княза — реши княгинята.

Катрина наведе покорно глава за радост на майка си, но тя самата изпитваше по-голяма радост. Вече почваше да вярва, че през тези два часа ще има възможност да види бейзаде Алеку. Ако ли не, ще трябва непременно да потърси начин на другия ден по време на княжеското пиршество. И все пак по-добре щеше да бъде да го види още тази нощ.

Каляската замина. Тълпата, разделена за миг на две, отново се съедини и продължи да се люшка из целия двор чак до портите, до игуменството и до килиите на монасите. Само високо по звездното небе беше спокойно и оттам душата на света Параскева гледаше тялото си в раклата на църквата „Три светители“ и се радваше на богослужението и на човешката навалица. В този момент всичко радваше и принцесата, макар да не бе успяла да измъкне нито една копринена или сърмена нишка от дрехата на светицата.

Канеше се да влезе отново в църквата и все още не се решаваше. В тоя момент тълпата отново се раздели и тя видя своята кочия да се приближава. Помисли си: „Аз наистина нямам вече нужда от нея, мога да се върна с тате.“ И все пак понечи да я спре, но някой я докосна по рамото. Веднага чу горещия шепот на дойката си:

— Господарке, върни се в църквата, остави кочията да си върви.

— Ти ли си, дойке, изплаши ме — засмя се Катрина.

— Аз съм, чедо, ще те чакам на това място. Ако можеш, ела пак.

Принцесата мина край монаха, който пазеше вратата, мина между дъбовите ракли, влезе през другата тайна врата и отиде на мястото си. Приближи се до княза, който я попита с очи, а тя му отговори тихичко:

— Добре е. Прибра се в двореца.

Князът беше доволен и й се усмихна добродушно.

Момичето седна на своя трон и опря лакти на страничните облегалки. Тълпата беше все така гъста и все така твърде малко благоуханна въпреки всичкия тамян в кадилниците. А пушеха и свещите. Мина й през ума, че може и на нея да й стане лошо и притвори очи. После ги отвори. Нищо не усещаше. Напротив, беше уверена, че я очаква радост. Дойката беше навън и с копринена нишка в ръка правеше заклинания.

Обърна поглед към баща си. Князът й направи знак да се приближи. Тя се наведе към него. Той й заповяда и тя да си върви в двореца.

— Ако искаш, да си отидеш…

Тя, разбира се, най-напред се противопостави, но после се подчини. Князът я проследи с доволен поглед как се промъква по същия таен път. В тоя миг пурпурните завеси се дръпнаха настрани и царските двери се отвориха. Князът се заслуша внимателно в словославенето и песнопенията и блаженство изпълни сърцето му.

Принцесата се усмихна на монаха, който пазеше на вратата. Той и се поклони смирено. Навън се носеше прохладен повей и шумът на тълпата. Дойката я хвана за левия лакът и я заведе под свода на кулата. Там наметна на главата и раменете й голям шал, направиха една обиколка и се върнаха към килията. В дъното на чардака се спряха пред ниска врата. Циганката чукна само веднъж с пръст.

— Дойке, не ме оставяй сама — прошепна страхливо принцесата. — Влез и ти с мен.

— Ще вляза и аз, мамина душица. Ама не можем да останем дълго.

Вратата се отвори сама. Магдалина остана отвън.

— Влез и ти — прошепна Катрина, но вратата беше се вече затворила. После тя подскочи от изненадата, която я очакваше. Бейзаде Алеку й хвана ръцете. С другата си ръка я прегърна и я целуна по очите. Катрина се дръпна и понечи да изпищи, но сподави гласа си. Напрегна се гневно и опря ръце в гърдите му, сетне склони глава, отпусна ръце и се подчини.

— Дойке! — въздъхна тя.

— Ей сега! Ей сега! — глухо й отговори дойката зад вратата.

Като се убеди в присъствието на нейната помощ и като знаеше, че разполага с твърде кратко време, тя обви ръце около врата на бейзаде Алеку и го погледна засмяно отдолу нагоре.

В дъното на тясната килия слабо светеше лоена свещ, поставена върху масичка до прозореца със спуснати капаци. Въпреки слабата светлина принцесата забеляза, че лицето на бейзадето е отслабнало и пребледняло.

— Какво ти е, бейзаде? — попита тя, свали ръце от врата му и се отдръпна крачка назад. — Виждам те отслабнал.

— Нищо ми няма, принцесо — отговори с усмивка Русет, — само мислех, че ще загина, ако не беше радостта ми от настоящия миг.

И наистина девойката видя в очите му това, което можеше да я направи щастлива и същевременно да я изплаши.

Той се приближи със сериозно лице и угаснала усмивка. Тя се отдръпна и се помъчи да се засмее. Погледна към вратата, после се обърна към него решително и се остави пак да я прегърне и целуне. И пак се усмихна, когато той й заговори, че ще бъде неин покорен роб чак до смъртта си. Тогава вратата даде знак, отвори се и дойката влезе.

Принцесата седна на дивана. Русет остана прав. Магдалина вдигна от пода падналия шал, прекоси килията и изгаси угарката от свещта. След това се върна до вратата и се ослуша.

— Разкажи набързо какво си правил през времето, откак не сме се виждали — живо го подкани девойката.

— Съпроводих френския абат до Галац, принцесо, и с радост приех позволението му да се върна. Времето беше лошо и ни се случиха неприятни неща, които мога да ти разкажа, ако имаш време да ме изслушаш. Щом се видях свободен, веднага дойдох в околността на Яш и зачаках удобен миг. И аз имам един изкусен човек като твоята безценна дойка и той ми напомни за храма на преподобната Параскева. Тогава си отидох у дома в Хърлъу, където почивах няколко дни, и когато трябваше, се надигнах като след болест и побързах да дойда.

— Само толкова ли?

— Толкова. Допущаш ли, принцесо, че аз мога да живея сега за нещо друго?

— Помисли си добре, бейзаде, и не казвай големи думи, защото моята дойка знае да гадае на боб и на карти и може да узнае всичките ти зли деяния.

— Мисля, принцесо, и не намирам друго. Между Хърлъу и настоящия миг нямаше нищо. И никого не съм виждал. Или по-точно, видях се мимоходом и много тайно със сарафина Миндила. Заложих при него пет бисера.

— Имаш нужда от пари ли? Ще заминаваш ли за някъде?

— Не. Но искам да бъда готов.

— А знаеш ли, че аз ще ходя с баща си в Истанбул?

— Зная и ще те последвам там, ако ми позволиш.

— Ах, бейзаде, този друм, който трябва непременно да изминем до Истанбул, е свързан с мъката на моя живот. Бейзаде — гласът й трепна под напора на сълзите, — не зная и не разбирам как ще мога да избавя живота си от този човек, когото вече съм намразила. Някога мен са ме сгодили за него, за тоя годеж аз нямам никаква вина, не го желая и не го разбирам. Сега той знае, че не го искам, и въпреки това настоява. Баща ми като родител се колебае и макар да е толкова строг, аз се надявам да го склоня. Но остава майка ми, която пресмята изгодата. Ето че наближавало подновяването на срока за господствуването на тате, ето че скоро щял да излезе ферманът на Портата за хетманството на Турска Украйна, ето че негова милост бейзаде Щефан бил пратил жалба до великия султан, че ние се противопоставяме на сватбата и искаме да развалим годежа. Мама настоява да вдигнем сватба. А аз мисля по-скоро да си сложа погребален саван.

— И какво реши, принцесо? — тревожно запита Русет.

— Нищо не съм решила, защото нямам сила да разваля това, което са решили другите. Но и аз ще отида в Истанбул, ще се представя пред Дивана на Империята и ще кажа каквото ми сече умът. После каквото реши бог. А дотогава — вдигна тя очи към бейзадето — мога да се порадвам и аз малко на живота.

— Ще те последвам и там, принцесо — каза Русет и коленичи, — и ще правя каквото ми заповядаш.

— Дойке Магдалино — тъничко се засмя момичето, — да приемем ли и бейзаде Алеку да тръгне с нас?

— Да го приемем, мамина душице.

— Там ще можем ли да се виждаме?

— Ще дойда и аз, чедо, и божията майка ще ни помогне.

— Може пък на чужда земя и под чуждо небе да бъдем по-честити, отколкото тук — въздъхна бейзадето. — Там има прекрасни места, където някога съм живял безгрижно. Някой ден ще те отвлека, поне за два часа, ще преминем тайно Босфора и ще идем в Скутари.

Принцеса Катрина усети приятна топла тръпка в гърдите си, там, дето я бе целунала дойката, когато й предсказа това изпълнено с радост пътуване по вечерно време. Хвана ръцете на Русет, за да го притегли към себе си. После го отдалечи бавно и му се усмихна през сълзи.

— Кога ще тръгнеш, принцесо?

— Още не зная — тъжно отвърна тя. — Тате има още много объркани работи и големи тревоги с метежите в страната и с налозите. Но когато се реши, ще ти известя. Ако се забавим, дотогава не може да не се видим пак. Ела на познатото място и прати вест.

Дойката Магдалина въздъхна до вратата и каза:

— С помощта на божията майка ще намерим сгоден час и път. На това никой не може да попречи. Но сега не се бавете повече, защото камбаните бият. Аз ще отида да видя какво е навън и веднага ще дам знак за излизане.

Дойката се измъкна навън.

— Наистина ли се разделяме?

Същия въпрос си задаваше и принцесата. Без да отговори, тя се остави Русет да я прегърне и целуне продължително. После се сви, измъкна се от прегръдката му, грабна шала от стола, загъна се с него и изтича към вратата. Русет стоеше като ранен, сякаш я загубваше завинаги. От вратата тя още веднъж обърна към него очи и го дари с лъчезарна усмивка. Той посегна да я прегърне пак. Тогава на вратата се похлопа. Тя я отвори и изчезна.

Бейзаде Алеку политна напред като замаян от силно питие. Макар да знаеше добре, че пред него се намира само дърво, пристъпи бързо и удари два пъти челото си във вратата, през която бе излязла принцесата, изпитвайки удоволствие в болката. После се завърна на мястото си и се засмя на себе си.

Влезе Бърладяну. Той бе стоял отвън до вратата като вярно куче и бе чул ударите.

— Викате ли ме, господарю?

— Какво? Ах, да, повиках те, Бърладяну. Спри, където си, и ме погледни. Кажи ми право, можеш ли да ме познаеш?

Вълку не отговори.

— Какво ще кажеш, Вълку? — обърна се пак Русет с тъжна усмивка. — Мислил ли си някога, че ще ме видиш на такъв хал?

— Ами, господарю, какво да кажа? Нищо не мога да кажа.

— След толкова пакости и злини, през които минах и които останаха назад в живота ми, дойде времето да превия врат.

— Така е, когато човек попадне в капан, господарю, така е писано на клетия тленен човек. Няма какво да се прави. Докато не плати човек, не може да се отърве.

— В такъв капан и при такова плащане вълкът си загубва кожата.

— Може би не е чак така, господарю. От това не се умира.

— Какво знаеш ти, Бърладяну? — извика Русет, като се разхождаше пред слугата си и го разглеждаше внимателно, сякаш щеше да го купува. — Не е така, Бърладяну, както си мислиш: да откраднеш момичето и да го заведеш в бащината си къща, както стори ти, а после да се помириш с дядото и бабата и да изпиеш с тях едно ведро вино. Тази мома не може да се краде. Ако я открадна, има опасност за живота ми. А като стоя така не ми е ясно, докъде мога да стигна. Ти си един глупак и нищо не можеш да разбереш. А аз, струва ми се, съм на прага на смъртта.

— Господарю — захили се Бърладяну с кротък глас, — може би ще се успокоите, когато тя се укроти. Сега, доколкото разбирам, все още си показва ноктите.

— Показва ги и стиска с тях сърцето ми. А ако не правеше така, нямаше да се чувствувам толкова щастлив. Можеш ли ти да разбереш какво ти разправям?

— Нали съм си глупава глава, наистина не мога да разбера. Другите не ви бяха скъпи на сърцето, а тичахте подире им от лудост. Тази я обичате и на нея плащате и заради другите. Така е наредил бог, да не избегне човек от участта си, както не може да избегне смъртта. Щом ви е дошло времето, трябва да се покорите.

— Това правя бе, човек — извика бейзадето и го измери с поглед. — Подчинявам се.

— Добре, господарю. Щом ни повика, ще дойдем. Щом ни каже да си вървим, ще си тръгнем. Вече не е, както искаме ние. Както ни заповядат, така ще правим.

— Така е, Бърладяну. Не си ти толкова глупав, колкото изглеждаш.

Вълку се ухили пак:

— Отсега нататък, господарю, ще се носим като листо по водата.

— И това е истина. Върви сега, Вълку, да пазиш на чардака. Аз чакам да дойде дойката, да видим какво ще ни каже и после ще се върнем в Хърлъу, да си изтърпяваме присъдата.

Вълку излезе на чардака и се облегна на рамката на вратата. Поклати глава и плю презрително настрана.

Не след много време от тъмната тълпа, която се движеше с ропот наблизо, се откъсна една сянка и тръгна към него. Приближи се и го позна. Отвори вратата и влезе вътре.

Дойката Магдалина завари Русет в същото състояние, в което го бе оставил Бърладяну. Разхождаше се неспокоен като в клетка.

— Какво ще правим, дойке? — извика той и се приближи до нея. — Кога ще мога да я видя пак? Утре?

— Утре не може. Ваша светлост знае колко е трудно и опасно за нас.

— Тогава кога?

— Не можем да знаем. Елате след две недели. Изберете хубав ден, за да можем да излезем на разходка. И както досега ни е помагала всеблагата божия майка, да се надяваме и отсега нататък на нея. Аз ще сторя всичко, каквото мога; повече от мене никой не може да направи, на мен ми помага и любовта на принцесата. А щом е така, елате. Ако се случи да се върнете, без да я видите, ще ви остане надеждата за друг път.

— Слушай, дойке — мрачно и недоволно заговори бейзадето, — това означава да ме дереш жив от едната страна и да ме питаш дали искам да ме дереш и от другата.

Дойката Магдалина скръсти ръце на гърдите си и наведе глава.

Бейзадето я изгледа крадешком. После бръкна в джоба си и извади две жълтички, които предварително бе приготвил.

— Вземи за гердана, дойке.

Дойката пое парите и целуна ръката, която и ги подаваше.

— Сполай ти, ваша светлост — изтъни тя глас, — очаквам и за едни жълти чизми.

— Може — усмихна се Русет, — ако не мислиш за глупости и ми обещаеш нещо, преди да ме пуснеш да си ходя.

— Обещание мога да дам не за тази цена, а за цената на всички богатства на света. Аз буквите не съм научила, не умея да чета и пиша, но в душата на човека гледам. И видях, че душата на нашата принцеса пее медена песен за ваша светлост, бейзаде.

— Тъй да бъде, ще си ходя, ще се връщам, ще се измъчвам. Но ако това, което казваш, е истина, то струва повече. Ще мисля само за едно: кога ще я видя, защото по-нататък е тъма. А и писмо ли не мога да получа?

— Това пък съвсем не може, бейзаде, защото от миналия път, когато бяхте при княза, нас ни пазят още по-зорко. Навярно ваша светлост знае, че нашият княз Джорджие дебелее от злъч и злоба. Все по-жесток става, ние на гърба си усещаме неговия тормоз. Сега, като идвах от двореца насам, слушах народа и беднотията да проклинат. Затова живея с голям страх и си броя дните, все чакам да дойде Буга Сърбина да ме забере. Нека и ваша светлост бъде внимателен. Аз мога само да ви служа, не заради жълтите чизми и гердана, а заради сърцето на нашата принцеса.

Дойката се поклони, приближи се до Русет, прошепна някакви заклинания и го докосна с устни под лявото рамо, на същото място, където бе целунала и принцесата.

Останал сам, бейзаде Алеку навлече дългата шуба и нахлупи до веждите калпака си, пъхна в ръкава си една къса италианска кама и излезе на чардака; оттам, следван като сянка от Бърладяну, потъна сред навалицата.

Още същия час, преди да си тръгне за Хърлъу, той отиде на болярската улица и потропа на дъбовата врата на Миндила. Влезе в сводестата, затъмнена стаичка на сарафина, извади камата си и разпори подплатата на долната си дреха. Извади оттам други скъпоценни камъни, които се бе надявал да запази, и ги сложи върху покритата с черно кадифе масичка пред бялата внушителна брада на евреина. Миндила се наведе над тях с малка лупичка и дълго ги разглежда, после се поклони на познатия и високопоставен гост и почтително му направи сметка за залога. Постави бисерите в едно ковчеже, даде му разписка и се оттегли в една невидима стаичка, откъдето се върна с торбичка златни монети. Преброи ги, като ги прекарваше една по една между пръстите си и пред очите на Русет, за да види и той.

Русет взе парите и ги претегли на ръка. Погледна отвисоко евреина и рече презрително:

— Не смяташ ли, че е твърде малко?

— Ах, господарю — завайка се кротко Миндила. — Живеем в трудни времена и парите се събират трудно. По-добре беше по времето на вашия прославен баща. Сега живеем с душа между зъбите.

Той продължи да въздиша и да се вайка дори и когато заключваше и залостваше обкованата с желязо дъбова врата. В това време бейзаде Алеку и Бърладяну бяха вече далеч със своята каруца на местни търговци, теглена от два коня, много по-силни и по-бързи, отколкото показваше жалката им външност.