Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (21)

XXI

Тук по-добре се вижда какви достойнства имат братята лвовчани.

Анадолските търговци, които не се побраха под чергилата на колите, потърсиха място за почивка в дъното на стаята. Един след друг влязоха петима по папуци и пристъпиха важно с повисналите до коленете дъна на шалварите. Всички наведнъж обърнаха телата и брадатите си лица към Мека и се помолиха тайно, без глас, като мърдаха само устни. После с въздишка се отпуснаха на рогозките и дълго си търсиха удобно положение. Браха и трима от драгуните се наместиха до тях. Другите се бяха приютили из обора и навесите за сено. Четиримата слуги на абата налягаха на пръстения под между вратата и огнището. Към тях се присъедини и Вълку Бърладяну, след като подсили огъня с наръч дърва. И накрая, от другата страна на огнището, на най-топлото и закътано място, свободно се изтегнаха върху сеното и изсъхналите дрехи Алеку Русет и абат дьо Марен.

Отвън известно време се чуваше монотонното трополене на дъжда по островърхия покрив от шинди. После и то затихна. От мръкването и вечерята бяха минали три часа. Тогава от едно дърво, което се издигаше над навеса, дето бяха кираджиите, пропя петел. Той пляскаше с криле и пееше самотен сред пустошта, повтаряйки призивите на други петли от друг свят или от мъртвите поколения, които носеше в себе си. След като си изпълни дълга и събуди всички, той затвори очи и продължи да спи на високото си място.

Един от слугите, които лежаха до вратата, излезе в пруста. Това не представляваше за него трудност, защото спеше облечен. Само господарите се бяха решили да съблекат дрехите си, за да бъде почивката им по-приятна. Слугата се върна веднага с наръч слама, което показваше, че се бе въртял през цялото време на голата земя. Беше високият мършав лвовчанин на име Истратие. Нагласи си постелята, засили огъня, отпусна се на мястото си и подобно на петела продължи съня си, съпровождайки този сън с треперливо хъркане. Сред тишината, която настъпи над хана след спирането на дъжда, от време на време се чуваше пръхтенето на кираджийските волове. Събудените бяха забравили за петела и се канеха да продължат пътешествието си в страната на сънищата. Тогава се чу тропот, крясъци и кучешки лай пред портата на хана-крепост и Бърладяну с натежали от сън клепачи си помисли, че е пристигнал княжеският кочияш с конете и каруцата. Зейда попита от прозорчето с решетка кой е. Не искаше да отвори. Друмникът смеси ругатните си със заплахи. Зейда го успокояваше с въпроси. Тогава Вълку Бърладяну с продължителна въздишка и с недоволно мърморене се надигна от мястото си и излезе, за да даде на ханджията необходимите обяснения за новодошлия.

Щом вратата се затвори след Вълку, друг слуга се размърда. Имаше вид на човек, комуто са смутили съня. Някаква секира или кремъклийка пушка, сякаш бутната по невнимание от някого, падна върху огъня. Жарта се разпиля и няколко въглена се търколиха извън огнището. Сламата в миг пламна. Този, който се бе размърдал, подскочи изплашен, пръв усетил опасността. Изправи се на крака и пламъците се разпиляха като пеперуди наоколо му. Огнището се превърна в огнено кълбо. С вик той го изрита към вратата. После, объркан и замаян, го тласна към обратната страна, дето лежаха господарите.

След миг скочи и друг слуга. Раздвижиха се и капитан Браха и драгуните с тревожни викове: „Огън! Огън!“ Замаяни от съня, абат Пол и Алеку Русет се събудиха сред крясъците и пламъците на огъня. Първото движение на бейзадето бе да протегне ръка към възглавето, където бе пищовът му. Но веднага разбра, че срещу врага, който виждаше, има по-добро средство за защита. Сграби в ръце дрехите и оръжието си и се втурна навън. Тази мисъл бе хрумнала още по-рано и на абата. Той се бе навел да си събира дрехите, когато бейзаде Алеку се отказа от пищова. Тогава му дойде помощ, като пратена навреме от бога благодат. Слугите, които бяха до вратата, се втурнаха и почти го вдигнаха. С друсане и дърпане го блъснаха през вратата и го извлякоха навън.

Абат Пол сметна, че се е спасил. Под навеса беше хладно и той си спомни състоянието, в което го завари опасният миг. Беше бос и почти гол, но здраво притискаше дрехите си до гърдите и корема. Той забеляза, че хладината идва като отприщен порой от отворените порти. Чу гласът на Вълку и на циганина кочияш и разбра какво е станало.

По-трудно му беше да разбере друго. Слугите искаха да го освободят от дрехите, които стискаше. Той вероятно си имаше свои съображения и планове, защото държеше да си запази това, което си беше негово. Но слугите толкова настояваха на своето, че един от тях му хвана ръката под лакътя, изви я назад и го стисна като с клещи за гушата.

Най-после светлината, която бе пламнала в стаята, освети и съзнанието на господин абата. Ококорил очи, той видя на светлината, идваща от отворената врата, че човекът, който го беше стиснал за гушата, е преподобният брат Афанасие. А за вещите, които притискаше отчаяно под корема си, мълчаливо и озъбен се бореше брат Истратие.

Господин дьо Марен нададе вик за помощ, който веднага бе заглушен. Преподобният Афанасие пусна гушата на абата и му запуши устата с длан. На неговия вик се притекоха френските слуги. В този миг със сила, която никой не можеше да допусне, хилавият брат Истратие нанесе на двамата французи два удара с юмрук, после два страшни удара с боздуган с къса еластична дръжка и с оловно топче на края. Слугите се строполиха назад.

Абатът в обикновения си вид изглеждаше тромав човек. Сега обаче изведнъж трепна, сякаш опасността го бодна. Лицето на Истратие се бе надвесило над него. Абатът освободи рязко дясната си ръка и заби в очите му показалеца и средния пръст, разтворени като вила. Лвовчанинът залитна назад със страхотен рев.

Тогава бейзаде Алеку опря пищова си в слепоочието на Афанасие.

Задъхан, френският абат опипа вещите си и потърси най-вече тънката копринена дреха, която обикновено носеше отдолу. Разгледа внимателно подплатата й, като я приглаждаше с пръсти.

Неочаквано лвовчаните скочиха с разперени ръце и блъснаха струпалите се хора. Брат Истратие грабна от абата именно тази тънка дреха и хукна към отворените порти заедно с Афанасие.

Бъркотията от търговци и драгуни беше толкова голяма, че бейзаде Алеку остана с насочен пищов, без да се реши да стреля. Преподобните братя блъснаха настрана Зейда като истински неверник, който е разпънал на кръст нашия господ Христос, и веднага измъкнаха изпод расата си ками.

Но имаше един човек, който ги дебнеше още от момента, когато излязоха през вратата и притиснаха абата. Бърладяну бързо хлопна двете крила на портите и ги затвори. Двамата лвовчани връхлетяха с гърди и ръце върху резетата. Върху тях се нахвърлиха всички. След миг вече не можеха да мръднат. Бяха хванати като в менгеме и бейзаде Алеку, който успя да стигне до тях, отново насочи пищова.

Афанасие вдигна ръце, Истратие подаде копринената дреха. Господин дьо Марен я дръпна над главите на хората, притисна я към себе си и бързо я опипа.

— Не ги убивай! — извика той на бейзаде Алеку.

— Няма да ги убия, ако си признаят защо извършиха това нападение — отговори Русет. — Ако не признаят веднага, с техния живот е свършено.

Истратие също вдигна ръце нагоре.

— Нашият живот, ваша светлост, принадлежи на сияйния и славен княз Дука — извика той с дебел глас, в който нямаше страх, а ожесточение.

Опасността беше преминала, защото вместо да убиват бързо и мълчаливо, хората разговаряха.

— Слагаме главите си в краката на капитан Браха — смирено промълви брат Афанасие.

Русет надигна буйно глас:

— Как посмяхте вие, негодници, да вдигнете ръка срещу вашия господар? Веднага да дойде тук капитан Браха и да ви вземе под стража!

— Не съм виновен, ваша милост, не съм виновен! — хленчеше Афанасие и се кръстеше бързо. — Господ ми е свидетел, че не съм искал да сторя нищо лошо на французкия отец. Исках само да му помогна, да го подкрепя, да го облекча от товара му… Само толкова съм искал, честити капитан Браха!

Капитанът се спря до тях, навел брада към гърдите си. Изгледа ги сурово на светлината на една главня, която някой от хората беше вдигнал над главите им.

— Тази нощ вие си подписахте смъртта — каза той с дебел глас.

После се обърна към драгуните.

— Вържете ги и ги стегнете здраво! Пазете ги добре! Коварни змии са те.

Истратие напрегна врат, надигна се между телата и ръцете, които го притискаха, и плъзна крадлив поглед наоколо си.

— Честити капитане — каза той спокойно, — дали сме сгрешили, князът ще отсъди. Дали сме сторили лошо, като сме защищавали живота на французкия отец, князът ще прецени.

— Искали сте да убиете и ограбите господаря си.

— Не сме искали да го убием! Не сме искали да го ограбим! — изхленчи Афанасие.

— Искали са да му ограбят книжата и писмата — обясни Русет.

После млъкна, защото Истратие го стрелна с поглед и се озъби:

— Може така да е, честити капитане — побърза да добави той. — Ние можем да дадем сметка за това само на княза, ние сме поданици на полския крал и сам князът знае за нас…

— Вържете ги! — реши Браха.

Драгуните ги хванаха, вързаха ги, стегнаха ги здраво и ги повалиха на земята.

— Господин абат — обърна се Русет на френски към другаря си, — мисля, че не се лъжа. Тези негодници не са в края на своята кариера. По-силни и по-хитри са, отколкото предполагах. Щом останаха ненаказани през първия четвърт час, ще ги изтървем.

— Скъпи приятелю — отвърна с усмивка абатът, — техният живот или смърт ни най-малко не ме интересува. Тъй като тук е влажно и студено, позволете ми набързо да се облека, за да имам благоприличен вид. Повече ме интересува какво искаха от мен — продължи той, като се обличаше бързо. — Това най-вече не мога да разбера, защото аз нямам какво да крия. Държа да се знае това. Но все пак те, както се вижда, изпълняват нечия заповед. Можем ли да разберем или да предположим чие оръдие са?

— И аз се питам, господин абат. Този разбойник с вид на усойница сигурно има какво да съобщи тайно на капитана и ще го стори, след което ще ги видим да тръгват към престолнината. И ако оттам потеглят здрави и читави към границата, ще разберем, каквото имаме за разбиране.

Абатът продължаваше да се усмихва с безразличие, което се стори престорено на бейзадето.

— Мислите ли, че имат някаква връзка с двореца?

— Така изглежда. Гостът, който ме посети в Яш на тръгване, загатна за това нападение.

— Това значи ли, че трябва да смятам княза за мой враг?

— Тук, в нашата страна, имате само един приятел, скъпи господин абат. Затова ви моля да си спомните за мен, когато му дойде времето. Решението на княза ще ни изясни напълно всичко. Моят верен човек ще ги проследи до Яш. И той ще ни настигне по пътя, за да ни каже.

— Да видим, принце, и да почакаме. Изглежда, имате право. Всеки случай по време на това пътешествие наистина ми се поставиха интересни загадки. Бих желал да ги разгадая. Но все пак по-добре е да отложим засега и да отидем да спим. Всичко беше само един огън от слама.

Силно кукуригане отекна изведнъж в простора. Анадолските търговци, кираджиите и струпаните войскари вдигнаха изплашени глави, но веднага се спогледаха със смях. Петелът известяваше полунощ.

— Четирима души да застанат на стража при тези негодници! — реши капитан Браха. — Утре сутринта ще ги разпитаме.

— Честити капитане — заговори с нисък глас Истратие, — аз имам да ти кажа няколко думи тайно и тогава ще можеш да решиш нашето тръгване за Яш.

Внимателното ухо на Русет долови думите му. Разбра, че разпитът и мъченията, на които искаше да ги подложи тази нощ, бяха неосъществим план. Повика Бърладяну при себе си и набързо му заповяда нещо.

И наистина, след като се настаниха отново да почиват заедно с френските слуги и с приготвени оръжия, макар вече да нямаше никаква опасност, в седмия час на нощта, когато все още бяха будни и слушаха внимателно шумовете в хана, Вълку влезе, загънат в доламата си, готов за път, наведе се над постелята на господаря си, пошушна му няколко думи и излезе.

— Тръгват да ги водят в Яш — каза Русет на абата.

— Разбрах — отговори абатът с прозявка. — Сега вече мога да спя спокойно. Една от загадките се разгада сама.

Остатъкът от нощта отмина спокойно. На заранта абатът се надигна от мястото си и със задоволство опипа дрехите си, с които беше спал. Добре ги беше облякъл от най-тънката, която носеше отдолу, до най-дебелата, макар че ги бе навлякъл толкова набързо.

Денят беше забулен в гъста мъгла, сякаш вълна от пухчета на глухарчета беше застинала неподвижно. Навсякъде из мочурливите околности на хана трептеше тъмния блясък на влагата. Турските търговци не вдигнаха стана си. След обредното миене и молитвата те насядаха с подвити под себе си крака в колите и по кьошетата и мълчаливо зачакаха добрата воля на Зейда. Селяните рано-рано се погрижиха за яденето си. Сложиха пред воловете сено, а те, насядали между рога и муцуни, разтвориха торбите и извадиха хляб, сирене и лук.

Ханджията с раирана дреха и чалма се суетеше сред мющериите си и се вайкаше ту пред бейзаде Алеку, ту пред капитан Браха.

— Ах, ваша милост, господари мои, не зная какво да правя с тези анадолски гости. Изядоха ми лоените свещи и не ми стига вече акълът какво да им дам да ядат. Когато престанат да мълчат, ще извадят ятаганите и ще ме заколят.

Спираше вайкането си и почваше да мълви молитви към безименния си бог и да се бие с юмрук в гърдите. По едно време намери и за турците нещо и им го пъхна под носа. За християните му беше лесно да ги задоволи, като прибави към сиренето и студеното печено месо и хубаво вино от лозята на Хуш.

Към обяд мъглата се стопи в слънцето и керванът със скърцане и подвиквания потегли към Яш. Абатът също се сгуши в каруцата и пое надолу, съпровождан от княжеската стража. Зейда стоеше на прага и се кланяше, сложил дясната си ръка на сърцето, докато с лявата опипваше назъбените по края злоти.

Тънък ветрец засвири откъм юг и повърхността на локвите бързо намаля, калта изпръхна. До град Хуш, където стигнаха привечер, абатът видя не без учудване, че пътят сам се очерта сред мочурището като по заповед на всевишния, изсъхна и лъсна между долчинките и ридовете като кожа на останал след потопа змей.

И бейзаде Алеку, и абат Пол бяха потънали в мрачни мисли, които не искаха да споделят. И двамата мислеха за близката раздяла.

В град Хуш ги посрещна мълвата за метежите в Орхей, където, според слуховете, сердарът Константин Кантемир обкръжил разбунтувалите се срещу княза мазили и разеши, сякъл ги със сабята си и ги пръснал из горите. Капитан Браха слушаше тези вести без усмивка, мълчаливо. И местните жители изглеждаха онемели, те следяха единствено призивите на клепалото и камбаните за вечерната служба и очакваха добър или лош изход от всеблагия господар на небесата, който определя всичко според нашите грехове.

Русет предъвкваше в себе си и други особени мисли, в него бе лумнал огън, който все повече се разгаряше. На светлината на този огън той се уединяваше с мислите си и тогава към него се приближаваше вълнуващият образ на дъщерята на княз Дука. Бе тръгнал към нея с усмивка, отдалечаваше се с мъка и горещо желаеше отново да се приближи до нея. Тя му бе пратила любовно известие, което проникваше чак до глъбините на душата му като капка отрова. Пътят до Дунав му се струваше дълъг, макар все повече да се скъсяваше, а връщането му се виждаше трънливо и най-вече криволичещо в мрака на неизвестното.

На един ден път от Хуш ги настигнаха Бърладяну и четиримата драгуни на капитан Браха. Войскарите носеха на абата писмо от княза. Докато капитанът го сричаше, Русет следеше с едно око писмото отстрани и с едно ухо слушаше какво му говори Бърладяну за случилото се в Яш с двамата лвовски братя во Христа.

Щом били заведени при княза с писмото на Браха и свидетелствата на драгуните, князът се намръщил и заповядал да повикат армаша. Така разправяли войниците, които присъствували. Афанасие и Истратие коленичили и дръзко поискали милост. Князът се усмихнал, но не продумал нищо и се оттеглил на таен разговор с армаша. Веднага след това великият болярин се върнал и заповядал да развържат негодниците, от което те много се зарадвали и прославили името Княжево. По заповед на армаша драгуните ги повели надолу към портата, която води към Бахлуй, дето са одаите на сеймените, и там им заповядали да спрат. Те се усмихвали на войскарите, разкършвали снаги, а после поискали стомна с вода, за да утолят жаждата си. Тогава се показал Буга, когото те отначало не познали. Когато разбрали кой е, не сварили дори да извикат, само опулили очи. Той им метнал по една примка на шията и ги съборил на земята. Помощниците му се втурнали, извлекли ги извън двора, към Бахлуй, като ги удряли по главите с железни пръчки. Телата им бързо били пренесени на отвъдната страна на реката и окачени на бесилките, дето са на брега на яза срещу манастира „Балика“, наречен още „Фрумоаса“.

А в писмото, което капитан Блаха още държеше в ръка, князът пишеше, че, разгневен и оскърбен от злодейството на тези подли разбойници, незабавно ги наказал за назидание на другите и молеше абата да забрави грозното произшествие, като отправяше молитви към бога да осени светлия път на негово преподобие до мястото, където отива, в земите на блажения и прославен падишах, султан Мехмед.

Господин абат дьо Марен слушаше внимателно превода на писмото и не изглеждаше толкова учуден, колкото очакваше бейзаде Алеку. Беше повече натъжен и въздъхна.

— Приятелю — каза той, — загадката си остава загадка и аз само за това съжалявам, че не можах да я разгадая. А и все още усещам на гушата си пръстите на брат Афанасие, като че ли ми остана нещо живо от него. Той обаче завърши кариерата си и орлите сега кълват месата му.

— Как, господин абат? Нищо ли няма да кажете във връзка с поведението на княз Дука?

Дьо Марен поклати кротко глава.

— Нищо нямам да кажа, господин Русет.

— Все пак това е нечовешко отношение.

— Нищо нямам да кажа, защото зная какво е написал за това един прочут италианец, сеньор Николо^[1], чиито творби вероятно вие цените. Нравствеността на принцовете е една, а на обикновените хора друга. Да продължим пътя си, защото вие бързате повече от мен.

— Никак не бързам, господин дьо Марен, и с удоволствие ви придружавам.

— Признайте си все пак, че бихте се върнали с по-голямо удоволствие по един по-пряк път, отколкото този, по който дойдохме. Пътят на любовта не познава завои.

Бейзадето стисна ръка на абата, без да му отговори. В мисълта му изплуваха съблазнителни картини, като че ли в есенния пейзаж, който ги заобикаляше, изведнъж бе разцъфнала пролетта.

„Наистина — помисли си той лукаво — дори не подозирах, че едва чакам часа, когато ще прегърна и ще целуна за раздяла този френски абат.“