Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (2)

II

Пристига бейзаде^[1] Алеку Русет и прочита писмото, получено от един приятел.

 

На косите лъчи на есенното слънце проблеснаха оръжия. Показа се група от осем-десет конници, начело на които се виждаше млад молдовски болярин, яхнал дорест арабски кон. Той носеше червени ботуши, контош с яка и маншети от белка и калпак от същата кожа. Яздеше на високо седло с къси стремена по модата на османските неверници, което засега не се хареса на господин абата. Дрехите му не бяха разкошни, както трябваше да се очаква от един княжески син, галеник и храбрец, каквато слава се носеше за бейзаде Алеку. Беше леко въоръжен както и капитан Туркулец: кама от дясната страна на пояса, сабя от лявата и пищови в кобури. Макар да се ползуваше с името на добър воин, на външност беше тъничък и блед. Очите му не гледаха никак страшно, а усмивката му беше непринудена.

След него яздеха двамата конници — стрелците на Туркулец, а подир тях хора от простолюдието с груби шаячни контоши и с овчи калпаци, но с дълги кремъклии пушки на гърба, което особено се хареса на абат дьо Марен.

— Той е — доволно рече капитан Туркулец. — Посреща ни по-рано, отколкото очаквах. И идва забързан, нещо се е случило. Благочестиви отче, не слизайте от коня.

Дьо Марен бе понечил да слезе, но се спря.

Бейзаде Алеку дръпна юздите на коня си, наведе се над гривата му, свали калпака си и се поклони на чужденеца. Поздрави го на доста добър френски език, което достави неизказано удоволствие на абата.

— Господин абат Пол дьо Марен ли имам честта да видя пред себе си?

— Да, господине. Аз имам чест, защото ми се отдава неочакваната възможност да бъда гост на един принц и да бъда закрилян от него.

— Позволете ми, господин абат, да ви смятам за приятел и още от самото начало да ви кажа, че в тази страна и в обстоятелствата, при които се намираме, моята закрила не струва нищо. Качеството на французин, блясъкът и силата на вашия крал са много по-добър щит.

— Това е възможно, господине, дотолкова, доколкото не се намирам между врагове. Но ми се струва, че все още не съм отминал опасните места.

Бейзаде Алеку се засмя кратко, но смехът му не беше така приятен, както усмивката.

— Вярно е, господин абат. Местата са все още опасни. Както виждате, аз бързах. Туркулец може би е разбрал защо не ви изчаках до Лепшовия кладенец, а пристигнах колкото се можеше по-бързо при вас.

— Случило ли се е нещо?

— Сериозно не е, но все пак се е случило. И това искам да прецени не толкова Туркулец, колкото ваша милост.

— Какво има, господине? Отново съм разтревожен, както преди да мина полската граница.

— В село Събъоани княжеските служители, които дошли да събират даждиетата, били оградени и нападнати от немски стрелци. Тия, които се спасили, повикали помощ от Кърлигатския край и от престолнината. Дошъл полкът на разешите^[2], който сега е на княжеска служба, и завзел селото. Но и на немците дошла помощ. И там се сблъскали, имало е и битка. Така че маджарите от селото грабнали, каквото имали, и сега някои стоят там да бранят своето, а други, зарязали всичко, бягат, за да отърват живота си… Това е.

— Какво? Немците са проникнали чак до Събъоани? — попита изненадан дьо Марен.

— Проникнали са, това ми е чудно и на мен. Тяхната служба при поляците е да вардят планинските проходи и крепостите в подножието на планината. Навлезли са в долината на Сирет своеволно, макар да е опасно и за тях, защото колкото и да са храбри, те са малцина и княжеските войскари могат да ги обградят и да ги стиснат за гушата.

— Нападнали ли са Събъоани?

— Да.

— Значи, не можем да минем.

— Ще минем. Капитан Туркулец е на служба у полския крал, както и немците. А от страна на княжеските войскари няма защо да се боите, негово височество княз Дука знае, че пристигате, и се е разпоредил до всички управления по пътя до Яш да бъдете добре посрещан и съпровождан.

— И все пак не можем да минем — продължи разтревожен абатът.

Бейзаде Алеку пак се засмя:

— Значи, имал съм право да побързам, господин дьо Марен. Нека това бъде за ваша милост най-голямото доказателство за приятелските ми чувства към вас.

— Не разбирам, принце.

— Немските зони навсякъде са опасни, даже и извън границите на негово величество император Леополд. Така че, щом немците на полския крал узнаят от немците на императора, че при неверниците отива френски мисионер, може да си помислят, че това не е добре, че по-добре е неверниците да си бъдат оставени с тяхната вяра и тяхното проклятие.

— Възможно е.

— Аз съм сигурен, още повече, че негово величество император Леополд предполага без никакво основание, че ваша милост носи в Цариград послание от славния крал Луи Четиринайсети, послание като много други, с което подканя турците да не струват никога мир с немците и винаги да поддържат война. Това е добрата стара френска политика, останала от един велик и мъдър канцлер, наречен Ришельо — и оттогава немците, щом чуят за вестител от Париж, виждат червено пред очите си.

— Принце и приятелю — важно заговори абат дьо Марен, — моля ви да не вярвате нищо от тези приказки и измишльотини, които съчинява по лесноразбираеми причини полицията на император Леополд. Не нося никакво писмо и никакво послание, аз съм само един мисионер за Изтока, който е потъмнял от облаците на една лъжлива вяра. Това ще ви докаже и писмото, което имам от пан Владислав, кастелан на Катовице и наш общ приятел.

— Какво? Господин абат, вие носите писмо от пан Владислав и още не сте ми казали? Пан Владислав е мой добър приятел, с когото съм прекарал хубави години в Краков, когато учехме заедно там. Моля ви, зарадвайте ме миг по-скоро.

— Ето писмото, радвайте се, господине — с усмивка рече абат дьо Марен. — И щом смятате, че не е добре да минаваме през местности, където е имало смутове, и не можем да спрем за нощуване, оставям се във ваши ръце. Направете, каквото смятате за по-добре. Заповядайте.

— Да — припряно отговори бейзаде Алеку, докато чупеше печатите и разтваряше писмото на полския кастелан. — Господин абат, предварително вярвам всичко, каквото ми казва моят приятел Владислав относно мисията на ваша милост. Нищо не вярвам от това, което ви казах аз самият. От капитан Туркулец, който присъствува, няма да се тревожите, защото езикът, на който разговаряме, той не го разбира. Така че можете да бъдете спокоен и от тази страна. А за да бъдете още по-спокоен, ще оставим Събъоани, където за нас няма да е никакво удоволствие да се разправяме с немците на Полското кралство, и ще завием наляво. Аз познавам добре друмищата. Ще вървим бавно и ще стигнем на безопасни места и аз ще бъда много щастлив да ви подслоня в едно мое бедно лозарско стопанство до градеца Хърлъу, близо до Котнар.

— А, близо до Котнар…

— Да, близо до Котнар — засмя се бейзаде Алеку, — близо до онова прекрасно място, под чието слънце господ е отредил да растат хубави лозя, от чието вино е пил и пан Владислав. Той трябва да ви е говорил за Котнар и да ви е хвалил котнарското вино.

— Може би — призна дьо Марен с тънка усмивка. — Макар да ми харесват хубавите неща, които бог, разбира се, не е сътворил нито за глупаците, нито за недостойните — все пак мое право е да спомена тази местност заради служителите на моята вяра, които живеят там. В Котнар се намира, доколкото зная, един абат с владишка корона, който служи в светата катедрала, подчинена на Рим.

— Да, в Котнар, господин дьо Марен, но там господ присъствува повече в лозята, отколкото в черквите.

Бейзаде Алеку се обърна към Туркулец, а дьо Марен го изгледа със задоволство и леко въздъхна.

— Приятелю Илие — заговори Алеку Русет на молдовски, — както разбрах от посланието, ти си приел под своя грижа в Лвов този френски отец, и тъй като той е поверен на теб, ти отговаряш за него с главата си.

— Наистина ли няма да можем да минем през Събъоани? — запита воинът, вдигна нос нагоре и сякаш започна да души надалеч.

— Ние можем да минем, в Събъоани са нахлули немци, но френският отец не може, защото на този свят французинът и немецът винаги са живели като кучето и котката. Нашите немци може да са получили някаква вест от другите немци или пък само предполагат и затова ние трябва да бъдем нащрек, докато водим с нас тази драгоценна особа. На твоя милост един кралски хетман от Лвов ти е поверил този французин. На мен ми го поверява най-добрият ми приятел от Полската страна. А тъй като твоя милост и аз също сме добри приятели, лесно можем да се разберем да завием наляво и да поемем по друг път за Яш. А почивката, която ще направим, ще бъде в стопанството, където е моето временно и несгодно живелище в Молдовската земя. Но имам хубаво вино.

— Ще сторя така, както ми заповяда ваша светлост — каза Туркулец, — защото разбирам, че така е добре и че имате право. Това за попа. А колкото до почивката в Хърлъу, ваша светлост знае, че винаги съм бил радостен, когато видя поселището отдалече. А още по-радостен съм бил, когато съм го гледал отблизо, защото като истински молдованец, отдавам нужната почит и хвала на котнарското вино.

— Тогава добре, приятелю Туркулец. Незабавно завиваме по пътя и тръгваме направо през долината, докато излезем до Хелещеени. Оттам до Костещ и Хърлъу пътят е чист.

Неговите хора се смесиха с хората на дьо Марен. Бейзаде Алеку постави Туркулец от лявата страна на абата, а той застана от дясната. От учтивост французинът се противопостави на тази почит, която му оказваше един княжески син, но бейзаде Алеку го помоли да приеме заради приятелството им. Впрочем протоколът не можеше да продължи дълго време. След няколкостотин крачки пътеката стана толкова тясна, стръмна и урвеста, че бяха принудени да се нанижат като жерави един след друг. Бейзаде Алеку яздеше най-напред, а Туркулец остана на опашката. Отец дьо Марен яздеше веднага след принца.

Все още беше светло и молдовският болярин можа най-после да прочете писмото, което от четвърт час държеше отворено в лявата си ръка.

Ето какво му пишеше Владислав, кастеланът на Катовице:

До скъпия мой приятел Александру Русет, в Хърлъу, Молдова.

Аз, Владислав Камински, кастелан на Катовице, му изпращам братски поздрави.

Като ми се случи да имам преголяма радост, задето през нашите планини премина негова милост, господин абат Пол дьо Марен, френски благородник и доверено лице на някои твърде високопоставени люде на тоя свят, аз разговарях и пирувах с негова милост и много ми допадна. Известявам ти, че господин абат дьо Марен е много образован човек и най-вече древните елински и латински философи познава като десетте пръста на ръцете си, към които можем да прибавим и пръстите на нашите ръце. На голяма почит пред негова милост са книжовните работи, но не по-малко цени той и една богата трапеза с хубаво вино. Като беше при нас, много му харесаха гозбите и мога да кажа, че си целуваше някои от пръстите, с които изброяваше философите. Колкото до виното ние, клетниците от планинските чукари, не можахме да се покажем на висота. Ние му поднесохме това, което вярвахме, че имаме по-хубаво. Ала сред вещите на господин абата се намериха две бутилки червено бургундско вино и той ни срази, доказвайки ни, че ние пием оцет, който сме кръстили вино. Засрамихме се и не можахме с нищо да излезем насреща му, но малко ни поолекна на сърцето, щом разбрахме, че негова милост на път за Турско ще мине през Молдовската страна. При турчина той отива не за политически и дипломатически работи, а само от християнска любов и научна любознателност. Като узнах, че ще мине през Молдова, спомних си за нашите гуляи с едно специално вино, което твоя милост много внимателно ми носеше в запечатани стъкленици от бащините си лозя в Котнар по времето, когато бяхме да се учим, и от което вино пиех и когато бях на почивка и развлечения в палата на славния ти баща княз Антоние. Толкова нещо изпих през тези два дни и две нощи, когато при нас имаше и цигулари, и жени с прославена хубост, че прекараните часове няма да ги забравя до сетния си час, който бог ще ми отреди.

Когато се разделяхме с господин абата, аз, от една страна, затворих едно око, пълно със сълзи, проклинайки нашите мерзки дела и служби, които ни възпрепятствуват да го съпроводим до твоя милост, а от друга, отворих другото око с усмивка, като си помислих, че можем да ти изпратим този гост да му дадеш да вкуси от онова вино; да види, че на тоя свят не е само неговото червено бургундско вино, че имаме и ние поне приятели в слънчевите страни, които могат да излязат насреща му също с нещо хубаво. Като добавим и свирачите, мога да кажа, че даже е по-хубаво.

Узнах за войните и размирните времена, които са настанали в Молдова, и недей да мислиш, твоя милост, че ние благуваме. И ние живеем с тревоги и неволи.

Истина е обаче, че откъм границата с неверниците работите съвсем са се объркали. Узнахме, че има не само набези, кланета и вземане на роби, но че е настъпил и глад, и мор от чума, нещо, което много ме натъжава, и моля добрия и справедлив бог да покаже милостта си към християнските земи и народи.

А господин абата дьо Марен аз предавам на грижата и вниманието на твоя милост като на приятел.

Бидейки и аз на твоя милост най-добър брат, желая да те видя.