Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (22)

XXII

Други умения на дойката Магдалина.

Всички улици и ханове на престолнината Яш гъмжаха от прости люде, дошли от цялата страна, та дори и от земите отвъд Днестър, които очакваха вечерната служба в манастира „Три светители“. На другия ден, 14 октомври, беше голям празник, тачен още от времето на княз Василе Лупу^[1], празник за чест и слава на преподобната Параскева^[2]. Монасите отвориха ковчега с мощите и се настаниха търпеливо и решително на стража, за да бдят над поклонението и да получават даровете. Цялата нощ и целия следващ ден непрекъснато щеше да се стича народ. Всеки идваше с дар и жалба за най-различни неволи. Известно беше от други такива празници, че разни баби, чародейки или врачки, като се навеждаха да целунат благочестивата светица, успяваха да откъснат с черните си зъби парченце от светите кости и да го скрият в устата си. Така че стражата на монасите имаше за задача да пази безпощадно, за да не се случи такова нещо. А пък някои жени имаха друг обичай: коленичеха с плач до ковчега и разказваха на светицата цялата си мъка. Така те забавяха върволицата от хора, които чакаха. И към тях монасите трябваше да се държат с необходимата строгост, да ги побутват отзад, за да отстъпят място на следващите хора. А имаше и най-различни сакати и болни от живеница, които разкриваха месата си, за да ги види непременно светицата, и на висок глас искаха от нея подкрепа пред божия престол. За избавлението си те обещаваха свещи и дървено масло, а всъщност бяха измамници и мошеници, които само викаха, но не пущаха нищо в тепсийката. Значи, и за тях имаше нужда от здрави мишци. С усмивки и поклони бяха посрещани болярите и техните стопанки, синове и дъщери, защото имаха хубави лица и скъпи дрехи и носеха не само запалени свещи, но и добри дарове, които преподобните калугери знаеха да ценят, но най-много ги ценеше светицата и се радваше в ковчега си.

След като часовникът от кулата извести десетия час, благочестивият Геронтие, голям майстор в биенето на клепалото, заклела и изкара цяла песен, която сякаш литна весело на пъргави криле из околността. Звънарите, също подбрани майстори за празника, който се чествуваше само един път в годината, забиха камбаните, а народът слушаше със зяпнала уста песента им.

За чествуването на светицата господ даде меко време. Ветровете стояха вързани в своята пещера на края на земята. Слънцето клонеше към хълма Галата и пръскаше златен прашец над града, небето се издигаше чисто и безоблачно. Беше тих есенен ден. Принцеса Катрина стоеше до прозореца на стаята си в двореца и слушаше песента на клепалото и на камбаните.

Очите й изглеждаха тъжни, но когато звънът заглъхна, тя се обърна с весело лице към дойката Магдалина, която приготвяше кандилото пред иконите.

— Свърши ли, дойке? — запита с тънкия си глас.

— Свърших, мамина душице.

— Донесе ли каквото ти наредих?

— Донесох го.

— Тогава не ме карай повече да чакам.

Дойката скръсти ръце на гърдите си, загледа я с обич като драгоценно съкровище, приближи се, целуна я по лявото рамо, после се обърна и измъкна иззад камината решетото с боба. Приближи се пак до принцесата, побутна я лекичко към дивана, а тя седна на пода в краката й с простряна наоколо си фуста. Нагласи решетото в полата си, приглади бобените зърна с дясната ръка, раздели ги на две и започна да ги нарича.

— Мамина душице — прошепна тя с променен глас, — най-напред да ги разделим по на четири. Ето, един боб остава самотен. Този, за когото мислиш, стои сам и тъжен и те желае, докато други в това време гуляят и се веселят.

— Може да е сам, дойке, но не се знае дали не мисли за друго.

— Не може, принцесо, твоя милост знае много добре какво ги нарекох, а тук за лъжата няма място. Да ги наредим по три и отново да ги наречем, мамина душице. Ето самотното зърно пак е оградено с мисли.

Дъщерята на княза стоя един миг сериозна, после разтърси глава.

— Да видим още какви лъжи можеш да ми кажеш, дойке Магдалино.

— Леле, господарке, не бива да говориш така. Който не вярва в гледането на боб, върши грях. Стой мирно, мисли за него и наричай. Аз ще сека, ще наричам, ще разделям и събирам зърната по две. Гледай сама, душице, и повече не се съмнявай. Пак самотно зърно, това значи боб-гостенин, ето, най-напред мъка, после радост.

— Може ли да е истина?

— Да даде бог и божията майка, мамина душице, да не доживея до утре, да не мога да се поклоня пред мощите на светицата, ако ми се е случило поне веднъж да се излъжа. Всичко на тоя свят си има ред, а бобените зърна само показват кое и как е наредено. Особено когато имаме вяра, иначе не може. Нито на майка ми, нито на баба ми някога е показало погрешно. Затова вярвай. А за да видиш по-ясно истината, ще ти погледам и на карти.

— Донесе ли ги?

— Донесох ги, господарке.

— Какво могат да покажат картите, дойке? Да речем, че ще покажат същото като боба. Но ти и друг път си ми гледала и на боб, и на карти. Този гост ти вече ми го извести, но аз не съм видяла никого. Не искам да кажа, че тъжа за него, но искам да зная какво става. Любовна дума от мен той не е чул, а не вярвам и да чуе. За такъв един принц няма да си развалям спокойствието. Да прави, каквото си знае. Аз си спя спокойно и наум не ми идва за него.

— Мамина душице, за кого говориш?

— Ти знаеш за кого, дойке.

— Защо се усмихваш, мамина душице? Ти говориш за бейзаде Щефан.

— Възможно е, Магдалино. А може би говоря за другиго.

— Ами че, ако говориш за другиго, господарке, тогава вярвай, каквото ти покажат картите и бобът. Наистина това, което те показаха, не се сбъдна вчера и за вчера, но може да се сбъдне утре.

— Може. Ако държиш непременно, нареди и картите.

— Така, мамино чедо. Ето мома спатия. Доближи я до устата си и я наречи.

Принцеса Катрина пое момата спатия, закри с нея червените си като нар устни и твърде дългичко и шепна някаква голяма тайна. После я подаде на циганката.

Дойката нареди картите върху решетото. В левия черен край бяха струпани поповете и момите. Липсваше само поп спатия, който се намираше отдясно в долния край заедно с фантето от същата боя, сиреч със своята любов, а до него седмак спатия, сиреч със сълзите си.

— Гледай, мамина душице — каза дойката и протегна към нея черната си лапа, — чети сама. И ако ти е драго още веднъж да го прочетеш, ще разбъркам картите и ще ги наредя отново. Прочети ги сега и кажи дали не виждаш път по вечерно време и радост в постелята, сиреч любов.

Принцесата четеше с известно изумление по картите, защото се бе научила добре да разгадава техните тайнствени знаци. Въпреки това махна с ръка, като че ли искаше да отпъди нещо.

Дойката въздъхна, лицето й помръкна и тя загледа с унесен поглед наредените карти. В този миг в пруста се чуха леки стъпки и на вратата се чу дращене. Принцесата побърза да стане и да се приближи до прозореца. Магдалина събра картите, хвърли ги в решетото и пъхна решетото под дивана. Изправи се и нагласи фустата си.

— Дойке — обади се Катрина, — донеси една свещ и запали кандилото.

Дойката отиде до вратата и я отвори. Катрина обърна глава. На прага в сянката на пруста стоеше Зоица, племенницата на Магдалина, младата циганка с червената фуста. Сега обаче не беше боса. Беше обута с жълти ботушки. Виждаше се, че е много горда с тях. Преди да влезе, тя ги изгледа с възхищение.

— Ти ли си, Зоица? Влез! — бързо прошепна дойката. — Какво има?

Принцесата се обърна, сякаш искаше да тръгне към вратата, но се спря с гръб към циганката и наостри уши.

— Лельо Магдалино — меко и провлечено заговори младата циганка, — пристигна бейзаде Алеку и чака на лозето.

Дойката извърна от племенницата си разцъфнало от радост лице: приближи се бързо до принцеса Катрина, обиколи я, като се умилкваше, и отново я целуна, този път по гърдите над сърцето.

— Чу ли, мамина душице?

Принцесата не отговори, но пламък обагри бузите и очите й.

— Какво ще правим сега, чедо?

Принцесата вдигна рамене нехайно.

— Излез, Зоица — прошепна Магдалина, като се върна пак към вратата. — Излез и ме чакай в трема. Веднага идвам подир теб. Така. Какво ще правим, чедо? — продължи тя, като се върна при княжеската щерка. — Вече мръква, а пък и не можем да отидем пак на същото място.

— Дойке — заговори изведнъж със смях принцесата, — погледни ме в очите и ми кажи право, че ти си знаела за пристигането на бейзаде Алеку.

— Леле-мале, душице, от къде на къде такова нещо? Да даде бог гарвани и червеи да ме ядат по пътищата, ако съм знаела. Нищо не съм знаела, душице, сега научих и много се радвам и мисля какво можем да сторим.

— Нищо не можем да сторим, Магдалино, защото моите излизания са определени и наблюдавани. А мисля, че и бейзаде Алеку е под надзор. Той знае, че през тези дни в Яш се стича много народ, че е такава блъсканица и бъркотия, и добре си е направил сметката, че ще му бъде по-лесно да се приближи. Добре щеше да бъде и аз да бях си помислила за това, но като не можех да му пиша, не можах и да се сетя. Ти, която си изкусна във всичко, може би знаеш някоя магия.

— Не ми се смей, господарке — завайка се дойката. — Щом стане нужда, и това ще сторя. Ако имах поне една нишка от дрехите на светицата, много нещо щях да се осмеля да сторя през тази нощ, която е нейна нощ. Знаеш, че за чедото, което съм отгледала и откърмила с млякото си, ще дам и душата си. Толкоз ми трябва, майко, и тогава ще можем да се надяваме. Към лозята не можем да отидем и по друга причина. Тази вечер на литургията в „Три светители“ негово височество ще отиде както обикновено с целия си двор и ти не можеш да отсъствуваш.

— Вярно, Магдалино, бях забравила. Смяташ ли, че като отида там по заповед, като робиня, ще имам някаква полза? Ще ми пошепне ли нещо на ухото светицата, когато се наведа над нея?

— Душице — прошепна дойката и я загледа с пламнали очи, — тя ще ти каже да изтеглиш една сърмена или копринена нишка от дрехите й.

— Леле, дойке! Остави ме да си помисля. Сега ще ме повикат за вечеря и пак ще стоя като мъртва на стола си, ще слушам как ми се карат от една страна, мама, от друга, тате, и заради ядовете, които те си имат, и заради моята мъка. Не излизай, дойке, постой още малко и ми кажи дали си мислила за това, за което ти казах. Знаеш да пращаш вест. Трябва да умееш да зашиваш устите, да караш грозните да се пръждосват и да не се връщат вече на този свят.

Принцесата едва чуто шепнеше тези думи на циганката и се смееше със забулени в сълзи очи.

— Мамина душице, потърпи, докато му дойде времето — успокояваше я дойката. — За всичко има цяр. Върви на трапезата, където те чакат господарите. Хапни нещо, за да не те подозират, бъди най-вече весела и покорна. Знаеш, че съм наблизо, и бъди готова всеки миг.

Принцесата остана до прозореца, загледана в теменужното свечеряване. Сега беше часът на сълзите. След малко, като отидеше на вечеря, щяха да я видят да се смее.

Дойката затвори бавно вратата и потърси в нишата на трема младата циганка. Стъпките на слугите отекваха към трапезарията в другия край. Въпреки това старицата завъртя глава на всички посоки и се огледа внимателно.

— Моме — заговори тя с укор в гласа, — виждам, че имаш нови чизми и забелязвам нов ирмилик на гердана ти, но знай от мен, че не навсякъде трябва да се киприш с подобни дарове. Особено тук никак не бива.

— Ирмиликът е от миналия път, лельо Магдалино.

— Или си глупава и нищо не разбираш, или си по-хитра, отколкото бях аз на твоята възраст. Тичай обратно в лозето и доведи бейзадето в „Три светители“ тази вечер. Ще влезете през задната вратичка. Аз ще чакам там. Тичай с новите си чизми. Щом стигнеш, веднага му кажи добрата вест от страна на принцесата и го поведи насам, без да се бавиш за глупости или за дарове.

Младата циганка започна шепнешком да се кълне и оправдава. Дойката със смях я побутна по раменете, без повече да я слуша. Изведе я през вратата, а там тя като риба се изплъзна от ръцете й и потъна в мрака на свечеряването. В трапезарията се чу плясък на ръце и слугите забързаха към вратата. Принцесата бавно излезе от стаята си и мина през тъмния трем. От мястото, където се бе спряла, Магдалина я чу да си тананика някаква песничка. Изчака я да влезе при родителите си, където я посрещнаха погледът на постоянно намръщения в последно време княз и студените очи на княгиня Анастасия. От много години дойката правеше заклинания с девет клонки от дива круша, правеше магия на тази почтена, строга и уредна господарка, на която се усмихваше в лицето като покорна робиня, а тайно я мразеше по много причини, но най-вече, задето измъчваше принцеса Катрина и задето я беше сгодила още като невръстно дете за този глупав и уродлив принц Щефан.

Отби се в кухнята, взе една свещ и влезе в стаята на господарката си. Запали кандилото пред иконите. Измъкна изпод дивана решетото и картите, нареди ги и започна да гледа.

— Ай! Ай! Ай! — въздишаше тя, потънала в мисли и вперила очи в бъдещето.

Дойката мразеше тайно не само княгиня Анастасия, а и всички, които хвърляха сянка в душата на Катрина. Един подир друг бе мразила учителите й по елински, по французки и по танц в Цариград и не забравяше да ги споменава в тайния си шепот, като да бяха някакви демони, за които трябваше да прави заклинания. Само с бейзаде Алеку се помиряваше и сега го гледаше втренчено, виждаше го в попа спатия, тъжен и самотен под светлината на восъчната свещица. От него очакваше за себе си плат за рокля и жълтици за гердана, а за девойката голяма радост, както е отредил бог на пролетта и младостта.