Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (17)

XVII

Любовна среща, при която дойката Магдалина показва умението си.

— Скъпи господин дьо Марен — каза Русет, като изслуша впечатленията на абата от принцеса Катрина, — ако тази девойка не беше такава, нямаше да си слагам главата в торбата, за да се срещна с нея. От нощес насам живея с това решение. Затова и побързах да дойда при вас.

Абатът се засмя.

— Очаквахте да я намерите тук ли? Тя е в двореца, клети приятелю, в силната ръка на своя баща.

— Мисля, че не е в двореца, скъпи господин дьо Марен. От самото начало съдбата е предопределила да я търся в този ден и в тоя час и аз тръгвам да я търся. Пътят ми минава оттук. Двамина достойни служители на аджийството тръгнаха подир мен, душейки ме като да съм дивеч. Влязох тук, а те се спряха близо до портата, дремят и чакат да изляза. Аз обаче ще мина през задния вход, през градината и по пътеката, която води към полето. Там ме чака един мой доверен човек, когото вие познавате. Той ще метне на гърба ми ямурлук, ще сложи на главата ми калпак и ще идем да си гледаме работата, без никой да ни познае. След като си изпълня мисията за днешния ден, ще се върна по същия път със същия човек. И ще изляза през портата, за да се зарадват копоите, които ме чакат с прозевки. Господарите на копоите ще узнаят, че съм стоял няколко часа на приказки с вас, и ще се зарадват.

— Тогава, приятелю, да вървим в градината на тези добри отци. Там все още има няколко късни круши и ябълки, които чакат да бъдат обрани, и няколко кютюка лоза. След пиршеството в двореца малко плод или грозде не вреди.

Патер Гуидо почиваше в креслото си, опрял брада на гърдите и скръстил ръце на коленете си. Изобилното ядене бе наляло олово в краката му и бе зачервило носа му. Двамата приятели минаха бавно от трема в градината като хора, които не бързат, които искат да убият времето си. След малко абатът остана сам под ябълките.

Съпроводен от Бърладяну и преоблечен в прости дрехи, Русет прекоси кривите улички и излезе на стръмния бряг на Бахлуй. Там между папури и купища смет мина по тясно дървено мостче, което свързваше двата бряга на спадналата река. След като прекоси и циганската махала, се спря за миг и продължи към Бучум. Тогава на пътеката срещу него се показа гологлава мургава девойка с боси крака, която носеше в ръце кошница с червени като фустата й ябълки. Русет я попита за най-краткия път към лозята. Без да му отговори гласно, циганката тръгна бързо по пътеката пред двамата мъже. Девойката вървеше, без да обръща глава, между ровове и мерджанови храсти, сред есенната самота, изпълнена с паяжини, а Русет я следваше отдалеч, като че ли нямаше нищо общо с нея. Прескочи един плет след нея, тръгна по криволичеща скрита пътечка и изведнъж се озова в закътано стопанство с къщичка и винарска изба, с огрян от слънцето чист двор и една черна котка, която спеше на пруста. Циганката обърна лицето си към тях, озарено от бялата ивица на зъбите й, и изчезна. Бърладяну влезе след нея в къщата, но скоро се върна и направи знак на господаря си. Влезе и Русет. За известно време дворът потъна отново в своята самота. После мургавата девойка се показа с едно ведро и отиде на кладенеца до портата откъм пътя, на срещуположната страна на пътеката, по която бе дошла. Постоя под геранилото, сякаш очакваше мига на тайнствен обред, когато от изворите в глъбините на земята ще бликне нагоре към светлината необикновена вода. Излезе и Вълку Бърладяну, навеждайки се, за да не удари чело в горния праг. Гологлав, с брадва в ръце, той приличаше на ратай, който се е наспал и сега продължава работата на стопанина си, като подготвя колчета за лозите. Той ги вземаше от една купчина под навеса до избата, изостряше ги върху дънер и ги хвърляше на друга купчина встрани.

Слънцето клонеше към оня миг, когато ревностното усърдие в служенето на господа бога, на Исуса Христа и на светата Дева събужда монасите. В тишината на деня се чу клепалото на манастира „Четацуя“ или от манастира „Балика“. Клепалото прозвуча два пъти, после отекна и трети път и затихна, остана да трепти само ехото, докато угасна и то пред небесните двери.

При хубаво време в този час на деня принцеса Катрина имаше навика да ходи на разходка с открита кочия. Винаги я съпровождаше дойката й Магдалина, която стоеше свита на едно столче срещу нея с гръб към кочияша. Двама драгуни и един стражник й бяха охрана и почетна свита. Драгуните яздеха отпред и когато се наложеше, разчистваха пътя, използуваха и камшици срещу простите люде, а стражникът, който беше болярски син, имаше заповед да язди отстрани на кочията.

Но понеже пътищата бяха тесни, в повечето случаи той вървеше отзад. За да не се задави и задуши от праха, когато яздеше отзад, принцесата заповядваше на кочияша да обуздае конете, затова повече се движеше бавно.

През този ден принцеса Катрина, щом се качи в кочията пред стълбите на майчините си покои, заповяда с висок глас разходка към гората в Копоу. Княгиня Анастасия с ключовете от килерите в ръка се наведе през прозореца и заповяда друга посока.

— Князът желае днес да се разходите към нашите лозя в Сокола — каза тя.

Принцесата стисна устни в знак на несъгласие, но не отговори. Стражникът Йоница Коржеску направи знак, че е разбрал заповедта. Когато кочията излезе през портите, той мина от дясната страна с калпак в ръка, но се боеше от гнева на принцесата.

— Господарке, не можем да се противопоставим на повелението на княза.

— Тогава карай по повелението, стражнико Йоница — ожесточено отговори Катрина и смръщи тънките си вежди.

Йоница въздъхна, защото очакваше нещо неприятно. Засега беше доволен, че поне началото бе добро. Но че принцесата е сърдита, това скоро стана ясно. Когато се спущаха сред прахоляка към Бахлуй, където пътят беше тесен и той можеше да язди само зад кочията, Катрина стоеше навъсена и не отвори уста да изрече необходимата заповед. Стражникът Йоница се разкашля, задави се и опули очи, разбра, че за него започват мъченически часове.

Прахолякът намаля при ставилото на яза на река Фрумоаса. Там Катрина заповяда на кочияша да кара по-бавно, за да може да наблюдава треперливия образ на манастира, отразен в лъскавата повърхност на водата. Като подминаха ставилото, конете отново препуснаха и стражникът се запита с какво е съгрешил пред бога, че отново започва наказанието му. Най-после при едно бърдо принцесата изрече заповедта от дните с добро настроение и благоволи да се обърне с усмивка към Йоница Коржеску.

— Слава богу! — въздъхна той поуспокоен.

Мястото беше пусто; нарядко вдясно и вляво от пътя имаше лозя и се чернееха къщички зад талазите от мерджанови храсти. Тук-там се виждаха улички и сокаци. В спокойния въздух се носеше мирис на дим, а сред старите орехи кряскаха свраки. В същия миг от една колиба под орехите се показа с ръмжене някакво чудовище, което се устреми към пътя, срещу конете. Беше циганска мечка. Подире и се влачеше синджирът, закачен за нашийника и за халката на бърната й.

Конете на драгуните и на кочията изпръхтяха изплашени и се втурнаха настрана, после, дръпнати от юздите, се изправиха на задните си крака и размахаха предните си копита към звера. От колибата изскочи собственикът на мечката, дребен стар циганин, грабна синджира и го дръпна, размаха гегата и повлече звера подире си. Мечката го последва. Но при всяко дръпване от негова страна изреваваше страшно от гняв и болка. Драгуните и кочияшът бяха принудели да завият надясно, където започваше една уличка. От бъркотията и уплахата на конете кочията се раздруса и едва не се обърна. Принцесата изпищя, но писъкът като че ли беше повече гневен, отколкото изплашен. Но от страх ще да е бил, защото тя пребледня и се отпусна отмаляла на една страна. Разнесе се и друг писък, страшен и пронизителен, и дойката Магдалина се хвърли върху нея и я хвана.

— Спрете! — крещеше циганката-дойка. — Спрете, за бога! Стражнико Йоница, не ни оставяйте!

Стражникът Йоница скочи пъргаво от седлото. Заряза коня и се хвърли към стъпалото на кочията. Драгуните направиха същото и се спуснаха към конете, спряха ги и ги обърнаха един към друг.

— Слава богу! — извика стражникът. — Нищо не се е случило.

— Олеле, божичко! — вайкаше се дойката и се мъчеше да си скубе косата под забрадката. — Какво ще правим сега? Къде да я заведем, за да й побая за страх и да я успокоя?

— Тук има една къщичка, дойке, да я снемем и да я отнесем там.

— Непременно, стражнико, ей я на̀, затваря очи, едва отваря устица като птиченце.

Йоница Коржеску се огледа объркан и видя до кладенеца една млада циганка с червена фуста, която стоеше с ведрото върху кладенеца и гледаше, без да помръдва.

— Ей, моме, ела тука! — сопнато й викна той, като кокореше очи. — По-бързо, да не те разбързам с камшика!

Момичето остави ведрото на земята, спусна се към вратичката и излезе на пътя. Подскочи като котка с босите си крака и в миг застана до дойката. Двете хванаха под мишница принцесата. Снеха я бавно от кочията. Стражникът отвори портичката и пак се сопна на циганката:

— Ей, моме, имате ли чиста одая, за да може господарката да си почине четвърт час?

— Имаме, болярино. Това е лозето на болярката Геука…

— Добре. Тогава, дойке, има къде да отведеш нейно височество. Може пък нищо да не й се е случило. Аз ще ида да хвана за гушата оня негодник, мечкарина, по причина на когото ни сполетя такова нещо, което, мога да кажа, носи смъртна опасност. Къде е той? Хванете го! — изрева на драгуните.

Но драгуните гонеха разпръсналите се коне. А дойката се завайка пискливо:

— Как може такова нещо, господин стражник, да ни оставиш тука сами и да идеш някъде? Ама нали ти ще отговаряш пред княза. Остави на мира мечкарина, господ да го убие, и на него не му е весело, че е изтървал мечката, за такова нещо князът ще го обеси и ще си вземем грях на душите. Стой там, на вратника, и ни чакай, оправи кочията, ще се върнем веднага, щом каже господарката. Аз ще вляза с нея тука да я поуспокоя. Моме — подкани тя циганката, — извади веднага от кладенеца ненапита вода и ела с мен.

Йоница Коржеску се защура объркан. По едно време се нахвърли разгневен върху кочияша.

— И аз не съм виновен, болярино! — бранеше се кочияшът, като оправяше хамутите на конете.

Дойката и циганката помогнаха на принцесата да влезе в къщата. Човекът, който дялкаше колчета под навеса до избата, се бе изправил с брадвата в ръка и гледаше. После отново се залови с работата си. Момичето изскочи като вихър от къщи, зашляпа с босите си крака по пътечката и веднага се върна.

Драгуните доведоха изтърваните коне и помогнаха на кочияша да изтегли кочията на пътя. Стражникът, който още се суетеше, отново си спомни първоначалната причина за бедата и се запъти към колибата, за да хване мечкарина за гушата. Но и циганинът, и мечката бяха изчезнали. Бяха побягнали по криволичещите пътеки между лозята. Не можеше да ги преследва, трябваше да стои тука. В края на краищата, ако станеше нужда, други щяха да го открият, макар че беше по-добре никой нищо да не узнае за случилото се. Да вървят по дяволите и циганинът, и мечката! Ако принцесата реши да мълчат, за да не тревожат родителите й и да не й забранят разходките, той ще заповяда на драгуните думица да не изпуснат и те ще мълчат, защото всички обичаха девойката и тайно ненавиждаха княза заради неговата суровост.

Йоница Коржеску се върна в лозето на Геука и влезе в двора. Младата циганка стоеше на вратата, ратаят дялкаше колчета. Значи, е добре, нищо лошо не се е случило. Като стигна до средата на двора, дойката Магдалина го погледна весела:

— Господин стражник, отървахме се и двамата от грижи и тревоги. Щом й побаях, сякаш с ръка й отнех страха. Успокои се, разведри се. Сега ще си почине малко и после ще си тръгнем. Мисля, че оня негодник циганинът с мечката си е отишъл.

— Отиде си, дойке.

— Добре, че си отиде. Принцесата се тревожеше да не чуе пак ръмженето на мечката. Това най-вече я е уплашило… Благодаря на бога, че само с толкова се отървахме. Да пази бог от по-лошо!

Дойката се прекръсти. Стражникът се успокои напълно.

Принцеса Катрина беше седнала на леглото в дъното на полутъмната стаичка. По-настрани, прав до собата, бейзаде Алеку я гледаше все още изумен и не можеше да повярва, че така изведнъж, като по магия, му бе поднесен този тъй дългоочакван дар. Бе чакал и се бе надявал, но чакането и надеждата му бяха помрачени от съмнението.

Дойката стоя известно време в пруста да пази. Докато тя беше там, Русет смяташе за неуместно да изрече пламенни думи. Като я видя да отива към стражника, той, съзнавайки опасността, не можа да си спомни предварително приготвените слова.

— Благодаря ви, принцесо, че дойдохте.

— Това вече ми го казахте, бейзаде Алеку — отговори му усмихната Катрина и го загледа втренчено. — Дойдох не защото ме повикахте, а защото аз исках да се видим. Затова изпратих дойката при вас.

— Така е. Нямах възможност да ви известя веднага.

— Аз обаче усетих, научих. Нашите писма, бейзаде Алеку, ги смятам за мъртви работи, само словата са живи. Едното все пак ми донесе добра вест, че сте намерили начин и възможност да влезете в Яш. Стоях и дебнех, докато най-после радостта дойде при мен. Сега чакам да ми кажете това, което не може да се напише и което веднъж започнахте да ми шепнете набързо.

Русет не отговори. Тя разтърси глава и леко се намръщи.

— Въпреки че мълчите, бейзаде, ваша милост сте свикнали с тези думи. Много пъти и на много хора сте ги казвали.

— Тогава бяха празни слова, принцесо Катрина. Не смея отново да ги произнасям. Сега пред мен стои друг човек.

— Много често ли сте ги казвали? Искаше ми се и аз да ги чуя. Човекът, за когото цялата страна говореше, срещу когото всички бяха настръхнали, ми се стори необикновен човек. Затова нададох ухо, когато в манастира „Нямц“ в килията на княгиня Руксандра ваша милост се приближи до мен. Но ми каза твърде малко. Нямаше време, мама беше на две крачки. Признали сте на Магдалина, че има една ябълка, която ви е по-скъпа от живота.

— Признах, принцесо Катрино. Но забелязвам, че откак дойдох тук, почнах да онемявам. Всички мои глупости и щуротии се разпиляха като дим. Вие ги знаете и въпреки това не ми обърнахте гръб. Княз Джорджие ме мрази и преследва, въпреки това вие идвате при мен. Какво мога да кажа, освен това, че слагам живота си в краката ви.

Катрина поклати глава в знак на съгласие.

— Сложете го, но не с тъга, защото няма да го загубите. Аз, бейзаде Алеку, днес никак не се чувствувам тъжна като ваша милост, а съм весела, макар да се уплаших от мечката. Охулен сте, преследван сте, но това е във ваша полза, защото инак щях да мина край вас, без да ви забележа. Зная, че сте човек с остър език, бейзаде, и не смятайте, че сте ме измамили, като въздишате пред мен. Зная, че отмалко-малко съм ви драга на сърцето, затова ви разрешавам да ми говорите много работи.

Алеку пак не отговори. Откъсна се изведнъж от мястото си, пристъпи една крачка, коленичи бързо, навека, сякаш сега за пръв път я виждаше.

— Каквото заповядате, ще го сторя.

— Заповядвам ви да оставите сега думите, които в спалото искахте да ми кажете, а не ги казахте.

— Тези думи — промълви Русет, — бяха цветя за други и увехнаха. За тях ви моля да ми простите. Други поникват в мене и те ще бъдат вечни.

Катрина притвори наполовина очи, блясъкът им на разтопена смола се плъзна към Русет. Той протегна ръка да я прегърне.

— Целунете ми ръка — каза тя с усмивка. — Ще правите само това, което ви заповядам.

Той й целуна ръка.

— Сега трябва да се разделим. Напуснете Яш и когато бъдете далеч, върнете се пак, защото аз ще ви чакам.

Девойката скочи като тласната от стоманени пружини, мина съвсем близо пред него, шумолейки с фустите си, и излезе, без да обърне глава.

Русет стоеше замаян, поразен. Доста време изтече, докато стигнаха до съзнанието му гласовете и тропотът на колела навън. Тя наистина си бе отишла, но трябваше непременно да я види отново, защото почваше да я усеща и в сърцето, и в кръвта си, сякаш му бе дала да пие любовна отрова.